Чуждо влияние

Двайсет и девета

Двамата с Ролинс седим на стъпалата на верандата и чакаме нашите да се приберат. Стиска дясната ми ръка между дланите си. Макар денят да е топъл за април, над двайсетина градуса, не мога да спря да треперя.

Писах на Мати на няколко пъти, понеже не ми се искаше да прекъсвам службата, но когато не ми отговори, се престраших и й се обадих. Не вдигна. Ролинс се постара да ме убеди, че си е оставила телефона на вибрация и не е забелязала, че звъни.

И понеже няма как да уталожа нервната възбуда, която ме е обхванала, не спирам да клатя крака.

— Какво ще кажа на Мати? — чудя се гласно. — И как ще я убедя, че Лидия е опасна? Та тя я боготвори.

Ролинс прокарва пръст по дланта ми.

— Струва ми се, че трябва да й кажеш истината — казва той тихо. — Май е време.

Ясно ми е какво има предвид. От дълго време се каня да кажа на Мати за тая работа с плъзването. Но хич не ми се иска да реагира като баща ми, когато се опитах да му обясня преди много години. А тя така ми се е възхищавала винаги. Не искам да ме сметне за луда. Но май е крайно време да й споделя всичко.

— Прав си — казвам. Ако искам нормални отношения със сестра ми, ще трябва да съм искрена. За всичко.

Колата на татко се показва иззад завоя и аз скачам на крака. Двете предни врати се отварят и той излиза от шофьорското място. Лидия се появява от другата врата. Налага се да впрегна цялата си воля, за да прикрия отвращението, което ме обзема само при вида й.

Изчаквам сестра ми да излезе, но двете задни врати остават затворени. Правя няколко крачки към колата и осъзнавам, че задната седалка е празна.

— Къде е Мати? — питам.

Баща ми придържа входната врата за Лидия.

— Отиде у Реджина. Времето е толкова приятно, че реши да походи. Каза, че родителите на момичето щели да я докарат по-късно.

Изпъшквам.

— Какво? Какво има?

Лидия ме наблюдава от прага.

— Нищо. Само… забравила е, че обеща да ми помогне с един проект за училище следобед.

— О!

— Ролинс… — обръщам се към него.

Явно доловил вътрешната ми борба, той се навежда и ме целува по бузата.

— Ще ида да я намеря — прошепва в ухото ми. Тръгва към колата, но аз го сграбчвам и го дръпвам за истинска целувка. В първия момент стои като истукан, явно е шашнат, че го целувам така пред баща ми и леля ми, но после хваща брадичката ми с длан и отвръща на целувката.

Когато се откъсваме един от друг, ми казва тихичко:

— Веднага се връщам.

Обръщам се и срещам изопнатото изражение на баща ми.

— Нужно ли беше да става пред мен?

— Съжалявам, татко — казвам, като се опитвам да звуча нормално. Но не съм сигурна, че се получава.

Влизам и баща ми хлопва вратата зад гърба ми.

Лидия се усмихва насреща ми.

— Какви ги вършихте, докато ни нямаше? Нашите биха ме убили, ако поканя момче вкъщи, докато ги няма.

Побиват ме тръпки от странния й избор на думи.

Баща ми се обръща към мен.

— Знаеш ли, леля ти е права. Когато с Ролинс бяхте само приятели, не ми правеше впечатление, но е очевидно, че двамата сте се, ъ-ъ, сближили доста през последната седмица, и вече не ми е толкова комфортно да…

Вдигам ръка да го спра. Не съм в настроение да се караме за това точно сега.

— Добре, добре. Няма да каня Ролинс, докато те няма. Така става ли?

Той ме поглежда изненадано, сякаш не е очаквал така лесно да се съглася.

— Е, добре тогава. Гладна ли си? Мога да ти приготвя сандвич…

— Благодаря, но още ми държи от закуската. Мислех да погледам телевизия.

— Както искаш. Е, дами, аз съм скапан. Ще се кача горе да дремна малко. — И той се запътва към стълбите.

