Божият гняв

XLIV

— Бисмиллах Ирахман Ирахим! — Издекламира далечен глас.

Като чу първите думи от Корана, Ибн Таймия подскочи в спалния си чувал. Беше тъмно и в първия момент, след като се събуди, не знаеше къде се намира. Инстинктивно се запита къде се намира, но веднага с въодушевление прошепна:

— В мухаям съм! В Афганистан! Аллаху акбар!

Но като се размисли, изпадна в ужас. Утринният салят беше започнал, а той не се молеше с новите си другари! Аллах, какво щяха да си помислят за него муджахидините? Че не е достатъчно благочестив? Че не е достатъчно ревностен? Че не изпълнява дълга си на правоверен?

Със замаяна от съня глава Ахмед се измъкна от постлания на земята спален чувал, изми се набързо и се втурна към джамията. Слънцето все още не беше изгряло и беше невероятно студено, но физическият дискомфорт беше нищо в сравнение с терзанието, което го измъчваше заради пропуснатия първи салят. Как можа да се успи?

В действителност все още не се беше приспособил към часовия пояс на Централна Азия, осъзна той. Освен това, заради нетърпението му да замине на тренировъчен лагер в Афганистан, сега си плащаше за четирите последователни безсънни нощи — последната му нощ в Лисабон, нощта в самолета за Исламабад, последвалата нощ в Пешавар и тази нощ в Халдан.

Халдан.

Колко хубаво и загадъчно беше това име! Халдан. Значи тук се готвят муджахидините за джихад! Значи това беше един от няколкото мухаям, действащи в Афганистан! Струваше му се невероятно, че е тук, но това беше факт. Беше пристигнал предишната вечер в лагера и този ден щеше да започне обучаването му за муджахидин. Аллаху акбар!

След молитвата началникът на лагера Абу Омар нареди да се съберат на плаца пред сградите. Омар беше нисък и мускулест йорданец; достатъчно бе да го видиш, за да усетиш, че стоиш пред страховит воин, почти като легендарния халиф Омар ибн ал Хатаб, който бе наследил Абу Бакр, мъжа, завоювал Кайро, Дамаск и Ал Кудз.

Омар нареди да тичат около плаца и веднага след това да направят упражнения за разтягане на мускулите. Докато се упражняваше с другарите си, Ибн Таймия се полюбува на лагера почти с обожание. В центъра на комплекса се намираше джамията, тухлена сграда с покрив от поцинкована ламарина. По-нататък се намираше столовата, изградена от камък, с покрив от пръти и сухи листа, а от другата страна, близо до ровилата, където минаваше поток, се редяха скупчени на гроздове малки селски жилища, толкова примитивни, че подът им беше самата земя. Това беше жилищната зона, където се намираше и бараката, приютила го през нощта.

След загряващите упражнения Абу Омар поведе в индианска нишка подлежащите на военна подготовка към околните върхари. Ибн Таймия измина бодро първите няколкостотин метра, но след първоначалния ентусиазъм започна да усеща болки в мускулите и краката му натежаха като олово.

Задъхан, той вдигна глава и се опита да установи местонахождението на останалата част от групата. Всички бяха доста по-напред и като че бяха намалили ход, изчаквайки новакът да ги настигне. Почти се отчая, но тласкан от гордост, продължи да изкачва склона, докато най-сетне настигна другарите си. Сърцето му щеше да изхвръкне, дробовете му изнемогваха, краката му трепереха.

— Машалла, братко — посрещна го Омар с усмивка и даде знак на групата да възобнови изкачването. — Ялла! Ялла!127

Ибн Таймия се ужаси.

— Омар, чакай! — успя да изрече, докато си поемаше дъх. — Остави ме да си отдъхна минута…

— Джихадът не чака — отвърна Омар. — Истинският муджахидин превръща слабостта в сила. — Обърна се към групата и заповяда да преминат в бяг. — Ялла! Ялла!

Инструкторът и другарите му поеха отново по пътя нагоре. Лишен от избор, Ибн Таймия положи усилие да ги последва и се повлече по каменистата пътека, мъчейки се да отдъхва при кратките спускания. За бога! Вече не беше момче, помисли си той. Беше на тридесет и две години. Освен това никога не беше тренирал сериозно. Не беше дебел, но беше пуснал коремче благодарение на гозбите на Адара и несъмнено имаше нужда да отслабне с някой и друг килограм, за да влезе във форма.

