Чуждо влияние

Трийсет и четвърта глава

Мати седи до бюрото ми и стиска късчето хартия, на което съм надраскала номера на колата. Току-що й разказах как тази жена — уж на име Даян, ама кой знае — ме бе докарала у дома в нощта на катастрофата, без да й казвам накъде да кара. Обясних също, че съм я видяла да ни наблюдава в търговския център.

— Защо чак сега ми казваш?

— Понеже непрекъснато се случваше нещо ново. А и реших, че може да е съвпадение.

— Е, как може да е съвпадение, че знае къде живееш?

— Уф, млъквай — срязвам я, понеже се чувствам глупаво. — Все пак здравата си халосах главата тогава. Реших, че не е изключено да съм изгубила съзнание в колата.

— А как ще я намерим само по първо име и номера на колата?

Отварям най-долното чекмедже.

— Ето тук идва хубавото. Помниш ли онзи път миналата есен, когато Тийън дойде да те разпитва за… — Млъквам, преди да изтърся нещо за убийството на Софи. — Е, по една случайност ни остави дребен сувенир.

Изваждам чашата с картинка на Скуби Ду, от която полицаят пи вода онзи път, и бутам чекмеджето с крак.

— Стига бе. Можем да се плъзнем в ченге?

— Вече съм го правила — отвръщам. — На няколко пъти.

Мати се пресяга и взима чашата от ръката ми.

— Може ли аз да опитам? Никога не съм го правила в будно състояние. Винаги е било насън и дори не съм осъзнавала, че се плъзвам в друг човек.

Замислям се за миг.

— Ами добре. Защо не?

Помагам й да се настани на леглото, така че да не се нарани, когато загуби съзнание, и сядам до нея.

— Затвори очи. И дишай дълбоко. Трябва напълно да се отпуснеш.

Тя притиска чашата до гърдите си и стисва очи. След няколко секунди отваря едното.

— Нищо не става.

— Пробвай още няколко минути.

Окото се затваря.

Чакаме.

Нищо.

— Да не би да трябва да направя още нещо? — Мати се изправя в леглото.

— При мен обикновено така се получава — казвам и дръпвам чашата. — Дай да опитам. — Лягам на пода и слагам пръсти върху нащърбената боя на картинката. Само след секунди главата ми се замайва, сякаш някой ме тегли, иска да ме завлече надолу. Клепачите ми натежават и се склопяват, всичко изчезва.

Полицай Тийън седи зад някакво бюро вероятно в кабинета си. Отгоре има няколко семейни снимки. На едната той седи в лодка, прегърнал две момиченца, май близначки. Те държат по една въдица и се усмихват със съвсем еднакви усмивки — даже зъбчето, което липсва във всяка, е едно и също.

Никога не съм се замисляла за семейството на полицай Тийън. Дали затова се бе хвърлил с такава жар да разкрие какво се е случило със Софи Джейкъбс? Дали през цялото време си е мислел: „Ами ако се беше случило на някое от моите момичета?“. Мисълта, че е нечий баща, някак го прави по-човечен, по-достъпен.

На вратата се чука и полицай Тийън изръмжава:

— Влез.

Нисичка полицайка с тъмна коса и кафяви очи влиза предпазливо в стаята.

— Нося доклада, който поръчахте.

Той й прави знак да влезе. Полицайката носи кафява папка. Посочва й да я остави на бюрото.

— Благодаря — измърморва Тийън.

Тя кима и се кани да тръгва.

Сега е моят шанс.

Установявам контрол върху полицая и го принуждавам да каже:

— Чакай малко.

Жената спира.

— Би ли ми направила една услуга? Искам да провериш един регистрационен номер на автомобил. — Грабвам тефтер и химикалка и записвам номера на Даян, после откъсвам листа и го подавам на жената.

— Няма проблем — отвръща тя и го поема.

Когато излиза, накланям стола назад. Малко е скучно да седя в тялото на полицай Тийън. След няколко минути жената се връща.

— Заповядайте, господине — казва тя и излиза.

