Убийствено просто

14

Трябваше да използва служебен автомобил, но вместо това предпочете своята алфа ромео. Грейс харесваше колата; харесваше твърдите седалки, твърдото возене, почти спартанската функционалност на интериора, странния звук от ауспуха, усещането за прецизност и светлите, спортни циферблати на таблото. В тази кола имаше усещане за точност, което допадаше на характера му.

Големите, плътни чистачки преминаха със замах отпред и размазаха дъжда по стъклото, гумите изсвистяха по мокрия асфалт, а от уредбата звучеше бърза песен на Елвис Костело. Околовръстното шосе мина през хребет и се спусна в долината. През булото на дъжда се виждаха простиращите се напред сгради на крайбрежната курортна част на Брайтън и Хоув, а зад единствения останал комин от старата електроцентрала на Шорхем се подаваше блещукаща сива ивица, едва-едва различима от небето — Ламанша.

Беше израснал тук, на тези улици и сред техните престъпници. Баща му често изреждаше на един дъх имената им, клановете, въртящи търговията с наркотици, салоните за масажи, изисканите мошеници — търговци на антики, продаващи крадени бижута и мебели, пласьорите на крадени телевизори и уредби.

Някога това е било контрабандистко селище. По-късно Джордж IV построява дворец само на няколкостотин метра от дома на любовницата си. Брайтън някак си така и не успява да се отърси от криминалното си минало, нито от репутацията на място за сексваканции. Но това отличаваше Брайтън и Хоув от всеки друг провинциален курорт в Англия, мислеше си той, докато се отклоняваше от околовръстното.

„Грасмер Корт“ беше жилищен блок с апартаменти, построен преди около трийсетина години в луксозна част на Хоув, буржоазния район на града. Фасадата гледаше към главния път, а задната част — към тенис корт. Живеещите бяха смесица от различни възрасти, предимно двайсетина-трийсетинагодишни несемейни и пенсионирани възрастни хора. В брошура на жилищен брокер навярно сградата щеше да е определена като особено привлекателна.

Загърнат в обемист анорак, Глен Брансън чакаше на верандата и говореше по телефона си — беше висок, черен и плешив като метеорит. В този момент приличаше повече на наркодилър, отколкото на ченге. Грейс се усмихна масивното, мускулесто телосложение на колегата му, постигнато с години постоянни занимания с бодибилдинг, му напомни за описание на Арнолд Шварценегер, направено от телевизионния водещ Клайв Джеймс: че изглежда като презерватив, напълнен с лешници.

— Йо, старче! — поздрави го Брансън.

— Гледай си работата, само седем години съм по-стар от тебе. Един ден ти също ще стигнеш до тази възраст и хич няма да ти е забавно — ухили се той.

Удариха ръце в приятелски поздрав и Брансън каза намръщено:

— Изглеждаш адски зле. Наистина, говоря сериозно.

— Общественото мнение нещо не е на моя страна.

— М-да, нямаше как да не забележа, че си завоювал място в парцалите от тази сутрин…

— Ти, както и всеки друг на планетата.

— Човече, да знаеш, че за стара пушка си доста тъп.

— Тъп?

— Не поумняваш, Грейс. Продължавай да си вириш главата над окопа и един ден някой ще те гръмне. Има дни, в които си мисля, че си най-големият задник, когото познавам.

Той отключи предната врата на блока и я отвори.

Грейс го последва с думите:

— Благодаря ти, наистина знаеш как да окуражиш човек.

След това сбърчи нос. Дори и със затворени очи, винаги можеш да познаеш, че си в стара жилищна сграда. Универсалната миризма на износени килими, изтъркана боя и зеленчуци, които се варят зад някоя от затворените врати.

— Как е госпожата? — попита той, докато чакаха асансьора.

— Супер.

— А децата?

— Сами е страхотен. Реми се превръща в истински ужас — отвърна Брансън и натисна копчето за асансьора.

След няколко секунди Грейс се обади:

— Не беше така, както го представя пресата, Глен.

— Човече, знам, защото те познавам. От пресата не те познават, а дори и да те познаваха, не биха дали пукната пара. Те искат сензации, а ти си достатъчно глупав да им се поднесеш на тепсия.

Слязоха от асансьора на шестия етаж. Апартаментът беше в дъното на коридора. Брансън отключи вратата и влязоха.

Жилището беше малко, с комбиниран салон и трапезария, малка кухня с гранитен плот и кръгла стоманена мивка, две спални, едната от които бе преобразувана в кабинет с компютър и бюро. Останалата част от помещението беше запълнена с книжни лавици, претъпкани предимно с документи.