Но като се изключат дежурните окуражителни думи, Абу Омар сякаш беше напълно равнодушен към трудностите, с които се сблъскваше новакът, и продължаваше да води групата нагоре и надолу по планината. Ибн Таймия се влачеше като дрипа няколко километра след тях. Понякога съзираше другарите си далеч напред, но скоро след това ги губеше от поглед.

Тичането се превърна в мъчително упражнение за него. Стори му се, че е изминала цяла вечност, когато Абу Омар ги поведе към лагера. Проснат на плаца, за да си поеме дъх и да възвърне силите си, новакът все пак намери сили да вдигне ръка и да погледне часовника си, за да разбере колко време беше продължило това мъчение.

Пет часа.

Животът в лагера Халдан беше по-тежък, отколкото си го беше представял от разстояние. Яденето направо изглеждаше съмнително — чиния фасул, след която винаги си оставаше гладен. Храната не достигаше и затова малкото, което имаха, им се струваше много вкусно. В петък се колеше шиле и така компенсираха строгата диета. Каква наслада бяха за Ибн Таймия онези петъци! Имаше чувството, че живее заради тях…

Физическите упражнения се оказаха изключително тежки. Катереха се из планините, тичаха край буйни ледени потоци, които трябваше да пребродят, натоварени с торби, пълни с камъни. Абу Омар често ги караше да тичат боси, след което краката на Ибн Таймия кървяха. Понякога тичаха с автомати „Калашников“.

— Твърд е Омар, нали? — заговори го алжирец с разбираща усмивка в една от почивките.

Ибн Таймия сви рамене.

— Щом е емир на лагера, трябва да е твърд, нали? — отбеляза той. — Иначе как ще командва муджахидините?

— Омар не е емирът на лагера.

Новината учуди Ибн Таймия.

— Така ли? Тогава кой е емирът?

— Шейхът.

— Кой шейх?

— Шейхът, Аллах да го закриля. Тук е, откакто е започнал джихадът срещу съветските кафирун. — Махна някъде на североизток. — Живее из планините оттатък, рядко идва насам. Но той е емирът на този мухаям. На този и на другите като него. Омар е неговият заместник тук, в Халдан.

Сякаш цялата умма беше представена в лагера. Имаше саудитци, мароканци, алжирци, йеменци, чеченци, таджики, узбеки, сомалийци, индонезийци, кашмирци, палестинци и други правоверни — някои идваха дори от страни на кафирун като Великобритания, Испания и Франция.

Ибн Таймия установи, че мухаям, също като затвора, има своя рутинен ритъм. След първия салят и утринното тичане идваше закуската — хляб и чай, които Ибн Таймия поглъщаше с животинска лакомия.

Коремът му постоянно стържеше от глад и след няколко седмици откри със смесица от гордост и притеснение, че малкото коремче на тридесетгодишен мъж се беше стопило и ребрата му се брояха. Но това въобще не го учуди — бързото отслабване беше логичен резултат от принудителната диета и тежкото натоварване с физически упражнения, на които беше подложен от деня на пристигането си.

След закуската в лагера се установяваше кратко затишие. Следваше военно обучение в малка сграда край столовата, където инструкторът по оръжията, еритреец на име Абу Насири, ги запознаваше с арсенала, използван най-вече от муджахидините, представяйки спецификата на оръжията и съответните муниции.

Още на първия урок Абу Насири показа пистолет с характерна форма, който всички бяха свикнали да виждат в ръцете на германските офицери от американските филми за Втората световна война.

— Знаете ли какво е това? — попита той.

— Люгер — отговори на секундата един чеченец, явно очарован от оръжието.

Абу Насири завъртя пистолета в ръка.

— Всъщност името му е Парабелум — поясни той. — Избрах го за нашия първи урок не защото е много известен, а най-вече заради името Парабелум. Знаете ли какво означава?

Никой не знаеше.

— На латински е — каза той. — Фирмата, която е създала Люгер, имала за мото латинската фраза Si vis pacem, para bellum. Какво ще рече това?

— Нещо за войната — осмели се един новак, който приличаше на алжирец, макар че идваше от Франция. — Bellum е война на латински.

— Точно така, за войната се говори — потвърди Абу Насири. — А как точно да преведем?

