Божият гняв

V

Водната ивица беше като път, който пресича града, и катерът набираше скорост по Канале Гранде като спортен болид, движейки се на зигзаг между вапоретите37, елегантните гондоли и бързите таксита, но Томаш не откъсваше поглед от прекрасните фасади, които се оглеждаха в развълнуваното водно огледало. Редяха се малки дворци, тук-там със запалени светлини, които позволяваха да се надзърне във вътрешността им; виждаха се многобройни картини, свещници и пълни етажерки с книги, стигащи до изящните тавани.

— Малко остава — обеща Гуидо, италианският му гид, който го беше посрещнал на летището.

От няколко години историкът не беше идвал във Венеция. Завръщането в древния град с улици канали беше преживяване, което го оставяше без дъх. Спря поглед на водата — морето беше зелено и прозрачно като стъкло. Свежият следобеден въздух миришеше на море и крясъкът на чайките не преставаше да отеква — ту оживен и весел, ту меланхоличен в следващия миг.

Катерът сви наляво, Канале Гранде се отвори и разкри кулите на „Сан Джорджо Маджоре“ в далечината. Прекосиха Бачино ди Сан Марко, минаха покрай големия площад с внушителната камбанария „Кампаниле“ и спряха близо до оживения мост „Понте ди Ла Палия“.

— Пристигнахме — съобщи Гуидо.

Томаш скочи на малкия кей, където редица черни гондоли чакаха клиентите си. Гидът го последва.

— Къде е съвещанието?

Гуидо посочи една голяма постройка в стил венецианска готика с фасада от розов мрамор.

— Ето тук, signore. В двореца „Палацо Дукале“.

— Тук? — почуди се Томаш. — Организирате съвещания в Двореца на дожите?

— Разбира се. Нима би могло да има по-добро място от това във Венеция?

— Мислих си, че е за туристи…

Италианецът сви рамене и се засмя.

— Измисляме разни ремонти, за да затваряме palazzo за посетители. Но със сигурност никой няма да ни безпокои.

Отправиха се към колоните на фасадата, обърната към морето. На входа ги посрещнаха двама карабинери с автомати. Представиха се и влязоха в двореца. Беше тъмно. Гидът поведе историка по стълбите към втория етаж, където имаше още въоръжени карабинери. Отново се идентифицираха, минаха покрай статуите в зала „Гуариенто“ и Гуидо спря пред следващата врата, давайки знак на Томаш да продължи сам.

— Моля — каза. — Съвещанието е тук, в Залата на Големия съвет.

Вратата се отвори, разкривайки пред него огромна зала с богато украсени стени и висок таван. Томаш знаеше, че по времето на дожите тук се е събирал Големият съвет, който включвал почти две хиляди членове. Както някога, централното място в залата се заемаше от огромна маса, около която имаше няколко десетки души. Едни от присъстващите бяха седнали, други нервно сновяха насам-натам с разни книжа, които вървяха от ръка на ръка.

На почетното място, пред огромния „Рай“ на Тинторето, където навремето бе стоял дожът, управлявал Венеция, стоеше Франк Белами.

Дървен чук удари по масата.

Чук. Чук. Чук.

— Госпожи и господа — прозвуча дрезгавият и нисък глас на Белами, — моля за внимание.

Провлачиха се столове, разговорите се прекъснаха, последните покашляния отекнаха из залата и най-накрая се установи тишина. Отвън долиташе тихото плискане на вълните и непрестанната глъчка на чайките.

— Добре дошли на годишното съвещание на NEST в Европа — подхвана отново представителят на ЦРУ. — С повечето от вас сме се срещали през последните години, но естествено сред нас има и нови лица. Този път вместо военни, инженери и физици сме привлекли хора с различен профил и умения. Вярваме, че те биха били полезни за установяването на конкретните заплахи. Досега това беше задача основно на тайните служби, като ЦРУ, МИ-538, МОСАД39 и други, като нашата задача беше по-скоро овладяването на извънредните ситуации, посочени от тези служби. Но след 11 септември решихме да направим upgrade40 на нашите възможности, на което се дължат и новите ни попълнения. — Махна с ръка към масата. — Моля новите ни съмишленици да станат.

Молбата постави Томаш в неудобно положение. Вярно, че беше от новите съмишленици, но не беше приемал да се присъединява към NEST, само се беше съгласил да присъства на съвещанието. В отговор на молбата на водещия около десетина човека се надигнаха от местата си. Томаш усети ледения поглед на Белами върху себе си, бутна неохотно стола си и стана.

— Моля, приветствайте новите членове на екипа.

Вълна от аплодисменти гръмна в Зала дел Маджоре Консилио. Томаш изпитваше желание да опровергае тези думи и да обяви, че не е член на този екип, но не посмя да се обади поради бурните овации. Усещайки вниманието, което му се обръщаше, той се усмихваше смутено; в старанието си да остане незабелязан, седна колкото е възможно по-скоро.

— Ще започнем с кратък увод. В него ще направим общ преглед на нашата дейност, най-вече заради новите членове на екипа, но също и за да откроим първостепенното значение на нашата мисия — продължи словото си Белами. — След това ще проведем отделни съвещания, по-тясно специализирани, за да обсъдим напредъка в оперативните действия и да решим как да отговорим на новите предизвикателства. Как ви се струва дневният ред?

Присъстващите реагираха с одобрителни възгласи.

— Западният свят ще бъде атакуван с ядрено оръжие — подхвана той отново.

В залата настъпи оживление, хората се споглеждаха въпросително.

