Убийствено просто

53

След като дадено разследване — като убийство, отвличане, изнасилване, въоръжен грабеж, измама или издирване на изчезнал човек — преминаваше в статута на тежко произшествие, то получаваше кодова дума.

Всички тежки произшествия бяха приоритет на централата на управлението за криминални разследвания в Съсекс Хаус, което беше и причината в осем и двайсет часа в събота вечер, когато повечето нормални хора с личен живот или си бяха вкъщи, или се забавляваха навън, Рой Грейс, сега официално начело на разследването, да се изкачва по стълбите на сградата покрай снимките на ръководители на отдели и витрините с полицейски палки по стените.

Той беше взел решението — и бе предприел съответното действие — да се повиши издирването на Майкъл Харисън до тежко произшествие минути след като си тръгна от къщата на Джил Харисън. Беше сериозно решение, предполагащо огромни разходи и заетост, които трябваше да оправдае пред началника на полицията и Алисън Воспър. Несъмнено щеше да му е доста трудно — вече си представяше някои от унищожителните въпроси, които тя щеше да му подхвърли.

Детектив Ник Никол и детектив Бела Мой, чиито планове за събота вечер така или иначе отдавна бяха станали на пух и прах, пътуваха насам заедно с новото попълнение в екипа, Ема-Джейн Баутууд, и с всичко, събрано по случая на предишното им работно място в брайтънския полицейски участък — което до момента не беше много.

Когато влезе в залата за тежки произшествия, той мина през застланото със зелен килим общо помещение, чиито стени бяха опасани от бюра, заемани от асистиращия персонал на висшите служители на управлението. Всеки висш служител имаше собствена стая непосредствено до залата, с неговото или нейното име, изписано на синьо-жълта фотохроматична карта на стената.

Отляво през широко стъкло се виждаше впечатляващият кабинет на човека, който технически беше прекият му началник — въпреки че на практика това беше Алисън Воспър, — главен детектив Гари Уестън. Двамата с Рой Грейс се познаваха отдавна — бяха партньори, когато Грейс започна работа в управлението за криминални разследвания като новобранец, а самият Уестън не беше много по-опитен от него.

Двамата имаха само един месец разлика във възрастта и Грейс се чудеше понякога с известна завист как Гари бе постигнал такова шеметно издигане и несъмнено щеше да стане шеф на полицията някъде из Великобритания в най-скоро време. Но в сърцето си знаеше отговора. Не че Гари Уестън беше по-добър полицай или по-напреднал от гледна точка на обучението — бяха преминали заедно много от курсовете за усъвършенстване, — просто той беше по-добро политическо животно от Грейс. Не мразеше бившия си партньор за това — бяха останали добри приятели, — но и никога не можеше да е като него, да запазва мненията си за себе си, както често се налагаше да прави Гари.

Нямаше и помен от Уестън в кабинета му сега, в 8:30 часа в събота вечерта. Главният детектив знаеше как да води хубав живот, като с лекота балансира между семейство, удоволствия и работа. Снимките на хрътки и състезателни коне, запълващи стените му, бяха доказателство за страстта му по надбягванията, а настолните рамки с фотографии на привлекателната му съпруга и четирите им деца, стратегически разположени върху всяка плоскост в стаята, не оставяха никакво съмнение у посетителите какви са приоритетите му в живота.

Вероятно тази вечер Гари беше на надбягване с хрътки, предположи Грейс. Вечеря приятно със съпругата си и техни приятели, залага, разпуска, очаква с нетърпение семейната неделя. Видя призрачното отражение на собственото си лице в стъклото и продължи през помещението, покрай мигащи светлини на телефонните секретари по бюрата, замлъкнали факс машини и скрийнсейвъри с техните вечни плетеници. Понякога — в моменти като този, когато се чувстваше толкова откъснат от истинския свят — се чудеше дали това е усещането да си призрак и да преминаваш невидим покрай живота на всички останали.

Поднесе картата си към панела в края на помещението, бутна вратата и влезе в дълъг, притихнал коридор, застлан със сив килим, в който се носеше мирис на боя. Мина покрай голяма червена филцова дъска с надпис „ОПЕРАЦИЯ ЛИСАБОН“, под който имаше снимка на мъж с ориенталски черти и рехава брада, заобиколена от няколко различни снимки на каменистия плаж в подножието на високите скали на местната живописна гордост Бийчи Хед, върху всяка от които бе нарисуван червен кръг.