Както можеше да се очаква, не получи отговор.

— Si vis pacem, para bellum означава „Ако искаш мир, готви се за война“. — Размаха пистолета. — Много подходящо мото за един муджахидин, не е ли така? Макар че бихме могли да го формулираме по друг начин, разбира се. Един воин на исляма би казал: Si vis islam, para jihad, тоест „Ако искаш ислям, готви се за джихад“.

След Парабелума Ибн Таймия се научи да борави с още един немски пистолет — Валтер, последвани от Токарев (ТТ) и Макаров (ПМ). От пистолетите Абу Насири премина към най-популярното оръжие в света — Калашников (АК-47), а после и към картечния пистолет Узи и леките картечници, и по-конкретно Дегтярев ДП и тежките ПК и ПКМ с пълнител лента; остарелите ДШК, които трябваше да бъдат пренасяни на колички.

Освен теоретичните лекции имаха и практически упражнения за изпробване на всяко едно от оръжията. Групата ходеше в една долчинка из околностите, провеждаха упражнения с откриване на истински огън и следобедите преминаваха в стрелба. Първия път, когато чу да гърми ДШК, Ибн Таймия си помисли, че оглушава — грохотът отекна в планината и новобранците едва не се разбягаха. Тестваха също и противотанкови гранатомети, съветско производство, най-вече различните версии на РПГ.

По време на стрелковите тренировки Ибн Таймия се научи да сглобява и разглобява оръжия със затворени очи, да регулира дишането си при стрелба и да изчислява траекторията на куршумите и гранатите според разстоянието и вятъра. Всъщност въпреки скромните му постижения при физическите упражнения стана топ новобранец по точност на изстрела и боравене с оръжие — можеше да сглоби и разглоби един „Калашников“ за седемдесет секунди, докато повечето от другарите му го правеха за две минути.

— Машалла, Ибн Таймия — пророни одобрително Омар, когато откри таланта му. — Машалла.

Като добър инженер, Ибн Таймия обичаше онази част от обучението, която включваше изчисляване на траекторията на изстрела и боравенето с оръжие. Свикна дори с отекващите из планините експлозии, които толкова го впечатляваха преди.

В лагера между новобранците се установи дух на другарство, сякаш наистина всички бяха братя, обединени от вярата и онези невидими нишки, които свързват хората, когато светът ги заплашва. За тях само настоящето имаше смисъл и усещането за братство беше онази сплав, която спояваше групата. Проблемът беше в това, че им беше забранено да говорят за истинската си самоличност и регионалната си обвързаност. Това беше разумна мярка за сигурност, безспорно, но потискаше Ибн Таймия — той искаше да научи повече за мъжете, заради които беше готов да даде живота си.

Но имаше някои неща, които излизаха наяве в жестове или изречени думи. Наблюдавайки внимателно поведението на всеки муджахидин, Ибн Таймия разбра, че чеченците и таджиките имаха богат опит в битките, докато саудитците бяха най-мързеливите. Срещаха се дори дебели и лениви, но инструкторите проявяваха специално внимание към тях, защото бяха важни спонсори на джихад.

Бягането и тактическите уроци бяха слабото място на Ибн Таймия. За да компенсира недостатъците си, той показа невероятни умения в боравенето с експлозиви, отново благодарение на инженерната си специалност. Работеше с динамита така, сякаш го познаваше от дете. Интересуваше се от пластичните експлозиви, най-вече Semtex, който се различаваше от другите по това, че беше абсолютно неоткриваем.

Заради инженерните си познания влезе в спор с инструктора Абу Насири относно химичните и физичните свойства на всеки от тях. Ибн Таймия до такава степен се ентусиазира по тези въпроси, че прекарваше цели нощи с инструктора, произвеждайки нитроглицерин, черен барут, RDX, Semtex, TNT и други експлозиви на основата на леснодостъпни продукти в магазините, като кафе, захар, фосфати, лимони, торове, моливи, перилни препарати, пясък, акумулатори, царевично олио и боя. Всички те съдържаха компоненти за производството на различни експлозиви.

Но звездният миг за новобранеца от Лисабон настъпи в деня, в който успя да направи бомба от собствената си урина.

— Рядко се среща толкова вещ в експлозивите муджахидин — отбеляза Абу Насири истински впечатлен. — Ти си феноменален, братко.

