Чуждо влияние

Четиринайсета глава

Седя в кабинета на госпожа Уингър и чакам да започне часът. Саманта пристига и сяда до мен.

— Почакай само да видиш Реджина — казва ми с лукава усмивка.

— Какво си направила? — Стомахът ми се свива на топка, докато преговарям плана на ум.

— Помогнах й да установи контакт с изкусителката в себе си — отвръща тя. — Просто няма начин Скоч да й откаже.

В този момент удря звънецът и госпожа Уингър плясва с ръце, за да привлече вниманието ни. Саманта става и прекосява стаята към своя чин. През целия час не спира да поглежда към мен и да се усмихва многозначително.

След часа ме хваща за лакътя и ме повежда към коридора на деветокласниците. Виждам групичка момичета, а сред тях е и едно, което с мъка разпознавам. Саманта е изправила къдравата коса на Реджина, придавайки й по-изискан вид, а вместо едва забележимия слой гланц и спирала е очертала очите й с черен като въглен молив и е начервила устните й в алено.

Освен това, изглежда, й е дала от своите дрехи. Черна къса поличка и тясно потниче с тънички презрамки. На краката — черни сандали с каишки. Изглежда най-малко на деветнайсет. И ще има късмет, ако изкара повече от един час, без да я хванат, че нарушава правилата за облекло в училище.

— Не е ли страхотна? — Саманта буквално танцува.

Момичетата, наобиколили Реджина, кимат в съгласие, поздравяват Сам за отличната работа и всяка настоява да е следваща за подобна трансформация.

— Как се чувстваш? — питам Реджина.

Очите й са ококорени, но тя тръсва лекичко глава и почти чувам как се допитва до изкусителката в себе си.

— Добре съм. Да действаме. — Тя хвърля поглед над рамото ми към някой, който се приближава по коридора. Когато се обръщам, виждам Скоч да крачи бавно към нас с едно от приятелчетата си от отбора.

— Сигурна ли си?

Реджина си поема дълбоко дъх и хвърля бърз поглед към Саманта, която я потупва по гърба.

— Напълно.

Избутва ме от пътя си и тръгва напред, сякаш я е страх, че ако изчака и секунда, решимостта й ще се стопи. Групичката момичета се обръщат да гледат как тя плавно се понася по коридора и се спира пред Скоч Бекър. Не чувам какво му казва, но той я гледа като омагьосан. Момчето с него се прозява и му маха за довиждане, после изчезва в една от класните стаи.

Май старанията на Саманта се увенчават с успех, понеже Скоч вади телефона си и си записва номера на Реджина, след което се навежда и й прошепва нещо в ухото. Тя му се усмихва широко, после се врътва и се връща при нас. Скоч прибира мобилния си и на свой ред изчезва в класната стая.

— Е? — пита Саманта, когато Реджина се връща.

— Готово — отвръща тя.

Но въпреки напластения по лицето й фондьотен си личи, че е пребледняла. Пробожда ме остро чувство на вина, но си напомням, че не го правя само заради момичетата, които Скоч вече е наранил, но и заради Реджина и всички останали, които биха могли да пострадат в бъдеще.

— Готово, значи — повтаря Саманта и вдига ръка. Не реагирам веднага, но после плясвам дланта й със своята.

След училище взимам раницата си от шкафчето и тръгвам да търся Ролинс. Още не съм решила дали да му казвам за намеренията ни. Довечера е на работа в радиото и не искам цяла вечер да се тревожи за мен, точно когато трябва да е най-съсредоточен. Сигурна съм, че ако му кажа, ще се опита да ме спре, ще каже, че е твърде опасно или нещо такова. Най-добре да изчакам всичко да приключи, да се прибера у дома. Тогава ще можем хубавичко да се посмеем.

Виждам Ролинс в далечината и забавям крачка. С Ана е. Направо ме боли, като ги гледам как се привеждат един към друг и се смеят. Тя се пресяга и го докосва по ръката, отмята великолепната си черна коса. Той се навежда, прошепва нещо в ухото й и тя избухва в буен смях, а пищният й бюст се разклаща под възтясната блуза.

Призлява ми.

Преди някой от двамата да вдигне поглед към мен, се обръщам и поемам с бърза крачка в обратната посока.

Горе-долу час преди срещата на Реджина със Скоч съм в стаята си и навличам една черна тениска. Обула съм черен клин и съм приготвила черна вълнена шапка, която да нахлузя върху русата си коса, така че никой да не ме види в тъмното.

— Така, какъв беше планът? — карам Мати да изрецитира всичко, нищо че вече няколко пъти сме преговорили и последната подробност.

— Ще кажа на татко, че не се чувстваш добре и си си легнала. — Тя хвърля скептичен поглед към завивките на леглото, нагласени, сякаш отдолу някой спи. — Съжалявам, Вий, ама ако влезе в стаята, работата ни е спукана. Изобщо няма да се върже.

— Тогава не го пускай да влиза — казвам. — Трябва да се върже.

Тя се намръщва.

— Искам да дойда с теб. Моята част е тъпа.

— Виж — казвам. — Веднага щом се върна, ще ти разкажа всичко най-подробно. Все едно си била с мен.

Тя скръства ръце и тропва с крак.

— Хей. Искаш ли с Ролинс да дойдем на кино с теб и Ръс, или не? Знаеш, че ако не дойдем, татко няма да те пусне.

Мати ме гледа сърдито.

— Това е подло.

