Божият гняв

XXXIV

Лисабон шокира Ахмед.

За първи път излизаше от Египет и посещаваше чужда страна, при това западна, и преживяваше болезнено контраста между двата свята. Контактите с кафирун в сука на Кайро вече му бяха подсказали някои неща, но едно е да предусещаш различията, съвсем друго е да се чувстваш смазан от тях.

Онова, което го слиса в самото начало и за което съвсем не беше подготвен, беше богатството на Португалия. Автомобилите светеха като нови, автобусите имаха автоматично отварящи се врати, пътищата бяха безупречни, по тротоарите нямаше хартии, нито пластмасови отпадъци, хората бяха чисти и спретнати, а от телата им се разнасяха благовония, не се виждаха бедняшки квартали, нито открити отходни канали, нито бунища из ъглите и рояци от просяци, въздухът бе чист и всичко изглеждаше чисто и подредено.

Какъв контраст с Кайро!

А какво да кажем за поведението? Никога не беше срещал толкова кафирун наведнъж и бе скандализиран най-вече от това, че жените се разхождаха навсякъде с разголена бяла плът. Аллах, те направо си ходеха голи! Виждаха им се ръцете, краката, косата, раменете — някои носеха дори толкова къси ризи, че им се виждаше коремът и излагаха на показ и резката между гърдите!

Развратници, казваше си с възмущение. Всички бяха курви!

Но още по-странно беше, че мъжете почти не им обръщаха внимание — с нищо не показваха, че това безсрамие ги притеснява. Виждаше се, че дори се отнасят с тях като с равни, омешваха се с тях без свян. Забеляза много двойки да се разхождат по улицата, хванати ръка за ръка, и ето с тез очи, които Аллах му е дал, ги видя да се целуват в устата пред погледа на другите! Каква поквара!

Чувствайки, че се задушава сред това море от разврат и пороци, реши да потърси уединението на някоя джамия. Бяха му казали, че има джамия близо до площад „Мартин Мониц“, и се запъти натам, но колкото и да търси, не можа да я намери. Заскита изгубен из „Байша“116 и се уплаши, когато видя един полицай да се приближава.

Помисли, че ще го арестуват, и се приготви да бяга, но внезапно се парализира от страх. Полицаят му заговори на португалски и Ахмед само поклати глава, за да му покаже, че не го разбира. След няколко неясни думи чу полицаят да му говори на елементарен, но разбираем английски.

— Имате ли нужда от помощ?

Полицаят искаше да му помогне! Беше свикнал в Кайро да гледа на полицаите като на агресивни и корумпирани хора, които трябваше да избягва на всяка цена. Но този полицай беше смущаващо любезен. Ахмед промърмори недоверчиво някакво измислено извинение и бързо се отдалечи, убеден, че му готвят някакъв капан.

Какви хора!

— Тия португалци сигурно ограбват без мярка правоверните — реши той след първата си разходка из града.

Ахмед беше настанен в дома на семейство Кабир, мюсюлмани от Мозамбик, които живееха в Одивелаш. Никой не подозираше връзките на посетителя с „Ал Джамаа“ и гостоприемството беше само отплата за получени по-рано услуги.

— Защо мислиш така, братко? — попита го Фарук, главата на семейството. — Да не би да се е случило нещо?

— Имам предвид целия този разкош, всички тези пари, които португалците излагат на показ по улиците. Това са много богати хора, сигурно са откраднали парите отнякъде.

Фарук се разсмя.

— Кой? Ние ли? — Отново се заля от смях. — Ние сме от най-бедните народи в Западна Европа! Трябва да попътуваш из Европа, братко, за да видиш що е то богатство! Има народи, които са много по-богати от нашия!

Ахмед се втренчи в домакина си с изражение, което съчетаваше недоверие и възмущение.

— Другите кафирун са по-богати? За бога, сигурно много се краде!

— Не е така, братко. Ние влагаме много в обучението и знаем, че истинското богатство идва от знанието. Ако тръгнеш из тази страна или из цяла Европа, ще видиш, че тук природните богатства не са много. Няма петрол, няма злато, няма диаманти. — Допря показалец до слепоочието. — Но имаме знания. Тук, на Запад, умеем да правим коли, самолети, мостове, компютри… тъкмо това е нашето богатство.

Ахмед мълчеше. Явно семейството бе от онези, които се бяха отклонили от правия път и живееха в джахилия. Тези уж правоверни до такава степен се бяха приобщили, че дори говореха за западните кафирун като за себе си — казваха „ние“, а не „те“! Как е възможно подобно нещо! Освен това не спазваха благоприличие. По-голямата дъщеря на Фарук, Фатима, носеше дънки и ходеше с непокрито лице и коса по улицата, подлагайки се на похотливите погледи на кафирун! А какво да говорим за жената на домакина му, Бина? Понякога изглеждаше, че всъщност тя командва вкъщи! Как Фарук допускаше подобно нещо? Защо не ги постави на място? И не стигаше това, ами имаше бира в хладилника! Видя я със собствените си очи! Как е възможно?

Ахмед започна да посещава джамията в Одивелаш, но остана неудовлетворен. Къде бяха призивите за джихад? Къде беше изискването да се прилага шериатът? Къде бяха повелите на Аллах за избиване на идолопоклонниците из засада? Никъде! За бога, що за мюсюлмани бяха тия?

