Чуждо влияние

Девета глава

Прокарвам бавно четката през косата си, докато Мати си събува дънките, смъква розовата блуза и намъква пижамата. Умората ме връхлита с пълна сила. Първо тая история с Ролинс, а после леля ми, която никога не съм виждала, се появява на прага ни. Прозявам се широко и обличам една грамадна тениска на „Рейдиохед“.

Мати се пъха под завивките със светнало лице.

— Много е хубава, нали? — пита, когато лягам до нея.

Удрям с юмрук възглавницата.

— Аха. Съвсем като мама.

Мати мълчи известно време втренчена в тавана. Отдавна не съм я виждала такава. В мир. Дори някак изпълнена с надежда. После се обръща по корем и обляга брадичка на дланта си.

— Може ли да ти кажа една тайна?

И макар да копнея да се обърна и да заспя, се насилвам да се усмихна.

— Разбира се. Какво има?

— Има едно момче… — подхваща тихичко Мати с блеснали очи.

— И…? — насърчавам я, а фалшивата ми усмивка вече е съвсем искрена. В този момент ми напомня на някогашната Мати, общителното момиче с един милион приятели, което всяка седмица хлътваше по различно момче.

Страните й лекичко почервеняват.

— Ръс Уайт.

Слагам ръка на уста в опит да скрия изненадата си.

— Стига, бе!

Ръс Уайт е високо симпатично момче от горния клас, носи очила. А съм така изненадана, защото хич не е от момчетата, по които обикновено си пада Мати. Не е популярен по обичайните причини: нито е в отбора, нито е славен купонджия. Всъщност е на моите години, но е толкова умен, че още в началното училище е прескочил една година. Винаги се държи дружелюбно с всички и има заразителна усмивка и убийствено чувство за хумор. Всички го харесват, макар да не съм чувала някога да е имал гадже.

Сестра ми се претъркулва по гръб.

— Естествено, че говоря сериозно. Много е готин.

Накланям глава настрани. Вярно е. Действително е готин по свой си тих и кротък начин.

Мати вдига единия си крак във въздуха и инспектира педикюра си. И внезапно се разбъбря, обяснява ми как са се запознали.

— Бях в библиотеката и се опитвах да си взема една книга за проекта по история, но госпожа Нелсън твърдеше, че дължа глоба за един роман за вампири, дето го бях взела в началото на годината. Казах й, че тая глоба вече съм я платила, но тя упорстваше. И явно Ръс ни е чул, понеже дойде и плати на госпожа Нелсън. И когато си взех новата книга, ми се представи. И ме покани на кино. Мислиш ли, че татко ще ме пусне? Знам, че е в горния клас, но…

— Да, ама е на моите години. Така че не е толкова страшно. Имате само две години разлика. Какво ще кажеш двамата с Ролинс да дойдем с вас? Можем да гледаме новия „Белег“. — Думите излизат от устата ми, преди да се сетя за неловката сцена между двама ни. Дали неприятното усещане ще се уталожи преди следващия уикенд? Силно се надявам.

Мати ме прегръща.

— Сериозно ли? Супер ще бъде! — След малко ме пуска и се обръща настрани, към стената. — Лека нощ.

— Лека — отвръщам и се пресягам да изгася лампата на нощното шкафче.

Събужда ме силно дрънчене.

Звукът идва от долния етаж.

Мати спи дълбоко, така че внимателно отмятам завивките и стъпвам на пода. Килимът заглушава стъпките ми. Прекосявам стаята. В коридора виждам, че вратата на Мати е затворена, но тази на баща ми зее разтворена. Надниквам вътре — леглото е празно.

Чува се нов трясък и аз подскачам.

Май идва от кухнята.

Слизам на пръсти по стълбите.

Ръцете ми треперят, сърцето ми блъска в ребрата. Ами ако е влязъл крадец? Ами ако баща ми се боричка с него точно в този момент? Оглеждам се за някакво оръжие, но не ми попада нищо.

Когато стигам прага на кухнята, внимателно надзъртам иззад ъгъла. Баща ми стои с гръб към мен. Рови из шкафовете, дърпа чиниите една след друга и ги мята на земята. Виждам готварската книга на мама — захвърлена, с омачкани страници.

Баща ми хваща изящна бяла чинийка и я запокитва на земята. После купичка от онези, дето ги ползваме за овесена каша. След това две стъклени чаши. По плочките се пръсват парчета стъкло.

— Татко?

Той замръзва. Бавно се обръща към мен.

— Тате? Какво правиш?

Прави няколко нестабилни крачки към мен. Изражението му е странно, сякаш не съзнава какво прави, сякаш изобщо не е тук. Напомня ми за онзи случай в часа по английски, когато имах чувството, че губя контрол върху тялото си. Сякаш хем съм там, хем не съм. Като че ли някой друг е заел мястото ми.

— Татко?

Мътното му изражение се прояснява и той тръсва глава. Поглежда ме в очите и като че ли ме разпознава.

— Вий? Какво става, по дяволите? Какво има? — Напълно объркан гледа бъркотията на пода.

— Ами, хвърляше чинии на пода. Не помниш ли?

Изражението му подсказва, че не помни. Нищичко.

Внезапно ми хрумва, че може би знам кой стои зад налудничавото му поведение и зад моята катастрофа.

Някой се вмъква в умовете ни.

Някой, който изведнъж се появи сред нас след години отсъствие.

— Наред ли е всичко?

Обръщам се. Леля Лидия стои на прага, мъчи се да завърже колана на халата на баща ми, а на лицето й е изписана тревога.