Ибн Таймия стана толкова известен в тази област, че получи разрешение да влиза в пещерите, където се съхраняваше арсеналът, и да взема оттам муниции и експлозиви. Пещерите бяха прокопани в склона на извисяващата се над лагера планина. Входовете бяха едва около метър широки и се налагаше да се пълзи, за да се влезе, но вътре се разширяваха в огромни галерии.

Първата пещера беше претъпкана с муниции, хиляди куршуми и гранати, складирани в дървени кутии чак до тавана, — на много от тях имаше отпечатани цифри и букви на кирилица. Във втората пещера, където Ибн Таймия влизаше най-често, имаше хиляди експлозиви. Те също бяха подредени в подобни кутии, само че вместо надписи на кирилица се виждаха етикети, които указваха, че идват от Италия и Пакистан.

— А третата пещера? — попита след два месеца престой в лагера, чувствайки се вече достатъчно сигурен, за да задава въпроси на командващия Халдан. — Какво има там?

Абу Омар, който не губеше нито за миг чувството си на отговорност към мухаям, се намръщи.

— Там не можеш да влизаш.

— Защо?

Омар поклати глава.

— Защото не можеш.

Складираното в третата пещера не оставяше Ибн Таймия на мира, а забраната само изостри любопитството му. Какво толкова важно би могло да има там, та да заслужава подобна тайнственост?

След стрелковата подготовка всички се връщаха в лагера за салят и при залез-слънце се събираха в столовата за вечеря — обичайния ориз, сготвен от двама афганци. На Ибн Таймия скоро му омръзна да яде едно и също. След като видя кокошки да тичат из лагера, той отиде в кухнята да се оплаче на готвачите.

Абу Насири видя, че новобранецът държи сметка на работниците в кухнята, и го викна в празната столова.

— Не бива да разговаряш с тях — каза той.

— Какъв е проблемът?

— Афганци са. Едно от правилата на мухаям гласи, че муджахидините не могат да разговарят с афганци.

Ибн Таймия все още не можеше да схване.

— Но защо?

Абу Насири сниши глас.

— Никой не може да им има доверие, предатели са — прошепна той, почти без да помръдва устни. — Повярвай ми, по-добре е да не говориш с афганци.

След вечерята идваше време за религиозното обучение, смятано от инструкторите за най-важната част от подготовката на един муджахидин. Събираха се в столовата на светлината на факли, тъй като нямаше електричество в лагера, и понякога рецитираха Корана, друг път обсъждаха различни аспекти на исляма.

Беше интересно да се наблюдава как се стопяват йерархичните различия между лагерниците. Стана ясно, че авторитетът на Абу Омар и останалите инструктори важеше само по отношение на практиката, а иначе всички се чувстваха като братя. Можеха да изразяват различни мнения от тези на инструкторите, не се налагаше да се държат като подчинени. В голямата си част теологичната материя, която обсъждаха, бе позната на Ибн Таймия, защото я бе изучавал с Айман като млад, но все пак изникваха и нови неща.

— Онова, което различава един муджахидин от воин кафир, е неговата морална подготовка и целомъдрието му пред бога — поясни Омар. — Муджахидинът е воин на Аллах и ето защо, влезе ли веднъж в сражение, е длъжен да спазва много сурови правила. Трябва да избягва безразборните убийства, особено на жени и деца, както и унищожаването на свети места като църкви и синагоги.

— А ако жените и децата са замесени във войната на кафирун? — попита един чеченец, който явно имаше предвид нещо преживяно от него самия. — Как се постъпва в тези случаи?

Инструкторът имаше готов отговор.

— В такъв случай и те трябва да бъдат убити — отсъди той. — Законите на джихада са много ясни в това отношение. Казва се в един хадис, че когато попитали веднъж Пророка дали е грешно да се убиват жените и децата на кафирун, Той отговорил: „Отнасяйте се с тях като с бащите“. С други думи, ако родителите са кафирун, при определени обстоятелства е позволено да се убиват децата им. Например, ако някой помага на враговете по някакъв начин — дава им храна и вода или ги подкрепя морално, той също е неприятел и може да бъде убит.

Групата се съгласи със синхронно поклащане на главите.

— Представи си, братко, че жена кафир се моли мъжът й да убие правоверен — настоя чеченецът. — Или представи си, че дете кафир се моли баща му да убие муджахидин.