Този неидентифициран мъж бе намерен преди четири седмици в подножието на скалата. Първоначално бяха решили, че е поредният самоубиец, докато аутопсията не разкри, че вече е бил мъртъв, когато е полетял надолу.

На отсрещната стена беше „ОПЕРАЦИЯ КОРМОРАН“ със снимка на красива девойка с тъмни коси, която бе намерена изнасилена и удушена в покрайнините на Брайтън.

Грейс подмина кабинета на екипа по външни проучвания отляво — голяма стая, в която детективите, привлечени да работят над тежки произшествия, пребиваваха за периода на разследването, — след което влезе през врата, непосредствено срещу нея, с надпис „РАУЗНАВАНЕ ЕДНО“.

Стаята на разузнаването беше новият невралгичен център за всички тежки произшествия. Когато влезе, всичко вътре моментално му създаде усещане за ново, миришеше на ново, дори отношението на хората, работещи тук, беше някак ново — като се изключи силната миризма на китайска храна тази вечер. Въпреки матираните прозорци, които бяха твърде високо, за да се вижда нещо навън, със свежите си бели стени стаята създаваше усещане за лекота, хубава светлина, хубава енергия, много различна от хаотичната суматоха на стаите за произшествия в полицейския участък, които Грейс до болка познаваше.

Създаваше футуристично усещане, сякаш съвсем лесно би могла да приютява контролния център за полети на НАСА в Хюстън. Имаше голяма маса под ъгъл, разделена на три работни зони, всяка от които представляваше извито чамово бюро с място за максимум осем души, и масивни бели дъски, едната с надпис „ОПЕРАЦИЯ КОРМОРАН“, другата „ОПЕРАЦИЯ ЛИСАБОН“ и третата „ОПЕРАЦИЯ СНЕЖНА ПРЕСПА“, покрити със снимки на местопрестъплението и диаграми на развитието на разследването. Съвсем скоро друга бяла дъска щеше да получи надписа „ОПЕРАЦИЯ САЛСА“, произволното название, което компютърът на Централата в Скотланд Ярд бе дал на разследването на Майкъл Харисън.

Най-често имената нямаха нищо общо със самите разследвания и понякога се налагаше да ги променят. Спомняше си един случай, когато името „ОПЕРАЦИЯ КАВКАЗКА РАСА“ получи случай за чернокож мъж, намерен разчленен в багажника на колата си. Беше сменено с нещо не толкова конфликтно. Но с операция „Салса“ глупавият компютър по случайност беше уцелил. Грейс имаше силното чувство, че е въвлечен в песен и танц.

За разлика от работните места в повечето кабинети на полицаи, тук нямаше и помен от личен елемент по бюрата или по стените. Нямаше снимки на семейства, плакати на футболисти, списъци със задачи, нито шеговити картинки. Всеки предмет в тази стая, като се изключи мебелировката и работната техника, беше свързан с разследванията. Освен купата със спагети, които измореният на вид дългокос детектив инспектор Майкъл Коуън ядеше с пластмасова вилица в ъгъла на една от работните зони.

Начело на другата работна зона, залепен за компютъра, с чаша кока-кола в ръка, седеше Джейсън Пиет, един от най-умните детективи, с които Грейс някога бе работил. С удоволствие би се обзаложил, че един ден Пиет ще стане шеф на лондонската полиция — най-желаният висок полицейски пост в страната.

Всяка от зоните имаше офис мениджър, обикновено детектив сержант или детектив инспектор, системен наблюдател, обикновено служител с по-нисък чин, анализатор, отговорник за индекса и машинописец.

Майкъл Коуън, облече в широка карирана риза и джинси, поздрави Грейс сърдечно:

— Как си, Рой? Изгледаш поиздокаран.

— Мислех, че трябва да се пременя за вас — явно не е трябвало да си правя труда.

— Да бе, да!

— Какъв е този боклук, който ядеш? — засече го Грейс. — Имаш ли представа какво съдържа?

Майкъл Коуън завъртя очи, ухилен.

— Химикали, благодарение на тях живея.

Старши детективът поклати глава.

— Мирише ми на китайска храна за вкъщи.

— М-да, ами, можеш да ме отървеш от китайския ми проблем когато пожелаеш. Отмених среща с мацка, за да съм тук.

— На драго сърце бих се сменил с теб — отвърна Грейс. Майкъл Коуън го изгледа с любопитство.

— Кажи?

— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми.

— Толкова ли е зле?

— По-лошо от зле.