— Хайде де. Трябваш ми тук.

Тя въздъхва и накрая се предава.

— Добре де, добре. Само гледай да не закъсняваш много.

Прегръщам я набързо.

— Благодаря, Мат. Така, значи знаеш какво да правиш.

Мати грабва домашното си по математика и отваря вратата на спалнята. Тръгвам след нея надолу. Завива надясно към хола, където баща ми и Лидия гледат телевизия. Чувам я как го пита дали може да й помогне с едно свръхтрудно уравнение и се възползвам от момента да се измъкна през входната врата.

Саманта ме чака няколко къщи по-надолу, както се бяхме разбрали, а моторът на колата й тихо мърка.

— Готови ли сме? — пита ме тя и подкарва колата.

— Да вървим — отвръщам.

Стигаме целта си няколко минути след десет. Саманта открива едно местенце встрани от шосето, където да чака Реджина, а аз слизам и извървявам пеша останалата част от пътя до Лукаут Пойнт. Намирам рехава групичка дървета недалеч от мястото, където обикновено паркират хлапетата. Сядам под едно дърво да чакам. Пръстите ми не спират да въртят късчето плат, откъснато от роклята, с която бях на миналогодишния бал, и приготвено в джоба ми. Скоч е оставил отпечатък върху тази рокля и парченцето ще ми помогне да се вмъкна в главата му.

Минават пет минути и започвам да се чудя дали той и Реджина действително ще дойдат. Паникьосвам се при мисълта, че Скоч може да я е завел някъде другаде и тя ще се окаже сама с него.

Закъсняват с десет минути.

Петнайсет.

Вече се надигам да се връщам при Саманта, за да се обадим на Реджина, когато между дърветата над главата ми светва отблясък от фарове. Мустангът на Скоч хрущи по чакъла и колата спира на двайсетина метра от скривалището ми с обърната към светлините на града предница.

Присвивам очи, мъча се да видя какво става вътре, но различавам единствено тила на Скоч и профила на Реджина. Май са потънали в някакъв разговор. След няколко минути Скоч се привежда към Реджина.

Време е.

Лягам на земята и прокарвам пръсти по плата, концентрирам се върху усещането на коприната срещу кожата ми. Светът сякаш избледнява и изведнъж изчезвам.

В колата мирише на алкохол и кожа.

Скоч надига бутилката и отпива голяма глътка. Течността прогаря гърлото ми. После погледът му се връща на Реджина, която го гледа разнежено. Може би и тя е пила. Цялата работа ще се провали, ако тя всъщност иска да се натиска със Скоч.

— И просто… в момента съм безкрайно раним — казва той.

Едва не се задавям, като чувам тая заучена реплика.

Реджина се пресяга и го хваща за ръката.

— Всичко ще се оправи. Знаеш ли, когато брат ми почина…

Как, за бога, ще се справя, ако тя не излезе от колата?

Скоч се привежда към нея насред изречението. Решавам, че ми стига толкова. Поемам контрол върху крайниците му, устата му. Дръпвам го обратно в изправено положение.

— Добре ли си? — пита Реджина с широко отворени очи.

— Излизай — нареждам й.

— Моля?

— Казах да слизаш — повтарям по-силно.

Тя бърза да се отмести назад, непохватно търси дръжката на вратата. Не улучва от първия път, но накрая все пак си отваря и излиза навън в студената вечер. Дори не си прави труда да затвори вратата — чисто и просто побягва.

По дяволите.

Не исках да я плаша.

Забелязвам, че ключовете на Скоч висят от стартера. Ще трябва и тях да хвърля от скалата заедно с дрехите. Само така ще го принудя да се прибере гол-голеничък.

Някакво движение привлича погледа ми. Нещо се движи в светлината на фаровете. Някой.

В първия момент решавам, че е сестра ми, и се накапвам да скоча от колата и да й се развикам, задето не си стои вкъщи, както й бях наредила, но после се сещам, че съм в тялото на Скоч.

Момичето се обръща, светлината блясва в русата й коса и тогава виждам, че не е сестра ми. Черната тениска на „Смашинг Пъмпкинс“12. Скъсаните дънки. Та така съм облечена аз — или по-скоро бях облечена, преди да се плъзна в Скоч.

Момичето.

Съм.

Аз.

Гърлото ми се сковава. Отварям вратата на колата. Момичето се върти замаяно само на сантиметри от ръба. Не знае ли, че може да падне?

И докато я гледам, ми просветва. Щом аз съм тук, в тялото на Скоч… значи някой друг е влязъл в моето. И ме кара да танцувам на ръба.

— Престани! — изпищявам. Гласът ми избоботва. Гласът на Скоч.

Момичето се поколебава. Правя крачка напред. Погледът й се спира върху мен и очите й се присвиват. Разпознава Скоч. Онзи, който е в тялото ми, го познава.

— Махни се от ръба! — изкрещявам и правя още няколко крачки към нея.

Тя на свой ред отстъпва назад, по-близо до смъртта.

Моята смърт.

Обзема ме сляпа ярост. За кого, по дяволите, се мисли този човек, та така да завладее тялото ми? Да го кара да танцува на ръба на смъртта? Да ме гледа така, сякаш аз съм нашественик?

Протягам се и я хващам за ръката, опитвам се да я дръпна напред.

И точно в този момент усещам как съзнанието ми се замъглява.

Напускам тялото на Скоч.

О, не, не сега.

Но не мога да направя нищо.

Чисто и просто изчезвам.