— И двамата трябва да бъдат убити — отсъди Абу Омар, без да се колебае. — Достатъчно е кафир да пожелае смъртта на правоверен, за да бъде убит, та било то и дете. Както и да е, важно е да се подчертае, че прибягването до сила трябва да се избягва, доколкото е възможно. Но в момента, в който го изисква джихад, никой не бива да бяга от отговорност. Пророкът е казал: „Онзи, който се срещне с Аллах, без пито веднъж да е участвал в джихад, ще застане пред Аллах с недостатък“. На джихад са посветени много страници в Свещения Коран. Това са повече от сто и петдесет аята, в които Аллах Ал Хакам, Съдията, обявява правилата на войната, като дава ясно да се разбере, че трябва да има физическа сила, която да защитава и разпространява истината. По-голямата част от войните, обявени от Мохамед, са били завоевателни, както всички знаете. И понеже Аллах ни повелява в Корана да следваме примера на неговия Пророк, ние също трябва да водим завоевателни войни. Има един хадис, в който думите на Пророка се цитират така: „Бях обучен да съм с меч в ръка до мига, в който ще се благоговее единствено пред Аллах. Дал ми е подкрепа под сянката на острието и е повелил унижение за всеки, дръзнал да ми се опълчи“. Оттук се вижда, че божият пратеник е почитал меча и е смятал за необходимо да го използва дотогава, докато всички човешки същества не се подчинят на Аллах. В друг хадис също намираме сходен цитат: „Заповядвам, в името на Аллах, да се обяви война на всички хора, докато не заявят, че Аллах е единственият Бог и аз съм неговият Пророк“. С други думи, целта на исляма е да господства над света и да подчини цялото човечество на исляма. Има хора, които се считат за мюсюлмани, но предпочитат да се преструват, че тези думи не са били произнесени от Пророка. Но, братя мои, повелите на Мохамед са ясни: докато има кафирун, ще има джихад, за да ги накараме да приемат вярата или да плащат джизие.

— Но кой, братко, постановява завоевателния джихад? — попита новобранец от Великобритания. — Някои казват, че само халифът има право…

— Това е спорен въпрос — каза Омар. — Много от нашите братя смятат, че завоевателният джихад е предопределен в Корана и в сунната на Пророка, мир нему. Това е видно в ахадис, които току-що цитирах, както и в повелята на Аллах в сура 2, аят 216, на Корана: „Предписана ви е битка, а тя е омразна за вас“. — Вдигна пръст и повтори думите, които смяташе за основополагащи: — Макар и да ви е омразна! Но има братя, които смятат, че завоевателният джихад, бидейки наистина задължение на правоверните, може да бъде обявен единствено от халифа. Съществува, както знаете, традиция в този смисъл. Дълг на халифа е да събере войска и да нападне кафирун един или два пъти в годината, така както са го правили преди Абу Бакр и Омар ибн ал Катаб и много други. Халиф, който не го стори, нарушава волята на Аллах, изразена в Корана и в сунната. Джихадът е задължителен за правоверните и остава в сила дотогава, докато всички човешки същества не станат правоверни или не започнат да плащат джизие.

— Но последният халифат беше отменен — отбеляза същият новобранец. — Как ще действаме сега, когато няма халиф?

— Според мен трябва да се прилагат повелите на Аллах в Корана или примера на Пророка — отговори инструкторът. — Но май има съгласие относно това, че каквото и да стане, е необходимо да се възстанови халифатът, за да се сложи край на това разногласие и е консенсус да обявяваме годишни войни на кафирун. Пророкът е казал в един хадис: „Ако ти наредят да тръгнеш срещу неприятеля, тръгни“. Точно защото сме пренебрегнали божията повеля да нападаме кафирун, Аллах ни е изоставил. Ние забравихме новелите му, а той забрави нас. И понеже престанахме да водим завоевателен джихад, както повелява Аллах в Корана или както е видно от сунната на Пророка, сега сме принудени да водим спорадично нападателен джихад. Следователно наложително е да възстановим халифата и да сложим край на унижението на уммата, като разпространим исляма из цялата планета.

— И как ще го направим? Как може да бъде възвърнат халифатът?

Абу Омар взе „Калашников“, който неизменно носеше със себе си, и го вдигна с фанатичен плам във въздуха.

— С война!