Чуждо влияние

Двайсет и първа глава

Вадя учебници от раницата и ги мятам в шкафчето, когато някой ме потупва по рамото. Обръщам се и виждам, че Ролинс стои зад мен с въпросително вдигнати вежди.

— Какво става?

— Сгащиха ме. Баща ми реши, че съм се измъкнала, за да прекарам нощта с теб.

— Не му ли разказа какво се случи?

— Да, ама не ми вярва. Лидия взела, че му казала, че и в четвъртък вечерта не съм си била вкъщи, и той ме наказа, представи си. От сега нататък тя ще ме кара до училище и обратно.

— Майтапиш се.

— Де да беше майтап — намусвам се и дръпвам учебника по английски.

— Е, поне ще можем да се виждаме в училище. През обедната почивка, нали? Под пейките? — прошепва той и се накланя към мен.

Затварям очи, за да се насладя на топлината и близостта му. Устните му се притискат към моите и целият хаос някак се разпръсква поне за миг. Уви, когато очите ми се отварят, гледката, която ги посреща, е крайно неприятна.

Ана.

— О, извинявайте. Ролинс, исках само да проверя дали остава уговорката за следобед.

Вдигам вежди към него, а той смутено почесва глава.

— Щеше да ми помогнеш за списъка с песните.

— О! О, вярно, Ана. Съвсем бях изключил. Но май съм свободен след училище. Така че няма да е проблем. — Той ме поглежда въпросително.

— Е, не се съобразявай с мен. Ще си бъда вкъщи и ще броя маргаритките на тапетите в кухнята.

— Супер. Тоест не е супер… Така де, разбираш. — Ролинс съвсем се обърква. — Нали ще се видим на обяд?

Въздъхвам.

— Аха.

Гледам го как се отдалечава по коридора с Ана и не мога да не забележа как дънките й — някакъв ретро модел — идеално обгръщат дупето й. Точно така пише по списанията, че трябва да изглежда дупето ти: като ябълка или обърнато наопаки сърце, или някаква подобна глупост. Не мога да не го сравня със собствения си плосък като дъска задник.

Опитвам се да се утеша, като си припомням какво ми каза Ролинс снощи: „Вий, само ти съществуваш за мен. Винаги само ти.“

Но това не стига, за да уталожи неприятното чувство, което ме обзема, когато виждам как Ана се пресяга и хваща Ролинс под мишница. А той не се отдръпва.

Госпожа Уингър уплътнява първите десет минути от часа с преговор на нови думи на проектора. Опитвам се да се съсредоточа, но се улавям, че постоянно гледам часовника и броя минутите до обяд. Един или два пъти се опитвам да срещна погледа на Саманта, но тя всеки път извръща глава.

Госпожа Уингър изключва проектора.

— Добре, сега си приберете записките. Искам отново да седнете по двойки, както направихте вчера за четенето на „Младият стопанин Браун“. Днес искам да измислите работна теза за списание с литературна критика. Когато сте готови, можете да се преместите при партньора си.

Събирам си учебниците и се премествам на чина до Саманта. Тя не ми обръща внимание, вместо това вади нов лист и го приглажда върху чина си.

Когато всички потъват в работа, измърморвам под нос:

— Обадих се.

Саманта старателно изписва имената ни в горната част на листа. След минута все пак отговаря също така тихо:

— Досетих се. Сутринта в канцеларията имаше полицаи.

— Знаеш, че трябваше да го направя — прошепвам вече по-настойчиво.

Саманта тръсва глава отвратено.

В този момент вратата се отваря и полицай Тийън прекрачва прага. За миг очите на Сам се разширяват, после тя свежда глава. Мъжът отива до госпожа Уингър и тихичко й обяснява нещо. Тя на свой ред се приближава до бюрото, разлиства някакви документи, открива каквото търси и подава листа на полицая. В този момент хартията се огъва и успявам да видя, че това е списък на учениците в класа.

— Мелиса Ейбрахам — прочита полицай Тийън и повиканото момиче го поглежда стреснато. — Би ли дошла с мен за секунда?

Мелиса се изправя и поглежда въпросително госпожа Уингър. Пухкавата ни учителка по английски й кима да тръгва. Полицай Тийън любезно я изчаква да излезе отпред и излиза след нея, като затваря вратата с тихо изщракване.

Двете със Саманта се споглеждаме.

— Ти си следваща — прошепва ми тя само с устни и в първия миг не схващам какво има предвид. Но после проумявам. Тийън вика учениците по азбучен ред. Реално погледнато, Били Армстронг би трябвало да е следващ за разпит, но ченгетата не търсят момчета. Сигналът бе подаден от момиче. И когато полицаят се върне с Мелиса Ейбрахам, ще извика следващото момиче от списъка.

Силвия Бел.

Мен.

Преглъщам.