Прочитам името, изписано с печатни букви под регистрационния номер.

Даян Пристли.

Има и адрес.

Преди да напусна тялото на полицай Тийън, смачквам листа и го пъхам под един хартиен плик от „Макдоналдс“ в кошчето за боклук.

Щом се свестявам, скачам към бюрото и записвам адреса, преди да го забравя.

— Откри ли коя е жената? — пита Мати, останала почти без дъх.

— Даян Пристли. Живее на „Хокай стрийт“ 642.

— Че това е в другия край на града. Как ще стигнем дотам?

Измъквам телефона си и набирам номера на Ролинс.

— Не се тревожи. Погрижила съм се за всичко.

Къщата на Даян е малка и спретната. Около дървото в предния й двор са засадени розови циганчета23. Синьото комби е паркирано в алеята и има далеч не толкова злокобен вид, колкото когато чакаше с включен двигател пред къщата.

— Искате ли да вляза с вас? — предлага Ролинс.

Каня се да кажа не, но после размислям. Имам склонност да се замесвам в откровено луди ситуации.

— Май няма да е зле.

Тримата излизаме от колата и тръгваме през моравата. От другата страна на улицата джафка някакво малко куче. Скупчваме се на предното стъпало и аз натискам звънеца.

Вратата се отваря и се показва Даян. Устата й висва, когато ме вижда.

— Силвия? Какво правиш тук?

Слагам ръце на кръста.

— Значи ме помниш.

— Естествено, че те помня. Какво има?

— Има няколко въпроса, на които се надявам да отговориш. Може ли да влезем?

Даян смутено кима.

Задържа вратата, а ние влизаме в къщата. Затваря и ни повежда към всекидневната, където ни прави знак да седнем.

— Искате ли нещо за пиене?

Клатя енергично глава. Мати и Ролинс сядат от двете ми страни.

— Това сестра ти ли е? — пита Даян и се настанява в люлеещия се стол в другия край на стаята. — Приличате си.

— Да, това е Мати. А това — посочвам — е Ролинс.

Даян вдига вежди.

— Никога не съм срещала човек с това име.

Не обръщам внимание на коментара й и се хвърлям право напред.

— Защо ме следиш?

— Моля?

— Не вярвам, че по случайност си се озовала на Шосе № 6 в нощта на катастрофата. Видях те да ме наблюдаваш и в търговския център, а после и онзи път пред къщи. Когато ме видя, избяга. Не се опитвай да отричаш, Даян, ако това изобщо е истинското ти име.

— Истинското е — отвръща тя. — И нямам никакво намерение да отричам.

— И защо ме следиш?

Даян се надига с мъка от люлеещия се стол и за миг спира, за да си възвърне равновесието. Усещам как Ролинс се напряга до мен. Слагам длан върху коляното му. Все пак тази възрастна женица едва ли възнамерява да ме нападне. Или поне не ми се струва да има такива намерения.

Без да каже и дума, тя излиза от стаята. Минута по-късно се връща, понесла две плюшени играчки в ръце. Едната е костенурка с липсващо око. Другата е овца. Връчва костенурката на мен, а овцата на Мати.

В главата ми нахлуват несвързани спомени. Не съм се сещала за тази костенурка от години, но сега, когато я държа в ръце, не мога да повярвам, че съм могла да я забравя.

— Слоупоук — изричам името й. Вдигам очи към Даян, която се е настанила обратно на люлеещия се стол. — Откъде я имаш?

— Майка ти ми я даде.

Двете с Мати си разменяме невярващи погледи.

— Познавала си майка ни?

— Да. При това много добре.

— Но как?

— Със Сюзън се запознах в болницата. Беше в групата ми.

Мати се обажда.

— Каква група?

Даян поглежда към Ролинс.

— Би ли ни извинил за малко, моето момче? Въпросът е доста личен.

— Каквото имаш да ни казваш, можеш да го кажеш пред Ролинс. Нямаме тайни — казвам й.

Тя изпъва полата си.

