Убийствено просто

16

Глен Брансън се раздели със старши детектив Грейс и се отправи обратно към града със служебната кола, която беше взел, син воксхол, смърдящ на дезинфектант — наследство от това, че някой е повръщал или е кървял последния път, когато е била използвана. Остави я на мястото й на паркинга зад сградата на брайтънския полицейски участък, след което влезе през задния вход и се изкачи по каменните стълби до помещението, който делеше с още десет детективи.

Беше 6:20 часът; технически погледнато, тази седмица смяната му свършваше всеки ден в 6 часа, но беше затънал в бумащина след голяма акция по залавяне на наркотрафиканти в понеделник и имаше разрешение да работи извънредно — а и се нуждаеше от допълнителни доходи. Но днес щеше да остане само един час, до седем. Ари щеше да излиза, отиваше на поредния курс по самоусъвършенстване. В понеделниците имаше вечерни часове по английска литература, а четвъртъците бяха посветени на курс по архитектура. Откакто се роди дъщеря им, тя изпадна в трайна паника заради липсата на образование, която си бе внушила, и се страхуваше, че няма да може да отговори на въпросите на децата си, когато пораснат.

Въпреки че повечето компютри бяха изключени, никое от бюрата не беше подредено. Всяка празна кабинка изглеждаше както обикновено, сякаш обитателят й я бе оставил набързо и скоро ще се завърне.

Имаше само двама колеги, които още бяха на работа — Ник Никол, двайсет и няколко годишен, висок като върлина, запален детектив и бърз футболен нападател, и Бела Мой, трийсет и пет годишна, с весело лице под гъсто кълбо кестенява коса.

Никой от тях не го погледна. Мина покрай Ник Никол, който беше изцяло погълнат от попълването на някакъв формуляр, седеше с присвити устни като дете на изпит и изписваше печатните букви с химикалка. Бела се беше втренчила в монитора си, докато лявата й ръка като автомат взимаше молтизърс13 от кутия на бюрото и ги пъхаше в устата си. Беше слаба жена, но ядеше повече от всяко човешко същество, което Глен Брансън някога бе виждал.

Когато седна на бюрото си, светлината за съобщенията мигаше както обикновено. Съпругата му Ари, осемгодишният им син Сами и Реми, тригодишната им дъщеричка, му се усмихваха от снимка на бюрото.

Погледна часовника си, трябваше да следи времето. Ари побесняваше, ако закъснее и заради него пропусне началото на часа си. А и не беше нещо неприятно — имаше малко неща, които ценеше повече от това да прекарва времето си с децата. Телефонът му иззвъня.

Търсеха го от рецепцията. Някаква жена го чакала от час и не искала да си тръгне. Ще има ли нещо против да поговори с нея? Всички други са заети.

— Да бе, все едно аз не съм зает? — каза Глен на служителката на входа, като позволи раздразнението да проличи в гласа му. — Какво иска?

— Свързано е със злополуката от вторник — изчезналият младоженец.

Той моментално омекна.

— Добре, ще сляза.

Въпреки бледността си Ашли Харпър изглеждаше също толкова красива на живо, колкото на снимката, която току-що бе видял в апартамента на Майкъл Харисън. Беше облечена в маркови джинси със скъп колан и луксозна чанта. Заведе я в една стая за разпити, взе от автомата кафе за двамата, затвори вратата и седна срещу нея. Като всички стаи за разпити и тази беше малка и без прозорци, боядисана в скучно граховозелено, с кафяв килим, сиви метални столове и маса и смърдеше на застоял цигарен дим.

Тя сложи чантата си на пода. Красиви сиви очи, очертани от размазан грим, гледаха от изнурено лице, съсипано от мъка. Кичури от кестенявата й коса падаха върху челото й, а останалата част беше преметната от едната страна на лицето й и падаше върху раменете. Ноктите й бяха съвършени, все едно беше дошла направо след маникюр. Изглеждаше безупречно и това малко го изненада. Хората в нейното състояние обикновено не ги беше грижа за вида им, но тя беше убийствено облечена.

Но той също толкова добре знаеше колко е трудно да разбереш жените. Веднъж когато връзката им преминаваше през трудна фаза, Ари му даде да прочете книгата „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“. Беше му помогнало да измине някаква част от пътя към разбирането на пропастта между начина на мислене на мъжете и жените (но не и целия път).

— Трудно е да се добере човек до вас — каза Ашли и тръсна глава, като отметна дългата кестенява коса от очите си. — Оставих ви четири съобщения.

— Да, съжалявам — вдигна ръце Брансън. — Двама души от екипа ми са болни, а други двама са в отпуска. Разбирам как се чувствате.

— Нима? Имате ли някаква представа как се чувствам? Предполага се, че ще се омъжвам в събота, а годеникът ми е в неизвестност от вторник вечерта. Църквата е запазена, шивачката ми ще дойде за последна проба, поканени са двеста души, засипват ме със сватбени подаръци. Имате ли някаква представа как се чувствам?

