Божият гняв

XLVII

Дребен мъж с руса коса, рядка и тънка, влезе непринудено в приемната зала на стриптийз клуба. Полковник Алексеев обърна глава и щом го съзря, скочи и разтвори ръце за радушна прегръдка.

— Влад!

Двамата се прегърнаха и полковникът поведе новодошлия към дивана, да го представи на Ребека и Томаш.

— Това е Владимир Тарасов, мой другар от ФСБ — съобщи той. — Добро момче!

— Приятно ми е — каза Ребека и стисна ръката му.

— Здравейте — каза Томаш, когато дойде неговият ред да поздрави новодошлия. — Виждам, че двамата се познавате отдавна…

Алексеев изгледа Владимир и заговорнически се разсмя.

— О, от времето на войната в Афганистан! — Полковникът хвана Владимир за рамото и го дръпна към себе си. — Влад се занимаваше заедно с мен с контра информация в Кабул. — Отново гръмко се разсмя. — Ама какви времена бяха, а?

— Да… — съгласи се Влад, — не си поплювахме с онези негодници!

Настаниха се на дивана, разменяйки общи фрази. Полковникът напълни още една чашка с водка, докато новодошлият се оплакваше от закъснелия полет на Аерофлот, който му беше попречил да пристигне навреме в Ереван.

След формалните любезности Ребека отново извади снимката на Закариас и я показа на Владимир.

— Предполагам, че вече сте видели това.

Руснакът потвърди.

— ФСБ изпрати тази снимка до всички регионални управления — поясни той. — Получих я в Озерск и я проучвам от два дни.

— И… открихте ли нещо?

Владимир приближи снимката до очите си и внимателно се вгледа в нея.

— Казвате, че този материал е в ръцете на „Ал Кайда“?

— Да.

Владимир остана загледан в снимката, сякаш да се убеди в онова, което вече знаеше, и после я върна на американката.

— Имам лоша новина за вас.

— Кажете.

— Този материал е истински.

В залата настъпи тишина. Чуваше се само приглушеното бумтене на музиката от съседния салон на клуба.

— Сигурен ли сте?

— Няма ни най-малко съмнение.

Ребека седеше със снимката в ръце, сякаш се надяваше тя да й разкрие още някаква тайна.

— И откъде са се снабдили с това?

— Предполагаме, че е станало в комплекса „Маяк“.

— „Маяк“ ли? Мястото на голямата ядрена катастрофа през 1957-а?

— Същото.

— И как „Ал Кайда“ се е сдобила с това в „Маяк“? Случило ли се е нещо там, за което не сте съобщили?

Владимир се изсмя нервно.

— Само за произшествия говорим всеки път, когато стане дума за този проклет комплекс — възкликна той. — „Маяк“ се води към Озерск, поради което, за нещастие, е в моята юрисдикция. Уверявам ви, че ми създава големи главоболия. През 1997 година разкрихме съвсем случайно, че група работници от завода за радиоизотопи №45 в „Маяк“ две години са продавали радиоактивен иридий с подправени документи. На следващата година ФСБ осуети план на служители от друго звено на „Маяк“, Челябинск-70, за кражба на повече от осемнадесет килограма високообогатен уран.

— Виж ти! — учуди се Ребека. — Та това е почти половината от необходимото количество за производство на атомна бомба.

— Така е. А година преди това беше намерен един тон радиоактивна стомана, изоставена в околностите на Озерск. Разследването показа, че материалът е бил откраднат от „Маяк“. Ако радиоактивната стомана не беше открита и ако някои дребни инциденти не ни бяха позволили да разнищим кражбите на иридий и високообогатен уран, нищо нямаше да знаем. А след като случаите с любители крадци, допускащи глупави грешки, бяха трудни за откриване, представете си какво количество ядрен материал би могъл да бъде откраднат от „Маяк“ от професионалисти, без изобщо да разберем.

— Мислех, че охраната в „Маяк“ е подсилена — отбеляза американката. — Много пари са били похарчени за тази цел.

