Чуждо влияние

Десета глава

В понеделник Ролинс пристига да ни вземе за училище както обикновено. Това, което не е както обикновено, е тишината в колата. Даже не е пуснал радиото. Единственият звук идва от мен — прелиствам страниците на тетрадката по математика, уж учейки за въображаем тест.

От време на време поглеждам към Ролинс. Раменете му са сковани, лицето му е като маска. Интересно за какво мисли, дали и той като мен не може да забрави онзи ужасен момент, в който затворих очи и протегнах устни… а той не направи нищо.

Този спомен ме кара да се свивам на седалката. През целия път зяпам през прозореца и броя колко секунди остават, докато стигнем до училище, за да се измъкна от Ролинс.

— Благодаря, че ни докара — казвам му твърде високо, когато колата спира на паркинга на гимназията.

Той отваря уста, сякаш се кани да отговори, но аз изскачам и трясвам вратата, преди да успее да каже каквото и да било.

— Леле — казва Мати, докато подтичва до мен. — Какво става?

— Какво да става? — сопвам й се.

Тя ме дръпва за ръкава и ме принуждава да спра.

— Много добре знаеш какво. Мъртвешката тишина. Нещо се е случило между вас двамата, а? — Тя скръства ръце.

Трябва да й го призная. През последните няколко месеца интуицията й силно се е развила.

— Нищо няма — упорствам и натиквам тетрадката в раницата.

Гласът на Мати прозвучава съвсем строго:

— Силвия Бел, веднага ми кажи истината. Защо с Ролинс се държите толкова странно?

Изгубила надежда да се спася от разпита, въздъхвам примирено. Но преди да отворя уста, се оглеждам, за да съм сигурна, че никой не ни слуша.

— Ако толкова държиш да знаеш, в петък вечер предоставих на Ролинс идеалната възможност да ме целуне.

Мати изпищява.

— Сериозно ли? Вий, та това е супер!

Аз обаче я гледам сърдито.

— Знаеш ли кое не е супер? Че той само ме изгледа, все едно съм пълна глупачка. По-неловко не съм се чувствала никога.

За мое смайване, Мати избухва в смях.

Врътвам се на пета и тръгвам към входа на училището бясна. Трябваше да се досетя, че не бива да й казвам. Няма как да разбере колко са сложни отношенията ни с Ролинс. Че приятелството ни е съсипано. И че сега няма как да се върнем на предишното положение. Онзи миг вечно ще ни тежи.

Мати ме дръпва за ризата.

— Я по-бавно. Съжалявам, че се разсмях. Но си представих как си стъписала бедното момче. Чезне по теб от месеци, а ти внезапно си му се хвърлила на врата. Нищо чудно, че се е пообъркал.

Изскубвам се от ръката й.

— Не съм му се хвърлила на врата.

— Хайде де. Признай си. Откакто Зейн умря, непрекъснато му подаваш противоречиви сигнали. Първо беше: „Ох, клетата аз. Предадоха ме. Никога повече няма да обичам“. А сега внезапно искаш да се целувате. Малко е изненадващо, само това казвам.

Накланям глава замислено. Май донякъде има право. От толкова отдавна го отблъсквам. Сигурно изглежда странно така изневиделица да сменя посоката. Може би излишно драматизирам ситуацията. Трябва да му дам още един шанс.

— Послушай гениалната си сестричка. Ролинс боготвори земята, по която стъпваш. Едва ли чувствата му са се променили за една нощ — подкача ме Мати. — Я си поговорете в обедната почивка. И да не забравиш да го питаш за киното с Ръс през уикенда.

— Добре, добре — измърморвам. — Ще видя какво мога да направя.

— Така те искам! — Мати ме тупва по гърба, после изчезва в сградата.

Първоначално дори не съм сигурна дали Ролинс ще дойде на обичайното ни място под пейките през обедната почивка. Минават пет минути, после десет, петнайсет. Най-после чувам познатото шумолене на сухите листа, докато той се промъква към мен. Отхапвам голяма хапка от канелената си вафла с кафява захар и равнодушно се взирам в празното игрище, сякаш и през ум не ми е минало да броя минутите до пристигането му.

— Здрасти — казва той и се пльосва до мен.

— Здравей — отвръщам и отхапвам нова хапка.

Забелязвам, че сяда малко по-далеч от мен от обикновено. Очите му отказват да срещнат моите. Вместо това изважда един тънкописец и се съсредоточава върху сложната плетеница, която от няколко седмици рисува върху долната част на обувките си.

— Съжалявам, че закъснях — казва, — говорих с Ана. Май ще може да ми уреди интервю със „Сий Мънкийс“ за списанието.