Двете с Лидия се споглеждаме неловко.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — пита ме тя.

Свивам рамене.

— Както желаеш.

В хола сядаме в двата края на дивана. Включвам телевизора и прехвърлям каналите.

— О, върни малко — възкликва Лидия. — Обожавам „Градът на убийствата“.

Не се и съмнявам — мисля си.

Гледам как мустакатият детектив се опитва да разреши убийството на някаква монахиня, а вътрешно кипя. Тази жена си мисли, че може да пристигне в града ни, да убие дете и да се измъкне безнаказано? Вярно, това дете бе един от най-големите задници, които съм срещала в живота си, но не заслужаваше да умре. Никой не заслужава такова нещо.

Неспособна да се сдържам повече, се обръщам към Лидия.

— Знаеш ли, чичото на Ролинс работи в болницата. — Вглеждам се в чертите й, но тя като че ли е погълната от филма.

— А, така ли?

— Да. Та тази сутрин Ролинс дойде да ми съобщи нещо доста интересно.

Очите й за миг срещат моите.

— Така ли? Какво ти каза?

— Че Скоч Бекър е мъртъв.

Сега вече привличам вниманието й.

— Какво? Починал ли е?

— По-скоро е убит. Удушен, ако трябва да бъдем точни.

Лидия е великолепна актриса. Не мога да не й го призная.

— Колко ужасно!

— Да, действително е ужасно. Въобще страшна бъркотия. Защото колкото и да не го харесвах, задето се държа като пълно говедо миналата година, не исках да умира.

— Разбира се, че не си искала — възкликва Лидия с шокирано изражение. Ако не знаех с кого си имам работа, щях да се закълна, че е искрена. За миг дълбоката ми убеденост, че тя е убиецът, се пропуква, но после се сещам, че всичко сочи към нея. Мразеше Скоч заради отношението му към мен. А нощес, точно около часа на убийството, не си беше у дома. Нима можеше да е съвпадение?

— Престани да се правиш на невинна — казвам. — Знам, че ти си го убила.

Лидия трепва, сякаш съм я зашлевила.

— Била си в болницата снощи, точно по времето, когато е умрял.

— Вий, защо ще искам да убия това момче? — пита Лидия.

— Заради онова, което ми стори миналата година. Откакто пристигна, не спираш да се опитваш да ни влезеш под кожата. По този извратен начин ли реши да ни се харесаш?

— Не мога да повярвам, че ме обвиняваш в убийство! — Очите й пламват от гняв. — Знам, че досега не съм била най-добрата леля на света, но да решиш, че съм в състояние да убия момче в болницата? Не мога да повярвам.

И без да каже нищо повече, тя се обръща и хуква по стълбите. След секунда чувам вратата на Мати да се затръшва.

Сърцето болезнено удря в гърдите ми.

Чувам нови стъпки по стълбите. Баща ми влиза в хола с разтревожено лице.

— Какво става?

Налага се да разсъждавам бързо. Увесвам нос, сякаш съм безкрайно гузна, и пояснявам:

— Обвиних я, че се опитва да заеме мястото на мама. А тя се разстрои и се разплака.

Ъгълчетата на устните му увисват надолу.

— Вий, това не е в твой стил.

Скривам лице в шепи.

— Толкова ми липсва мама.

Той ме прегръща с една ръка.

— Май не ти е лесно напоследък. Мати така отчаяно копнее за женско присъствие, че моментално прие Лидия, но ти не си като нея, нали? — Струва ми се, че долавям известна гордост в гласа му. — Приличаш по-скоро на мен. Нужно ти е време, за да допуснеш хората до себе си.

— Май да — отвръщам и го прегръщам на свой ред.

След няколко секунди ме пуска и тръгва към кухнята.

— Но трябва да й се извиниш. Все пак ти е леля.

— Добре, татко — излъгвам.

Няма да допусна нито аз, нито някой, когото обичам, да се постави в уязвимо положение пред тази жена.

Та тя е луда.