Инструкциите на „Ал Джамаа“ налагаха да не показва, че е истински правоверен. Независимо от обстоятелствата той трябваше да прикрива мислите си, дори пред португалските мюсюлмани. Това бяха мерки за безопасност. Не биваше да привлича вниманието върху себе си, след като организацията искаше да го задържи на всяка цена извън списъците на правоверните, идентифицирани от тайните служби за сигурност. Ето защо си мълчеше, макар че беше стъписан и възмутен от толкова много джахилия.

Чашата на търпението му преля в края на втората седмица, докато вечеряше с Кабир. Фатима се прибра същата вечер твърде възбудена, защото бе узнала скандална новина. Нейна приятелка мюсюлманка преди година била задължена от семейството си да се омъжи за непознат. Но сега внезапно се оказало, че си имала приятел, с когото продължила да поддържа връзка и след като вече била омъжена.

— Страшен скандал! — каза Фатима на масата.

— Това момиче би трябвало да си опича ума — каза майката. — И преди си беше такава — лудетина!

— Нали я знаеш! Щом си намисли нещо, никой не може да я разубеди. Решила е, че приятелят й е мъжът на живота й, следователно не би могла никога да го остави. А сега, след като всичко е разкрито, мисля, че ще се разведе с мъжа си и ще се омъжи за приятеля си!

Оживлението събуди любопитството на Ахмед, който помоли да му обяснят за какво става дума. Фатима му разказа историята на оскъдния си арабски. Чутото учуди госта.

— Тя е продължила да се среща с приятеля си? — попита той.

— Да — потвърди Фатима.

— И сега?

— Ами сега… ще се разведе.

— Но… нали това е прелюбодеяние?

— Така е, жалко за съпруга й — призна тя. — Не е трябвало да приема уреден брак.

— Но е имало изневяра! — настоя Ахмед гневно. — Това позволено ли е?

Сътрапезниците му се спогледаха.

— Разбира се, че не — каза Фарук.

— А, това вече е друго! И какво наказание ще бъде наложено на тази прелюбодейка?

Домакинът погледна укорително дъщеря си, задето бе заговорила по този въпрос на масата, след като знаеше, че мисленето и привичките на госта им са подчертано консервативни. В следващата секунда погледна египтянина и се опита да се усмихне, притеснен от онова, което щеше да каже.

— Няма да има никакво наказание.

Ахмед спря да се храни.

— Как? Няма да има никакво наказание, чака ли? Нищо ли няма да й сторите?

— Не.

— Защо?

— Защото… защото тук прелюбодеянието не е престъпление.

Когато чу това пояснение, гостът се задави и дълго и мъчително кашля. Когато най-сетне се съвзе, му идваше да скочи и да изкрещи на всички, че жените трябва да се забулят, че бирата трябва да се изхвърли през прозореца, и…

Въздържа се.

Инструкциите бяха да не показва какво мисли. Трябваше на всяка цена да скрие, че е истински правоверен. За бога, не можеше да не изпълни заръките на „Ал Джамаа“.

Но разбра, че ще му бъде много, много трудно.

През първите три години в Лисабон учи португалски, за да вземе изпитите по учебните предмети, които щяха да му позволят да се запише във факултета. Отблъснат от толкова невежество, напусна набързо дома на Кабир и нае стая на две пресечки разстояние. Способността да запаметява, която бе развил в детските си години, докато наизустяваше Корана, му помогна много. Бяха му потребни само няколко месеца, за да се научи да говори португалски с едва доловим чужд акцент.

Модерният свят, в който живееше, не го вдъхновяваше и не го караше да си задава въпроси за онова, с което бе живял дотогава, само засили вярата и разпали ожесточението му. Как беше възможно кафирун да са толкова заможни, а вярващите да са толкова бедни? Защо Аллах допускаше такава несправедливост? Отговорът беше ясен. Правоверните се бяха отклонили от истинския път. Бяха изоставили шериата и господ ги беше наказал с това унижение.

Следователно беше необходимо да се върнат към истинските ислямски закони. Трябваше да зачитат шериата изцяло и докрай и да възстановят божия закон на земята. Само така щяха да зарадват бог и да си върнат неговото благоволение, за да могат всички правоверни да станат отново по-богати, по-преуспели и по-могъщи от кафирун. Всъщност най-важното беше да се върнат към ценностите от миналото, за да гарантират бъдещата си хегемония.

Завърши успешно средното си образование и според уговорката с „Ал Джамаа“ се яви на изпит за инженерна специалност във Висшия технически институт и в Нов лисабонски университет. Беше приет и на двете места, което не беше изненадващо предвид отличните му бележки в средното училите и относително ниския бал на приемните изпити. Ахмед предпочете Нов лисабонски университет.

Точно по това време получи писмо от Кайро. Отвори го и видя, че беше от Ариф, бившия му работодател от сука. След поздравите и обичайните любезности собственикът на магазина за наргилета пишеше, че Адара вече е на възраст за женене, и искаше да знае дали неговият бивш чирак държи на думата си и дали ще изпълни договореното преди години.

Ахмед отговори веднага. Два месеца по-късно родителите и годеникът вече разполагаха с необходимите документи. След като подписаха брачните документи и всичко беше готово, Ахмед отиде за последен път до пощата и изпрати за Кайро писмо с билет за самолета. На излизане от сградата не се сдържа и извика, подскачайки от радост.

Хубавата Адара скоро щеше да пристигне!