— Страхотно — казвам, като се надявам ентусиазмът ми да не звучи твърде изкуствено. Ролинс пише, съставя и издава собствено списание, което раздава на учениците и на непознати по автобусите. И макар статиите му да са за нещата от училище и за разни световни събития, основната тема определено е музиката.

— Аха — съгласява се той. — Доста съм въодушевен.

Мълчание.

Отхапвам отново от вафлата. Има вкус на пясък.

— Е… нещо ново при теб? — пита Ролинс, а гласът му звучи напрегнато. Очевидно и той се опитва да преодолее странната отчужденост, която се е настанила между нас.

Замислям се за какво да говорим. И тогава осъзнавам, че не съм му казала за неочакваната поява на леля Лидия. При нормални обстоятелства първо на него щях да се обадя.

— Всъщност, да — подхващам. — Никога няма да познаеш кой се появи у нас в петък вечерта, след… след като ти си тръгна.

Май му става неловко, че споменавам внезапното му тръгване.

— Кой?

— Леля ми Лидия, която никога не съм виждала. Доколкото знам, е избягала в Калифорния още като тийнейджърка и така и не се е върнала. Поне досега. Както и да е, появи се на вратата с куфар в ръка.

— Луда работа — отбелязва Ролинс. — Какво иска?

— Твърди, че иска да опознае семейството си, но според мен това е само алиби. Можеше да се върне и по-рано, нали? Освен това, откакто пристигна, започнаха да се случват всякакви странни неща.

Той върти тънкописеца в ръка очевидно заинтригуван. Радвам се, че неочакваната поява на Лидия ми предоставя неутрална тема за разговор.

— Какви странни неща?

— Ами, помисли малко. В четвъртък вечерта стана онази катастрофа. Ами ако има нещо общо? Възможно е да е пристигнала още в четвъртък и да е отседнала в хотел или нещо такова. Може би и тя умее да се прехвърля в съзнанието на други хора. Може би ме е накарала да открадна колата на баща ми и да изляза от града.

На Ролинс това май не му звучи особено смислено.

— Но защо? Защо ще го прави?

Ето тук е слабото място в теорията ми. Защо Лидия ще иска да катастрофирам с колата?

— Не знам — признавам. — Но не е само това.

Ролинс изчаква да продължа.

— Снощи се събудих посред нощ от някакви страхотни трясъци. Когато слязох долу, заварих баща ми да мята чинии из кухнята. Изобщо не беше на себе си, сякаш някой друг контролираше действията му. И точно когато най-после осъзна къде се намира, се появи Лидия. Облечена в неговия халат.

Скептичното изражение на Ролинс се сменя със замислено.

— Това си е сериозно съвпадение. Но пак стигаме дотам, че няма причина да кара баща ти да троши чинии. Това ли е зловещият й план? Да пристигне от Калифорния и така да се развихри, че да няма в какво да ядете и какво да карате?

Уф, проклетият здравомислещ Ролинс.

— Е, като поставиш така нещата…

— Може би просто е самотна и копнее за близостта на семейството си?

Смачквам опаковката от вафлата.

— Може би… — казвам. — О, чакай. Трябваше да те питам дали искаш да дойдеш с мен, Мати и Ръс Уайт да гледаме „Белег“ през уикенда.

Ролинс възобновява драскането по обувката си.

— Ръс Уайт?

— Аха, сещаш ли се, онова момче от горния клас, дето трябваше да е с нас, но е прескочил една година в началното? — Изражението на Ролинс не подсказва да се сеща за кого говоря и се налага да си напомня, че той не беше с нас в началното. — Онзи със сребристия пикап, по който ти текат лигите.

Сега вече се сеща и кима.

— Оказа се, че Ръс е белият рицар за принцесите със закъснели книги — шегувам се, а после пояснявам как Ръс и Мати са се запознали. Ролинс се подсмихва. — Е, склонен ли си да наглеждаш младите с мен в петък? Нали и без това искаше да гледаме „Белег“, така че с един куршум ще ударим два заека.

Ролинс въздъхва.

— Така е, но няма да те лъжа — хич не ми допада мисълта и този петък да бавя сестричката ти.

— Не е нужно да я бавим — казвам леко подразнена. — Ще седнем отзад и ще се подиграваме на тъпите моменти както винаги. Просто трябва да съм някъде наблизо.

Ролинс явно долавя раздразнението ми, понеже се пресяга и ме хваща за рамото.

— Хей, естествено, че ще дойда. Нали сме приятели?

Поемам си дълбоко въздух. Точно това искам, нали така?

— Приятели сме.