Божият гняв

XXXVII

— Трябва да се върнем!

— Какво?

— Трябва да се върнем! — повтори Томаш. — Веднага.

Историкът седеше гол до кръста в буса, а Ребека промиваше раната на гърдите му с памук, потопен в спирт. Но Томаш се беше обърнал назад и не откъсваше поглед от крепостните стени с тухленочервен цвят, оставащи все по-далече зад автомобила.

— Какво става? — попита Ярогнев, стиснал кормилото.

— Иска да се връща — поясни Ребека, докато приготвяше превръзката.

— Защо?

Погледите се фокусираха върху историка, който на свой ред се взираше в крепостта, напомняща макет в далечината.

— Закариас ми каза, че е оставил нещо много важно в крепостта. Трябва да го вземем.

— Вие сте луд! — възкликна Ярогнев. — По това време полицията вече души около трупа на вашия приятел. Ако се върнете, някой може да ви познае.

— Но ние наистина трябва да вземем онова, което Закариас е оставил.

— Какво може да е толкова важно?

— Доколкото разбрах, това е доказателство, че се подготвя голям атентат.

— Знаете ли къде е то?

— В крепостта.

— Да, но къде по-точно?

— Закариас не ми каза.

— Тогава как възнамерявате да откриете това доказателство? Крепостта е много голяма…

Томаш обърна глава и впи очи в Сам.

— Use me.Използвайте ме.

Американецът го погледна неразбиращо.

— Моля?

— Посланието, което Закариас ни остави, написано на земята — поясни историкът. — Това е следа, която ще ни отведе до скритото доказателство.

В буса за кратко се установи тишина. Американците обмисляха предложението. И понеже Сам беше видял предсмъртното послание на Закариас, пръв разбра какво има предвид Томаш. Превъзмогвайки колебанията си, той се наведе и отвори един сак, от който измъкна някакво бяло платно.

— Облечете тия шалвари и сложете пакол119 — каза той, подавайки на Томаш пакистанските одежди. — Така никой няма да ви познае.

Седнал на кормилото, Ярогнев изгледа другаря си изпитателно.

— Какви ги вършиш?

Сам махна към чезнещата зад тях крепост.

— Да се връщаме.

Този път Томаш наистина прекрачи Портата Аламгири и влезе в Лахорската крепост. До него вървеше Сам, също предрешен в шалвари, с пистолет, скрит между дрехите. Очите му внимателно оглеждаха пространството за евентуална заплаха.

— Откъде смятате да започнете? — попита американецът.

Портата Аламгири беше останала зад тях, бяха стигнали до Портата Мусамман Бурж. Пред двамата западняци в шалвари се простираше огромно пространство, хармонично изпълнено със сгради и градини.

— От центъра.

Поеха из голяма градина, в която цареше блажен покой. Звънкото чуруликане на птиците се открояваше над далечния, но нестихващ шум на града. Оръдия, които бяха защитавали крепостта преди векове, днес красяха ъглите на крепостните стени, а отвъд тях се намираха руините на стария град, превърнат в бунище от занемарени постройки и вонящи улички.

Обаче тук, сред градината на крепостта, цареше хармония. Гигантски пръскачки поливаха зеленината; водните струи достигаха стволовете на дърветата и алеята, по която вървяха посетителите. Томаш и Сам трябваше да лавират, за да не бъдат намокрени.

Заобиколиха градината и се приближиха до първата сграда — каменна постройка с ниски врати. Томаш извади от джоба си скица на крепостния комплекс.

— Това е „Диван-и-Аам“ — разпозна я той. — Тук императорът могул е посрещал гостите си.

Двамата мъже се наведоха, за да минат през вратата.

— Тия могули навярно са били джуджета — каза Сам, след като забеляза, че портите във вътрешната част на комплекса също бяха ниски.

„Диван-и-Аам“ не беше пощаден от времето. Древният мрамор изглеждаше занемарен, макар че ясно се виждаха арабеските по повърхността му. Стените бяха напукани, с тебеширени надписи, оставени от невъзпитани посетители, навярно влюбени тийнейджъри, подът беше осеян с дупки. Вътре беше тъмно и необикновено прохладно, в пълен контраст с жарещото слънце отвън. Залите бяха тесни, сякаш бяха част от детски кът Пенджаб120. Двамата мъже ги огледаха старателно, но не откриха нищо.

— Не е тук — заключи Томаш.

Излязоха на терасата и се загледаха в двора отсреща, където имаше малка градина с пресъхнало езеро с открити водопроводни тръби. По-нататък се виждаха други сгради, а отвъд стените се простираше градът, обвит в плътен смог.

Сам посочи останалите сгради на комплекса.

— Нека да потърсим от другата страна.

Преди да поеме към стълбището и да се спусне в градината, Томаш хвърли последен поглед към терасата на „Диван-и-Аам“. И точно тогава съзря синеещо се петно, което се подаваше едва забележимо под арката вляво. Беше цилиндрична кутия от синя пластмаса, с изписани с бяло букви.

Кутия за боклук.

Томаш се вцепени, загледан в белите букви по кутията. Приличаше на хипнотизиран.

— Какво има? — попита Сам.

Историкът машинално посочи кутията за боклук. Двамата дълго я съзерцаваха отдалеч, сякаш се опасяваха да видят какво има вътре. Първи реагира американецът. Пъхна ръка под дрехата и стисна оръжието. Макар че пистолетът остана скрит, той зае позиция, като да гарантираше сигурността на периметъра.

— Вижте какво има вътре.

Томаш се приближи бавно и наведе глава, за да огледа съдържанието на боклукчийската кофа. Видя зелена кутия от безалкохолно питие и бял пакет от пържени картофи. Протегна ръка и махна пакета, опитвайки се да съзре какво имаше отдолу. Различи повърхност с тъмножълт цвят, заприлича му на картон.

— Има нещо.

— Извадете го.

Историкът бръкна предпазливо в боклукчийската кофа и докосна жълтеникавата повърхност. Наистина беше картон или дебела опаковъчна хартия. Хвана подаващия се край и го извади на светло.

Плик.

Огледа го отпред и отзад, нямаше нищо написано. Размени поглед със Сам. Американецът кимна с глава, окуражавайки го да отвори плика. Томаш откри, че е превързан с връв. Развърза я и отвори плика. Пъхна ръка вътре и напипа гладка и хладна повърхност.

— Е? — изгуби търпение Сам.

— Спокойно.

След като се убеди, че няма кой да ги шпионира, Томаш бръкна в плика и измъкна нещо, което приличаше на пластифициран лист хартия с размери А4. Обърна го към себе си и спря поглед на него.

Сърцето му подскочи.

— Господи!

Като видя изражението на историка, Сам не можа да сдържи любопитството си.

— Какво видя? Какво е това?

Пребледнял, Томаш обърна листа към американеца. Сам разбра, че това е увеличено изображение на снимка от мобилен телефон. Образът беше тъмен и леко размазан. На снимката се виждаше кутия с надпис на кирилица. А най-отгоре, между руското знаме и буквите на кирилица, се открояваше един познат символ.

Ядреният символ.