Дланите ми започват да се потят. Не мога да си представя как ще погледна полицай Тийън в очите и ще му разкажа своя план: как съм искала да дадем урок на Скоч Бекър, но — за нещастие — всичко е завършило с онова ужасно падане, което за малко не го уби. По-точно, което вероятно щеше да го убие, ако бях изчакала още малко, преди да се обадя на полицията.

Странно нещо е чувството за вина. Известно време можеш да го избягваш, но винаги се връща тихомълком. Опитвам се да се убедя, че не съм направила нищо лошо, че за падането на Скоч е виновна Лидия или който там се бе вмъкнал в тялото ми онази нощ. Но истината е, че цялата работа беше моя идея. Ако не бях аз, Скоч щеше да е на училище в момента и да пуска неприлични шеги по адрес на лелките в стола.

А сега, когато идва време да си призная всичко, не се чувствам готова. Иде ми да отворя някой прозорец и да побягна, преди да ме извикат. Или най-малкото да помоля да ме пуснат до тоалетната и да се крия там до края на часа.

И тогава ми хрумва.

Та нали имам идеалното извинение.

Заради прословутата си нарколепсия имам разрешение по всяко време да излизам от стаята. Щом усетя, че започва да ми прилошава, мога да помоля учителя да ме пусне до сестрата и той или тя ще е длъжен да го направи. Никой не би искал да му припадна в часа.

Изправям се и отивам при госпожа Уингър.

— Може ли да ида при сестрата?

Очите й се вдигат към моите.

Въздъхва.

— Може, Силвия.

Взимам пропуска за излизане от час от бюрото й. Когато минавам покрай бюрото на Мелиса Ейбрахам, оглеждам набързо вещите й. Дали не е оставила на чина си нещо, което да е достатъчно лично, че да носи емоционален заряд?

Отгоре лежи отворена тетрадка с няколко надраскани изречения за „Младият стопанин Браун“. И молив, който бе малко сдъвкан в единия край. Наполовина пълно шише с вода.

После очите ми попадат върху чантата й, облегната на стола. От каишката виси тъничка сребърна верижка с ключодържател във формата на сърце — вероятно подарък от родителите или гаджето й за Коледа или рождения й ден. Върху сърцето е гравирано „Мелиса“ с нежен курсив.

Бинго.

Спъвам се нарочно и изпускам пропуска на земята.

— Опа — измърморвам.

Няколко души поглеждат към мен, но после очите им се връщат на вратата. Всички умират от любопитство защо в училището се разхожда полицай. Възползвам се от липсата на внимание, стрелвам ръка и бързо разкопчавам верижката от чантата. Натиквам я в джоба си и се изправям. Никой не ме гледа. Излизам, като се моля Мелиса да не се върне преди мен. Ще е малко неловко да обяснявам защо ключодържателят й е в мен.

Коридорът е празен. Свивам вдясно и се отправям към единственото място, където знам, че никой няма да ме безпокои — тоалетната на учителите. Докато в дамската кабинките са няколко, в тази на учителите има само една и вратата към помещението се заключва. Има даже тапициран стол в ъгъла заедно с прашно изкуствено растение и малка масичка. Нямам представа защо на някой ще му хрумне да седи точно там, но както и да е.

Оглеждам се още веднъж, за да съм сигурна, че няма кой да ме види как се шмугвам в учителската тоалетна, бутам вратата и я заключвам зад гърба си.

След две секунди вече съм извадила ключодържателя на Мелиса и седя на стола. Затварям очи, стисвам верижката и зачаквам:

Чакам.

И чакам.

Сърцето ми блъска в гърдите като полудяло. При такова количество адреналин във вените ми едва ли ще успея да се плъзна. Дишам дълбоко в опит да се успокоя и да освободя съзнанието си от всякакви мисли, но в главата ми се върти единствено картината със Скоч на дъното на пропастта.

„Спри“, нареждам на мозъка си, но мозъците нямат навика да се вслушват в заповеди. Никога не правят каквото им наредиш, особено когато се опитваш да не мислиш за нещо. Колкото повече се мъча да спра мислите си, толкова повече образът на разкривеното тяло на Скоч се избистря в главата ми.

Отварям очи и въздъхвам от безсилие.

Внезапно погледът ми се замъглява. Май твърде упорито съм се напъвала. В момента, в който се отказах, взе, че се получи. Облягам се назад и усещам как напускам тялото си.

Полицай Тийън и Мелиса Ейбрахам седят в една от стаите, в която обикновено задържат провинилите се ученици след часовете. Обърнал е два стола един срещу друг и е поставил телефона си на чина между тях. Мислено отбелязвам, че записва разговора.

— Мелиса, доколкото разбирам, си била на купона в четвъртък вечерта преди злополуката със Скоч Бекър. Така ли е?

