Чуждо влияние

Пета глава

На следващата сутрин ме събужда избръмчаването на телефона — съобщение. Поглеждам будилника и виждам, че съм се успала. Ролинс ще пристигне всеки момент.

Дръпвам телефона. Съобщението е от Ролинс: „Будна ли си?“.

Палците ми литват по клавиатурата: „Аха. Готова съм след 10“.

Ролинс ми връща, че след малко ще се видим. Навличам чифт дънки и пъхам телефона в задния джоб, после слизам долу. Заварвам баща си да чете вестник на кухненската маса.

— Как се чувстваш? — пита ме. — Боли ли те вратът? Искаш ли да идем на лекар?

Усмихвам се.

— Че нали в момента съм на лекар, глупчо.

Тревогата в очите му донякъде се уталожва и той изсумтява.

— Ха-ха. Сериозно ти говоря. Как ти е главата? Вие ли ти се свят? Гади ли ти се?

Потупвам успокоително ръката му и казвам:

— Нищо ми няма. Честно.

Сядам до масата и той побутва чаша портокалов сок към мен. Изпивам половината на един дъх.

— Е, радвам се, че си добре. Знам, че не обичаш да ходиш по лекари, но ако това е нов симптом, ще трябва да се провери. Не можем да си позволим да шофираш насън. Можеше да загинеш.

Шофиране насън. Нима си има термин за такова нещо?

— Наистина мисля, че беше случайно, татко. Но ако ще се чувстваш по-добре, ти разрешавам да ми заключваш стаята нощем.

Той прави гримаса.

— Току-виж взема, че го направя. А сега ще ме уведомиш ли къде ми е колата?

— Малко встрани от Шосе №6. На около осем километра южно от града — казвам, като пресмятам по знаците, подминати при среднощната ми разходка.

— Уфф… — Сестра ми влиза с гневна крачка в стаята по-кисела и от мен. — Слава богу, че е петък. — Тя грабва една чаша за кафе и я напълва до ръба. Наблюдавам я завистливо. Може би мога да си позволя мъничко кофеин, колкото да изкарам деня. На три часа сън няма да ми е никак лесно.

Но преди да успея да се поддам на импулса, чувам колата да спира на алеята с така надуто радио, че долавям началните акорди на едно парче на „Саунд гардън“ от кухнята.

— Ролинс пристигна — казвам на баща си. Гълтам остатъка от портокаловия сок и се изправям. — Идваш ли с нас? — питам Мати.

Тя кима, изпива още една глътка кафе и излива останалото в мивката. Душата ми направо примира, като гледам как черното изкушение се завърта и изчезва в канала.

— Сигурна ли си, че си добре, Вий? — пита пак баща ми.

— Аха. Съвсем добре. Ако усетя, че ми прилошава, ще ида при сестрата. Така става ли?

Той се съгласява неохотно. Навеждам се да го целуна набързо, после хуквам навън, следвана от Мати.

Ролинс ме подхваща още преди да съм си закопчала колана:

— Как се чувстваш, Вий? И дали е редно да ходиш на училище?

Мати се отпуска на седалката зад мен.

— Какво толкова са се разтревожили за теб тая сутрин?

Ролинс ме стрелва с любопитен поглед.

— Не си ли й казала?

Свивам рамене.

— Нямаше кога. Освен това не се е случило кой знае какво.

— Кое не е кой знае какво? — пита Мати. В огледалото виждам, че си проверява телефона. Изобщо е силно загрижена за благополучието ми.

— Уф, нищо. Разбих колата на татко посред нощ.

Става ми приятно — може би твърде приятно — при вида на шокираното й изражение.

— Какво? Ама как? Добре ли си?

Леко гузна, задето така неочаквано й го изтърсих, се обръщам назад.

— Спокойно, Мат. Я ме погледни. Всичко си ми е на мястото. — Мигом решавам да не й разказвам, че съм шофирала насън, нито за странната среща с онази жена, понеже и без това доста съм я стреснала. Засега поне ще си трая. — Не го мисли. Нищо работа.

Когато се обръщам обратно напред, Ролинс ме поглежда въпросително. Прошепвам му „после“ и посягам да сменя станцията. Той ми изръмжава и ме плясва през ръката, а гласът му подема Jane Says на „Джейнс Адикшън“. Облягам се назад и съм доволна, че всичко е както обичайно. Ето, Ролинс кара и се наслаждава на музиката. Отзад Мати чете някакъв есемес на телефона. И накрая аз — паникьосана, че може би снощи в главата ми се бе вмъкнал някой.

Нашественик.