Чуждо влияние

Четвърта глава

Без да каже нито дума, баща ми отваря вратата да вляза.

— Къде, по дяволите, ходиш?

Спирам и се обръщам с лице към него. Не съм го виждала толкова ядосан от онзи път, когато разбра, че Мати е била на пиянски купон вместо на кино.

— Знаеш ли колко се уплаших? Звънях в полицията. Питаха дали искам да обявя колата за открадната. Но не пожелаха да започнат издирване, докато не минат двайсет и четири часа, откакто си изчезнала.

Сещам се за потрошената кола на баща ми и трепвам.

— Съжалявам.

Той кръстосва ръце.

— Нямам търпение да ти се родят деца и някоя нощ да отидеш до тоалетната и да видиш, че едно от тях е избягало от къщи. И ти е взело колата. За бога, Вий, та ти дори не обичаш да караш.

— Татко. Не съм бягала.

— Тогава какво? — тросва ми се той.

— Май най-добре да седнем, за да обясня — казвам. За този разговор действително ще е добре да сме седнали.

Той ме гледа подозрително, но тръгва след мен към всекидневната. Рухвам върху удобното карирано канапе, а той присяда на ръба на креслото си.

— Така. Слушам те.

Поемам си дълбоко въздух с ясното съзнание, че разказът ми ще прозвучи напълно налудничаво, дори и без да споменавам за плъзването.

— Заспала съм горе в стаята, както слушах радио. А когато се събудих, се оказа, че шофирам. Мислех, че сънувам. Но после осъзнах, че съм в твоята кола и че всичко е истина. И тогава… малко изгубих контрол и се ударих в едно дърво.

— О, господи. — Баща ми неволно вдига ръка към устата си.

— Ужасно съжалявам, татко. За колата, имам предвид. Нямам представа какво…

Но млъквам, защото той скача към мен и ме дръпва в прегръдките си.

— О, Вий. Миличка. Добре ли си? Ранена ли си? Дай да погледна. — Той ме бутва назад и ме оглежда. — Главата ти. — Отмята косата ми от раната и внимателно я разглежда. — Май ще има нужда от шев.

Измъквам се от ръцете му.

— Нищо ми няма. Вече не кърви.

Баща ми ме гледа втренчено.

— А кой те докара?

— Една жена мина случайно оттам. — Спестявам му най-шантавата част, а именно, че жената знаеше къде живея, без да й обяснявам. И без това достатъчно съм го стреснала.

— Силвия — започва той строго. — Не бива да се качваш в колата на непознати. Защо не ми се обади?

— Не съм си взела телефона — отвръщам тихо. — И не знаех какво друго да направя.

— Божичко. Не знам как щях да се справя, ако… — Той млъква. И двамата мислим какво можеше да се случи, но избягваме да се погледнем в очите. — Ти си животът ми — прошепва той и с изненада виждам, че плаче. Посягам и избърсвам сълзата, отронила се към устата му.

— Не се притеснявай, татко. Добре съм.

Той се насилва да се усмихне.

— Може ли вече да си лягам? Смазана съм.

Целува ме по челото.

— Разбира се, миличка. Върви да си починеш.

Оставям го на дивана. Не се качва с мен. Което е добре, защото нямам никакво намерение да си почивам. Не и след случилото се.

Горе в стаята телефонът си стои точно където го оставих — на нощното шкафче. Грабвам го и набирам телефона на Ролинс. Той вдига още преди края на първото позвъняване. Звучи крайно превъзбуден.

— Вий! Така се радвам, че се обади. Предаването беше върхът. Нали ме слуша?

— Да, супер беше. Но всъщност ти звъня за нещо друго.

Ролинс рязко става сериозен.

— Какво има? Какво се е случило?

Май не мога да го виня, задето веднага му минава през ум нещо лошо след цялата лудост, на която го подложих преди шест месеца, когато му се обадих една нощ, за да ми помогне да спася сестра си от убиеца, който вече бе убил една от приятелките й.

— Добре съм — казвам, като се старая да звуча спокойно, да не го стряскам. — Само дето… леко… ударих колата на баща ми.

— ЗАЩО, ЗА БОГА, СИ КАРАЛА КОЛАТА НА БАЩА СИ? — изкрещява Ролинс в слушалката. Налага се да я дръпна на няколко сантиметра от ухото си.

— Не знам как да обясня. Заспах, докато слушах предаването. И после реших, че пак сънувам оня сън… — Преглъщам нервно. — Ама не беше сън.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш, Вий?

— Мислех, че пак сънувам, че се возя в колата, но този път аз карах… — Дишането ми се накъсва, докато си припомням случката. — Завъртях волана надясно и излязох от шосето. Ударих се право в един стълб.

— Чакай. Значи си се събудила в колата?

— Аха.

— Това да не е някакъв нов симптом на заболяването ти? Нещо като сомнамбулизъм? Шофиране насън?

— Досега не ми се е случвало — казвам и несъзнателно подръпвам ръба на пуловера си. — Ужасно беше странно да заспя така, а после да се озова в колата. Все едно…

— Все едно какво?

Стисвам клепачи, понеже зная как ще прозвучи.

— Все едно някой се беше плъзнал в мен. И ме е накарал да се кача в колата.

Направо го виждам как се намръщва. Едва наскоро разбра за тия мои приключения. Май ще му е трудно да повярва, че има и други като мен, още по-малко в Айова Сити.

— Не ми звучи логично — казва той. — Не е ли необходимо да докосваш някакъв предмет с емоционален отпечатък, за да можеш да се плъзнеш в някого? Ако е вярно това, което казваш, значи някой в града, който има същата сила като теб, е попаднал на нещо твое, за да те принуди да се качиш в колата на баща ти. А освен това има и мотив. Кой би го направил? Малко пресилено ми звучи.

— Знам, че не звучи логично. Просто такова беше усещането.

Ролинс бърза да продължи:

— Не че не ти вярвам. Напротив. Но може би просто тълкуваш грешно нещата, а? Напоследък хич не спиш добре. Може пак да си сънувала онзи кошмар за Зейн, но този път си реагирала и си станала. Насън.

Замислям се. Версията му звучи правдоподобно, но просто си знам, че се случи нещо друго. Дълбоко нещо в мен упорито настоява, че тази вечер поведението ми бе манипулирано от друг.

— И как се прибра?

— Това също е странно. Една жена… Даян, така каза, че се казва. Случайно мина с колата оттам и ме докара. Обаче…

— Обаче какво?

— Така и не й казах накъде да кара. Тя знаеше къде живея.

Ролинс мълчаливо смила информацията.

— Сигурна ли си? Нали каза, че си си ударила главата? Може пък да не помниш, че си й казала?

— Възможно е — отвръщам, но хич не съм убедена.

След разговора дълго лежа в леглото с отворени очи.