— Нищо ново не казвам, нали? Западът ще бъде атакуван с ядрено оръжие. Единственото, което не знаем, е кога. И тъкмо затова ни има нас. — Гласовете стихнаха. — Както знаете, NEST е основана в Съединените щати през седемдесетте години, но нека не забравяме, че всичко е започнало през 1945-а, когато учените от проекта „Манхатън“ взривиха първата атомна бомба в Аламогордо, Ню Мексико. После бяха пуснати бомбите над Хирошима и Нагасаки. — Белами въздъхна. — По онова време аз самият работех в Лос Аламос по проекта „Манхатън“. Спомням си какъв шок беше за мен, когато разбрах, че Америка смята да го запази в тайна.

Чу се смях.

— Сериозно ви казвам — настоя той в отговор. — Днес може да звучи като виц, но политиците ни смятаха, че атомната бомба е наистина голямата тайна на Америка. Не разбираха, че просто бяхме решили един проблем от инженерно естество и че в момента, в който взривихме бомбата, сме доказали, че подобен въпрос може да бъде разрешен. Оттогава насам всеки учен би могъл да направи същото. Знанието стана постижимо в целия свят. Да се мисли, че който е изобретил атомната бомба, може да запази тайната около създаването й, е все едно да се приеме, че изобретателят на колелото би могъл да опази в тайна откритието си. Всъщност кутията на Пандора бе отворена. Ядрената епоха бе започнала и вече не можеше да бъде спряна. Група физици, сред които Айнщайн, Опенхаймер и Бор, отправиха публично предупреждение, че няма тайна, която може да бъде опазена, и че скоро светът ще започне да се въоръжава с ядрени оръжия.

— Това предвиждане не се сбъдна — отбеляза мъж в униформа, който седеше на другия край на масата.

— Не веднага — съгласи се ораторът. — Но е факт, че производството на ядрено оръжие не е кой знае каква тайна, нали? Поне десет страни притежават такива оръжия, а други двадесет имат възможност да ги произвеждат. Договорът за неразпространение на ядрени оръжия е опит за овладяване на проблема, но както знаете, в най-скоро време положението може да излезе извън контрол. Не трябва да забравяме, че атомната бомба е най-евтиното оръжие, съществувало някога, що се отнася до съотношението между поразяваща мощ и себестойност. С една бомба може да се разруши цял град.

— Нека не забравяме, че Либия заплати на г-н Хан само сто милиона долара за производството на ядрено оръжие — намеси се мъжът, който седеше до Белами. — Бомбите не са по-скъпи.

— Точно така — поде отново Белами. — Припомнете си също колко бързо поевтинява ядрената технология и колко по-ефикасна става с технологичния напредък. А поевтиняването я прави достъпна за слаборазвитите страни. Не забравяйте също така, че технологията за създаването на ядрена централа, предназначена за производство на електричество, е практически същата като тази, която е необходима за създаването на ядрени оръжия. Което ще рече, че в слаборазвитите страни не съществуват ядрени проекти за мирни цели. Относително лесният и евтин начин на производство превръща атомната бомба в особено привлекателна за бедните страни. С малко пари такива страни успяват да се превърнат в огромна заплаха. Стига им да произведат ядрено оръжие. Няма международни санкции, които да попречат на една страна да вземе стратегическо решение да се превърне в ядрена сила. Няма нужда страната да е богата, нито развита. Стига й само желанието да го направи. — Огледа масата. — Приятели, днес ядреното оръжие е оръжие на бедните. Ако аз имам такова оръжие, мога да заплашвам и притискам моя съсед. А вероятността една бедна страна да взриви атомна бомба с много по-голяма от вероятността да го стори богата държава.

Повечето хора в залата съзнаваха това, но приеха с безпокойство последните думи. Макар и да знаеха за заплахата, припомнянето никак не бе приятно. Като смъртта — всички знаем, че ще я срещнем, но никой не обича да мисли за това.

— Но най-голямата заплаха не е тази, нали? В края на краищата, ако една слаборазвита страна ни нападне с атомна бомба, винаги ще можем да отговорим с десет водородни бомби, най-голямата заплаха, както знаете, идва от терористите. И най-опасни сред тях са привържениците на джихад. Ако взривят атомна бомба например тук, във Венеция, кому ще отмъщаваме? Ислямските фундаменталисти нямат щабквартира, нямат свой град, нямат страна. Всъщност няма адрес, на който бихме могли да им отговорим. Не можем да ги заплашим с отмъщение, не върши никаква работа. Още от 11 септември знаем, че веднага щом са готови, ще ни нападнат с ядрено оръжие. От една страна, не се страхуват от ответен удар. От друга, харесват драматичните изпълнения, които привличат вниманието. Ето защо ядрените оръжия се явяват съвършеното средство за ислямските фундаменталисти. Те са най-голямата заплаха на нашето време. Те са основанието да съществуваме.

Белами завърши изложението си и погледна часовника.

— Damn!41 — изруга той.

— Какво има, мистър Белами?

— Човекът, който трябваше да води съвещанието, закъснява. — Опря ръце на масата и стана с въздишка. — Е добре, ще използваме един наш сътрудник, който е на закрито заседание в Зала дел Консилио дей Диечи в Армерия. Нали нямате нищо против да изчакате малко?

— Разбира се.

Франк Белами се отправи към вратата, за да повика сътрудника, но се спря насред пътя, сякаш си беше припомнил нещо.

— А! — възкликна той. — И внимавайте с него. От МОСАД е.