— Да, сега е по-добра. Но няма съмнение, че имаме проблеми в това отношение. Достатъчно е да кажем, че сме открили мрежа за трафик на дрога, в която са замесени войници, служещи в „Маяк“. Всичко това говори за слабости в охранителната система.

Ребека отново показа снимката.

— Какво ви кара да мислите, че тази кутия с обогатен уран с дошла точно от „Маяк“?

— Серийните номера, които са записани на кутията. Отговарят на наличните в „Маяк“.

— И кога е бил откраднат?

— Не сме сигурни — каза Владимир. — Но през 1997 година в околностите на Озерск бяха намерени телата на няколко войници и служители от комплекса в „Маяк“. На друго място бяха намерени труповете на децата и жените на служителите. Разследването не стигна доникъде и случаят беше приключен. Но сега, като гледам тази снимка, започвам да се питам какво в действителност се е случило. Смятам да възобновя разследването на случая.

— Открихте ли нещо, докато работихте по случая?

— Все още правим инвентаризация на материала, съхраняван в бункера. — Поколеба се. — Но се натъкнахме на някои неща, които ни привлякоха вниманието.

— Какво?

— Опитахме се да видим записите от вътрешните камери за наблюдение в нощта, в която се предполага, че са били убити охранителите и служителите. Установи се, че по някакво странно съвпадение същата нощ е имало авария в системата за видеонаблюдение в сградата, където е трябвало да се намират служителите. Проверихме и движението през руските гранични пунктове в този период, за да видим дали няма някаква аномалия по времето, когато са били открити телата.

— И какво се оказа?

— Най-близката граница до „Маяк“ е тази с Казахстан, намира се само на четири часа път с кола. На нашия граничен пункт, разположен на пътя между Озерск и Казахстан, е било отбелязано преминаването на група мъже няколко часа преди да бъдат открити телата на пазачите, служителите и техните семейства.

— Какво им е било особеното на тези мъже?

— Националността.

— Не ми казвайте, че са били араби…

— Чеченци. — Човекът от ФСБ бръкна в джоба и извади снимка на мургав мъж, чийто вид подсказваше, че произхожда от земите на Кавказ. — Един от тях се казва Руслан Марков и е бил много активен в партизанската война. Разполагаме с много сведения за него.

Ребека и Томаш се наведоха над снимката, сякаш лицето му можеше да им подскаже търсените отговори.

— Смятате, че е бил този човек?

— А вие как мислите? — попита Владимир. — Чеченците са мюсюлмани и много от тях са фундаменталисти, свързани с други ислямски движения. Марков е чеченец, имал е контакти с фундаменталистки групировки и знаем, че е замесен в екзекуция на заложници в Чечня и Южна Русия. Според данните ни той е преминал границата с група чеченци близо до „Маяк“, часове преди да бъдат намерени телата на войниците, служителите и техните семейства. На базата на тази информация какво заключение бихте направили?

Ребека не отговори, толкова очевиден беше отговорът. Вместо това размаха снимката, която все още държеше в ръка.

— Къде е този Марков?

— Според информацията, с която разполагаме, навярно е мъртъв. Нашите хора, както изглежда, са го ликвидирали по време на сражение в околностите на Грозни.

— По дяволите! — изруга тя.

— От него вече нищо няма да научим, но не е трудно да се отгатне какво се е случило след кражбата на обогатен уран от „Маяк“. Чеченците са изхвърлили телата на пазачите, служителите и техните близки, използвани вероятно за шантаж, избягали са в Казахстан и са изчезнали от картата. Там или някъде другаде, в същия ден или малко по-късно, са изтъргували обогатения уран с „Ал Кайда“. По-просто от това — здраве му кажи!

Американката завъртя нервно снимката между пръстите си, колебаейки се какво да предприеме.

— И сега? — попита тя.

Усещайки, че срещата с човека на ФСБ от Озерск е приключила, Томаш се изправи. Ребека го последва.

— Сега можем да направим едно-единствено нещо — каза португалецът, нарушавайки дългото си мълчание. — Трябва да открием тази кутия.