Чуждо влияние

Тринайсета глава

Баща ми се прибира достатъчно рано, та да приготви набързо лека вечеря от супа и салата. Не спира да говори за днешната си операция, а Лидия се държи така, сякаш никога в живота си не е чувала нещо толкова интересно. Не спира да се привежда към него, облегнала брадичка в шепа, и да кима на всеки две секунди.

Въртя храната из чинията си и наблюдавам Лидия, чудейки се защо в Калифорния се е подвизавала като Лайла Харингтън. Дали не е извършила нещо ужасно? Дали не се крие от закона?

Баща ми откровено се наслаждава на вниманието й, вероятно защото аз самата не обичам да слушам за работата му, а Мати го разпитва само за гнусните неща.

Едва успявам да преглътна по нещо, но се насилвам да изям едно хлебче. Ще ми е нужна енергия за по-късно. Непрекъснато прехвърлям наум плана срещу Скоч. Мисълта, че ще трябва да го накарам да се съблече, макар и за да го зарежем сам в пущинака, ме изпълва с отвращение. В един момент дори решавам да отменя всичко, но после се сещам какво бе причинил на Саманта и спирам да се колебая.

След вечеря се опитвам да се съсредоточа върху домашните си, но не се получава. След като шест пъти прочитам една и съща страница от нов урок, без да схвана нищо, се отказвам и прибирам „Въведение в психологията“.

От долния етаж чувам смеха на Лидия.

Какво иска от нас? И защо е взела учебника ми?

Ставам и заключвам вратата.

Сядам на леглото, слагам лаптопа на скута си и влизам в Гугъл за втори път днес. В миг на прозрение написвам „Лайла Харингтън“, а после „Санта Фе, Калифорния“.

Излизат няколко десетки резултата.

Кликвам върху първия. Страницата на преподавателския колектив на някаква гимназия в Санта Фе. Една от учителките се казва Лайла Харингтън. Кликвам върху линка и се втренчвам в снимката на леля ми. Снимала се е с перлена огърлица на шията и половинчата усмивка. Според текста през последните пет години преподава рисуване в училището. Интересно как ли са й намерили заместник в средата на април. Дали ги е уведомила, че излиза в отпуск, или чисто и просто е забравила да иде на работа?

Връщам се към първоначалните резултати и кликвам върху следващия. Обява за годежа на Лайла Харингтън и Джеймс Сътън, публикувана във вестник „Санта Фе Рипортър“ в края на октомври. Слизам надолу и чета информацията за двамата. В статията пише, че Лайла е от Айова, но през последните двайсет години живяла в Калифорния. Преди тринайсет години взела диплома за преподавател от Калифорнийския университет и три години преподавала в някакво училище в Северна Калифорния, преди да поеме поста в сегашното училище. Падала си по скално катерене и грънчарство.

С Джеймс се запознали на къмпинг миналото лято. Описва случката като „любов от пръв поглед“ и била сигурна, че ще прекара остатъка от живота си с него. Правя гримаса. По-надолу има снимка на двамата. Джеймс е изключително привлекателен и мускулест. Малко напомня на Брад Пит. Интересно дали Лидия му е разказала за семейството си, изоставено преди години. Дали по Коледа се е чудел защо тя си няма с кого да прекара празниците?

Втренчвам се в снимката. Ако можех да поговоря с него, щеше да отговори на толкова много въпроси. Отварям един онлайн телефонен указател и си казвам: „Защо пък не? Ако успея да намеря телефона му, защо да не му се обадя и да го разпитам какво знае за леля ми?“.

Намирам трима души на име Дж. Сътън. Само един е под четирийсет, а онзи Джеймс от снимката не изглежда много по-възрастен от Лидия. Този ще да е, казвам си и вадя телефона от джоба.

Набирам номера и натискам зеления бутон.

— Ало?

— Ъм, здравейте — казвам и дишането ми се ускорява. Май трябваше първо да помисля какво ще кажа. Бедният човек ще реши, че съм някой извратеняк, обадил се да му пъхти в слушалката.

— Кой се обажда?

— Здравейте — опитвам отново и съвсем се спичам. — Ъм, казвам се Силвия Бел. Търся Лайла Харингтън…

Гласът му внезапно прозвучава остро:

— Как казахте, че ви е името?

Прокашлям се.

— Силвия Бел.

— Журналистка ли сте? Вече казах каквото знам. Трябваше да се оженим миналата събота, но тя изчезна. Вижте, писна ми от всичките тия коментари в стил „булката беглец“. Нещо й се е случило. Не разбирате ли?

Аз мълча.

Значи Лидия се бе отказала от собствената си сватба, за да дойде в Айова. Защо ще го прави? Какво ли се е случило, та да изостави живота си в Калифорния? Едно е ясно. Този човек не знае нищо за истинския й живот. Звучи искрено съсипан, сякаш вярва, че бъдещата му съпруга е отвлечена или нещо подобно.

— Съжалявам, господин Сътън. Сигурна съм, че Лайла е добре, където и да се намира в момента.

Чувам го да хлипа от другия край.

— Не, не е добре. Ако беше добре, щеше да е тук. При мен.

Натискам червения бутон и отпускам глава в шепи.

Коя, за бога, е тази жена?

Излизам в коридора и тръгвам към банята, за да си измия лицето и зъбите преди лягане. Мати е долу с баща ми, гледат „Ловци на митове“.

Забелязвам, че вратата на баща ми е отворена. Виждам някаква сянка да се движи вътре. Със сигурност не е неговата, гръмовният му смях се носи отдолу. Значи е на Лидия.

Пристъпвам на пръсти току до прага и надзъртам иззад рамката на вратата. Тя стои пред скрина на баща ми с гръб към мен, но виждам отражението й в старинното огледало на мама. Отворила е най-горното чекмедже и рови из бельото и чорапите му.

Какво, по дяволите, си мисли, че прави?

Смаяно гледам как изважда малка кадифена кутийка от чекмеджето. Задържа я с очевидно благоговение, погледът й сякаш я гали. После отваря капачето и надниква вътре.

Венчалната халка на майка ми.

Баща ми я държи скрита в чекмеджето си от години. Понякога, когато бях по-малка, се промъквах в стаята му и я изваждах. Даже веднъж си я сложих и танцувах из цялата къща, преструвах се, че съм нея. Мама.

Но за какво й е на Лидия пръстенът на мама?

И откъде изобщо знае къде е скрит?

Изправям се и се облягам на стената с разтуптяно сърце. Не знам какво прави тази жена в къщата ни. Нямам представа какви са намеренията й. Но се кълна, че ще разбера.

Чувам звук от затварящо се чекмедже и хуквам по коридора. И когато Лидия се появява от стаята на баща ми и затваря вратата, небрежно се преструвам, че точно сега излизам от стаята си и тръгвам към банята.

— О — възкликва, когато ме вижда. — Прибирам прането.

Тя ми се усмихва широко и по-фалшива усмивка не съм виждала през живота си.