— Вижте, съжалявам. Работя по изчезването на вашия… Майкъл… вашия годеник, откакто говорихме сутринта.

— И? — тя попи около очите си.

Той обви с ръце пластмасовата чаша с кафе, което още беше прекалено горещо. Трябваше да изчака да изстине.

— Боя се, че все още няма какво да ви съобщя — не беше съвсем вярно, но искаше да чуе какво има да каже тя.

— Какво точно правите вие и хората ви?

— Както ви казах сутринта по телефона, обикновено когато някой изчезне…

Ашли го прекъсна по средата на изречението:

— Това не е обикновено за Бога. Майкъл е в неизвестност от вторник вечер. Когато сме разделени, той ми звъни по пет, десет пъти на ден. Цели два дни, за Бога!

Брансън внимателно изучаваше лицето й в търсене на нещо, което да я издаде. Но не намери нищо. Просто млада жена, която отчаяно иска да чуе новини за любимия си. Или — винаги циник — просто добра актриса.

— Ще ме чуете ли? Два дни при нормални обстоятелства не са достатъчни за тревога. Но съм съгласен, че в този случай е странно.

— Нещо му се е случило, разбирате ли? Това не е просто обикновен случай на изчезване. Неговите приятели са му направили нещо, изпратили са го някъде, не знам какво, по дяволите, са му сторили… аз… — тя сведе глава, все едно искаше да скрие сълзите си, зарови в чантата си, извади хартиена кърпичка и избърса очите си, като не спираше да клати глава.

Глен беше трогнат. Жената нямаше представа и сега не беше моментът да й каже.

— Правим всичко възможно, за да намерим Майкъл — каза й той нежно.

— Като например? Какво правите?

Скръбта й се надигна моментално, сякаш я носеше като воал. Сетне последва нов порой от сълзи и дълбоки хлипания.

— Претърсихме района в непосредствена близост до мястото на катастрофата и все още има наши хора там — понякога хората загубват ориентация след злополука, така че претърсваме целия район наоколо — и сега сме пуснали сигнал за тревога. Всички полицейски сили са получили информация. Летища и пристанища…

Ашли отново го прекъсна:

— Мислите, че е избягал? Господи! Защо би го направил?

За да разбере дали го лъже, реши да приложи една хитра техника, която беше научил от Рой Грейс, и попита:

— Какво обядвахте днес?

Тя го погледна изненадано.

— Какво обядвах днес ли?

— Да.

Внимателно наблюдаваше очите й. Насочиха се надясно. Режим на паметта.

Човешкият мозък е разделен на ляво и дясно полукълбо. Едното съдържа дългосрочното хранилище на паметта, а в другото протичат творческите процеси. Когато им се зададе въпрос, почти винаги очите на хората се насочват в посоката на полукълбото, което използват. При някои хора хранилището на паметта е в дясното полукълбо, а при други — в лявото; творческото полукълбо е срещуположното.

Когато хората казват истината, очите им се насочват към полукълбото на паметта; когато лъжат — към творческото. Брансън се беше научил да проследява как реагират очите им на обикновен контролен въпрос като този, който току-що зададе и при който няма нужда да се лъже.

— Днес не обядвах.

Сега прецени, че е време да й каже.

— До каква степен сте запозната с бизнес делата на вашия годеник, госпожице Харпър?

— Бях негова секретарка в продължение на шест месеца. Не мисля, че има много неща, които да не зная.

— Значи знаете за неговата компания на Каймановите острови?

На лицето й се изписа искрена изненада. Очите й се стрелнаха наляво. Режим на творчество. Лъжеше.

— Каймановите острови? — повтори тя.

— Той и неговият съдружник — спря, извади бележника си и прелисти няколко страници — Марк Уорън. Запозната ли сте с компанията, която имат там? „ХВ Пропъртис Интернешънъл“?

Ашли го зяпна, без да каже нищо.

— „ХВ Пропъртис Интернешънъл“? — повтори накрая тя.

— Аха.

— Не, не знам нищо.

Брансън кимна.

— Добре.

Тонът на гласа й леко се бе променил. Благодарение на Рой Грейс той знаеше какво означава това.

— Кажете ми нещо повече за това.

— Не знам много повече, надявах се вие да ми кажете.

Очите й отново се стрелнаха наляво. Отново режим на творчество.

— Не — отвърна тя, — съжалявам.

— Така или иначе може би не е важно — каза й той. — В края на краищата кой не иска да избегне данъчния?

— Майкъл е хитър. Той е умен бизнесмен. Но никога не би направил нещо незаконно.

— Не твърдя това, госпожице Харпър. Опитвам се да установя, че може би не знаете всичко за човека, за когото се омъжвате, това е всичко.

— Което ще рече какво?

Глен отново вдигна ръце във въздуха. Беше седем без пет. Време беше да тръгва.

— Не означава непременно нещо. Но е нещо, с което трябва да сме наясно — усмихна й се той.

Но не получи усмивка в отговор.