— Добре тогава. Сюзън беше част от моята група. За хора с необикновена способност за емпатия.

— Необикновена способност за какво? — не разбира Мати.

— Емпатията е способността да съпреживяваш чувствата на друг…

Прекъсвам я:

— Така ли го наричате? Необикновена емпатия?

Даян ме поглежда внимателно.

— Всъщност точно за това става дума, не мислиш ли? Способността съвсем буквално да се поставиш на мястото на другия.

— Да. Май наистина е така.

— Пристигнах тук преди години, когато научих за групата — подхваща Даян. — В града имаше един лекар, доктор Уелс, който се интересуваше от уменията ни. Почина преди десетина години. Но събра хора с този талант от цял свят, за да изучава биологичната ни структура.

— Значи си в състояние да се плъз… да се поставиш на мястото на друг?

Устните й се извиват в иронична усмивка.

— Миличка, била съм на твое място. Или може би е редно да кажа в твоите пантофи?

В първия момент не схващам какво иска да каже, но после се сещам за онази нощ на гробищата. И че когато Мати изреждаше случаите, когато се е плъзвала в мен, не спомена нищо за гробището. Поглеждам плюшената играчка в ръцете си. Като малка страшно я обичах. Със сигурност съм оставила достатъчно силен емоционален отпечатък, та Даян да успее да се плъзне в мен.

— Онази нощ в гробището — казвам.

Тя кима.

— Но защо?

— Обещах нещо на майка ви, преди да умре. Дойде при мен скоро след като й поставиха диагнозата, и ме накара да обещая, че ще се грижа за двете ви с Мати. Затова и ми даде играчките. В случай че ми е нужно да… вляза във вас. Не смятах, че ще ми се наложи да ги използвам. Но когато прочетох във вестниците за приятеля ти Зейн, започнах да се тревожа.

Изказано на глас, името му е като нож в сърцето ми. Опитвам се да се стегна, да се съсредоточа върху думите на Даян.

Тя продължава:

— Започнах да ви наблюдавам от време на време. И една нощ минах покрай къщата. Видях те да излизаш на заден от алеята с колата на баща ти. Дотогава не те бях виждала да шофираш. Мислех, че заради заболяването си не се качваш в кола. Така че ми се стори много странно, че си зад волана. Исках да тръгна след теб, но нямах достатъчно бензин. Наложи се да спра, а и нямах представа накъде си се запътила. Тогава за първи път използвах костенурката. Исках да се уверя, че всичко е наред. Когато влязох в теб, разбрах, че си сама край шосето.

— И дойде да ме вземеш — довършвам.

Тя кима.

— Тогава защо ме накара да ида на гробището посред нощ? При това в бурята?

Даян се привежда напред.

— Исках да демонстрирам силата си, за да ми повярваш, че притежавам същите способности като теб. А те заведох на гроба на майка ти, понеже ми се струваше неподходящото място да ти предам посланието й. Но приятелят ти се появи, преди да успея да се приближа. А и… Ако трябва да бъда честна, когато изоставих тялото си и се вмъкнах в твоето, още не валеше.

Мати ме хваща за ръката. Стисвам я.

— Искала е да ми предадеш нещо?

— Да ти кажа, че това умение е дарба, а не проклятие. И като всяко умение може да се използва и за добро, и за лошо. Искаше да знаеш, че вярва в теб и че можеш да си полезна на хората.

Усещам как очите ми се наливат със сълзи.

— Така ли е казала?

Даян се изправя и придърпва кутия със салфетки от масичката. Подава ми ги.

— Да, Силвия, точно така.

Дръпвам една салфетка и избърсвам очи. Мати ме прегръща. Докато се опитвам да се овладея, Ролинс също се намесва:

— Казахте, че има и други като Вий и Мати?

Даян кима.

— Може ли да се запознаем с тях? Искам да питам толкова много неща — казва Мати.

— Стига да желаете. Откакто доктор Уелс почина, групичката ни вече не се среща толкова често, но все пак поддържаме връзка, поне повечето от нас.

— Много искам да го направим — казвам.