Макар да не виждам лицето й, усещам колко е напрегната. Избърсва потни длани в дънките си.

— Да, господине. Но не съм пила. Разбрали се бяхме с няколко приятелки аз да шофирам. — Тя прехапва устна, усетила, че по този начин издънва приятелките си.

Но полицай Тийън май няма намерение да се занимава с консумиращи алкохол непълнолетни хлапачки. Не обръща внимание на коментара и продължава с въпросите:

— А видя ли Скоч Бекър на купона?

Мелиса накланя глава, сякаш се опитва да си спомни.

— Ами да, видях го. Беше с останалите футболисти. Играеха на някаква тъпа игра: в продължение на цял час трябваше да пият по един шот бира на всяка минута.

Изкушавам се да направя гримаса, но се удържам, защото подобна реакция у Мелиса би била твърде странна предвид ситуацията.

Полицай Тийън кима.

— А видя ли го да разговаря с някое от момичетата? Или пък в училище на следващия ден?

Мелиса се взира в тавана известно време, после усещам как веждите й се вдигат.

— А, да. Май си тръгна със Саманта Филипс. Добре се беше наквасила и той я качи да я закара… нищо че самият той беше много зле. — Тук тя бърза да добави: — Можех и аз да ги закарам, ама нямаше място в колата.

— Саманта Филипс — повтаря полицай Тийън, вади тетрадка и химикал от джоба на сакото си и записва името.

— Да, господине. Всъщност тя е в часа на госпожа Уингър в момента, ако искате да говорите с нея.

Полицай Тийън затваря рязко тетрадката и я връща в джоба си.

— Определено искам. Дай да те изпратя до стаята. — Той натиска някакво копче на телефона си, спира записа и прибира и него.

Отварям очи и скачам на крака, преди още да съм се ориентирала в новата обстановка. Трябва да се върна в стаята и да предупредя Саманта. Знам, че няма да спомене за малката ни шега, но пък ще се получи крайно неприятно, ако Тийън реши, че тя е последното момиче, с което е излизал Скоч.

Някак успявам да се върна в стаята преди полицая и Мелиса. Саманта се ококорва, когато се втурвам вътре. Всички вдигат очи — включително госпожа Уингър, но когато виждат, че съм само аз, а не Тийън, загубват интерес.

Мушвам се обратно на мястото си до Саманта и се накланям към нея.

— Чух полицаят да разпитва Мелиса. Каза му, че Скоч те е качил в колата в четвъртък. Сега ще иска да говори с теб — прошепвам едва чуто.

— О, това вече е върхът — измърморва Саманта.

Вратата се отваря и Мелиса влиза. Без да поглежда към Саманта, тя си сяда на мястото. Полицай Тийън се запътва към бюрото на учителката и й шепне нещо. Тя посочва Сам и очите му се вдигат в същата посока.

— Саманта? — повиква я госпожа Уингър. — Би ли дошла за минутка?

Тя става и тръгва напред, като не пропуска да ми хвърли мрачен поглед през рамо. Изслушва обясненията на Тийън и излиза след него от стаята.

Останалата част от часа сякаш трае вечно. Взирам се в тетрадката на Саманта, в която е надраскала нещо напълно нечетливо за „Младият стопанин Браун“. Рисувам драскулки в полето и броя секундите.

След цяла вечност бие звънецът. Всички си събират нещата и тръгват към вратата. Чувам някой да разсъждава на висок глас защо ли ченгето толкова се бави със Саманта.

Някакъв писък прекъсва мислите ми.

Мелиса Ейбрахам. Стиска чантата си, а на лицето й е изписана паника.

— Госпожо Уингър! Госпожо Уингър!

Учителката бърза към нея.

— Какво има, Мелиса?

— Някой ми е откраднал ключодържателя.

По дяволите.

— Какво? Сигурна ли си? Може да е паднал. Как изглежда? — Госпожа Уингър се навежда и оглежда килима.

— С формата на сърчице. Татко ми го подари за шестнайсетия рожден ден заедно с ключовете от колата.

Дискретно измъквам верижката и я подхвърлям на килима няколко метра встрани. Госпожа Уингър продължава да търси и бавно се приближава към мен.

— Да не е това? — питам и соча ключодържателя.

Мелиса притичва.

— О, боже, толкова ти благодаря, че го намери. — Тя се навежда да си го вземе.

— Няма защо — казвам и за пореден път усещам да ме бодва чувство за вина. — Много е красив.

— Благодаря — отвръща Мелиса. — Хайде, до скоро. Госпожа Уингър ми се усмихва с благодарност, после погледът й попада върху чина на Сам.

— Ох, Саманта още не се е върнала. Ще се виждате ли днес? Имаш ли нещо против да й събереш нещата?

— Няма проблем — казвам, нищо че не е вярно.

Имам проблем.

Имам огромен проблем.