За разлика от скучния екстериор, допълнен от мрачните стълбища и коридори на сградата, апартаментът изглеждаше свежо и модерно. Стените бяха боядисани в бяло, със съвсем лек сив нюанс, а мебелите бяха модернистични, с отчетливо японско влияние. Имаше нисък диван, изчистени репродукции по стените, телевизор с плосък екран и DVD плейър под него, както и доста качествена уредба с високи, тънки колони. В спалнята имаше голямо неоправено легло, гардероб с красиво резбовани врати, още един телевизор с плосък екран и ниски нощни масички със свръхмодерни лампи. На пода лежаха чифт маратонки „Найк“.

Грейс и Брансън се спогледаха.

— Хубава бърлога — отбеляза Грейс.

— Ъхъ — съгласи се Брансън. — „Животът е прекрасен“.

Приятелят му го изгледа.

— Пропуснах го, когато го даваха по кината. Гледах го по „Скай“. Невероятен филм — гледал ли си го?

Грейс поклати глава отрицателно.

— Действието се развива в концентрационен лагер. Разказва се за един баща, който убеждава детето си, че играят игра. Ако спечелят, получават истински танк. Казвам ти, трогна ме повече от „Списъкът на Шиндлер“ и „Пианистът“.

— Никога не съм го чувал.

— Понякога се чудя на коя планета живееш.

Грейс се загледа в рамкирана снимка до леглото. На нея имаше добре изглеждащ мъж, двайсет и няколко годишен, със светла коса, черна тениска и джинси, преметнал ръка върху впечатляващо привлекателна жена, също на двайсет и няколко, с дълга тъмна коса.

— Това ли е той?

— И тя. Майкъл Харисън и Ашли Харпър. Красива двойка, нали?

Грейс кимна, без да откъсва поглед от тях.

— Женят се в събота. Поне такъв е планът.

— Тоест?

— Тоест ако той се появи. За момента нещата не изглеждат добре. Каза, че го няма от вторник вечерта?

Грейс погледна през прозореца. Отдолу се виждаше как дъждът бие по широката улица, задръстена от движение. Появи се автобус.

— Какво знаеш за него?

— Местно момче, което е успяло. Строителен предприемач. Сериозен играч. „Дабъл-М Пропъртис“. Има съдружник, казва се Марк Уорън. Наскоро са направили страхотен удар — стар склад в пристанищния район на Шорхем. Преобразували са го в трийсет и два апартамента, всичките са били продадени още преди да свършат строежа. В бизнеса са от седем години, направили са доста неща в региона, някои преобразувания, някои нови строежи. Мацката е секретарка на Майкъл, страхотно пиленце, направо прекрасно.

— Мислиш ли, че е избягал от сватбата?

Брансън поклати глава.

— Не.

Рой взе снимката и се вгледа по-отблизо в нея.

— Да му се не види, аз бих се оженил за нея.

— Точно това имам предвид.

Старши детективът се намръщи.

— Извинявай, бавно схващам, имах дълъг ден.

— Ти ще се ожениш за нея! Ако бях ерген, аз щях да се оженя за нея. Всеки, който е с акъла си, би се оженил за нея, нали?

— Наистина е прекрасна.

— Така е, прекрасна е.

Грейс го погледна безизразно.

Приятелят му възкликна с престорено раздразнение:

— Господи, нещо губиш връзката ли, старче, или какво?

— Може би — отвърна той все така безизразно. — Какво искаш да кажеш?

Брансън поклати глава.

— Искам да кажа точно това. Ако ти щеше да се жениш за това бебче в събота, би ли избягал от сватбата?

— Не, освен ако не съм луд.

— Тогава ако не е избягал, къде е?

Грейс се замисли за миг.

— По телефона каза нещо за майтапчийски номер за ергенско парти, който може би се е прецакал?

— Това ми каза годеницата му. Такава беше първата ми мисъл. Ергенските вечери понякога са брутални. Дори когато вчера не се появи през целия ден, аз продължих да си мисля така. Но да го няма две нощи?

— Да го е хванало шубето? Или пък да има друго пиленце?

— Всичко е възможно. Но искам да ти покажа нещо. Грейс го последва в кабинета. Глен седна пред компютъра и затрака по клавиатурата. Беше магьосник на компютрите. Грейс имаше добри технически познания и беше в крачка с повечето модерни технологии, но Брансън беше на светлинни години пред него.

На екрана се появи команда за парола. Брансън затрака бясно и след няколко секунди екранът се изпълни с данни.

— Как го направи? — попита Рой удивен. — Откъде знаеш паролата?

Приятелят му го погледна през рамо.

— Няма парола. Повечето хора виждат команда за парола и се опитват да въведат такава. Защо му е парола, след като не дели компютъра си с никого?

— Впечатлен съм. Наистина си скрит гений.

Без да обръща внимание на последната забележка, Брансън каза:

— Искам добре да видиш това.

Грейс отиде при него и седна пред монитора.