Чуждо влияние

Дванайсета глава

Когато Ролинс ме оставя пред къщи, известно време стоя нерешително на верандата, преди да вляза. Лидия е някъде у дома, а аз не спирам да мисля за това как се бе появила в кухнята, облечена с халата на татко. Изражението й бе съвсем невинно, сякаш нямаше представа какво се случва. Но се чудя дали всъщност не бе знаела съвсем точно какво става с баща ми, понеже тя го бе предизвикала.

Оттогава насам съм постоянно нащрек. Когато я засякох да излиза от банята, й се усмихнах учтиво, но гледах да стоя на разстояние. А когато снощи настоя да сготви пиле „Карбонара“ за вечеря, обявих, че ме боли стомахът, и си легнах рано.

Завъртам бавно топката на вратата и я побутвам. От вътре не се чува нищо. Пускам раницата на земята, заканвам якето си и проверявам кухнята и хола. Няма никой. Качвам се горе. Всички спални са празни, а вратата на банята зее разтворена. Вътре няма никой.

Явно Лидия е излязла някъде. Любопитството ми съвсем се изостря. Къде бих отишла, ако не съм се връщала в родния си град повече от двайсет години? Ако съдя по разказите на баща ми за миналото й, едва ли има приятели тук. Може пък да й е доскучало и да е отскочила до мола или на кино. Във всеки случай ми се отваря идеална възможност да науча нещо повече за нея.

Спирам се на прага на стаята на Мати. Щорите са спуснати и вътре цари полумрак.

Изкушавам се да ги дръпна или да запаля лампата, но прозорецът на Мати гледа към алеята отпред, а не ми се иска Лидия да разбере отдалече, че в стаята има някой, ако вземе да се прибере скоро. Светлината все пак е достатъчна, за да различа куфара на пода до дрешника. Коленича до него.

Сърцето ми бие учестено. Хващам ципа и дръпвам. Отдолу се показват смачкани на топка дрехи. Едно нещо е сигурно — леля ми далеч не е най-подреденият човек на света. Разпознавам дрехите, с които беше облечена, когато пристигна вчера. Натикани са в единия ъгъл на куфара още влажни. Но колкото и да ровя из дрехите, не научавам нищо повече от това, че леля ми си пада по черно памучно бельо.

Напъхвам дрехите обратно в куфара и го закопчавам, но в същия момент забелязвам отделен джоб в предната част на куфара, който не бях забелязала в началото. Доста е издут, така че вътре със сигурност има нещо. Възбудена, дръпвам ципа и пъхам ръка. Пръстите ми напипват кожен портфейл. Бинго. Изваждам го, за да го разгледам по-обстойно.

Вътре намирам разписки от разни магазини в Санта Фе. Няколко кредитни карти. И шофьорската й книжка. На всички фигурира едно и също име, но то не е името на леля ми. Името е Лайла Харингтън.

Коя, за бога, е Лайла Харингтън?

И в този момент чувам входната врата да се отваря.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Баща ми е на работа, Мати е на тренировка с отбора, което означава, че в къщата ни може да влезе само един човек.

Лидия.

В паниката си губя всякаква координация и едва успявам да натикам портфейла обратно в джоба на куфара. Нужни са ми няколко опита, преди да дръпна ципа както трябва. После скачам на крака и се изстрелвам през вратата навън, в коридора.

И ето, Лидия се качва по стълбите.

— Здрасти, Вий.

Останала съм без дъх.

— Ъ, здрасти. Как мина денят ти?

— Чудесно. — Тя започва да отмята какво е свършила: — Сутринта се разходих из квартала. Много красиви къщи. Старите са толкова живописни. После обядвах в едно чудесно ресторантче. Страхотен пай правят. Ама наистина страхотен. Трябва да те заведа някой път. После се разходих из центъра и позяпах витрините. — Тя въздъхва. — А и времето беше идеално днес, не мислиш ли?

— Съвсем идеално — съгласявам се и се моля да не забележи, че усмивката ми е малко крива.

— Е — казва тя. — Май ще си полегна малко. Изморих се от ходене.

— Добре — отвръщам и изчаквам да се прибере в стаята на Мати.

Затваря вратата и аз дълбоко въздъхвам. Влизам в моята спалня, а мислите ми препускат, опитвам се да осмисля видяното. Понеже мога да се закълна, че точно когато излизах от стаята на сестра си, видях учебника си по астрономия под леглото.

Саманта, Мати и Реджина пристигат малко след пет.

По това време вече съм се посъвзела, макар да съм убедена повече отвсякога, че Лидия стои зад злополуката с колата и чудатото поведение на баща ми през миналата нощ. Ако наистина учебникът ми по астрономия е у нея, значи би могла да се плъзне в мен, ако предположим, че го умее. Тази книга е едно от най-ценните ми притежания. Часове наред съм прекарвала над страниците й в разучаване на черните дупки и, съзвездията. Единствената загадка е как се е добрала до нея. Почти съм сигурна, че я бях оставила в шкафчето си в училище.

А и каква е тая история с фалшивото име? Нима се опитва да мине за някой друг?

Опитвам се да изтикам тези мисли от главата си и да се съсредоточа върху непосредствената задача — отмъщението над Скоч Бекър.

Мати се просва по корем на леглото ми, а Саманта стеснително присяда на люлеещия се стол в ъгъла на стаята. Колко е странно отново да е в стаята ми след повече от година. Мати не спира да ме стрелка с любопитни погледи, несъмнено озадачена защо съм поканила другите две момичета.

Реджина присяда до бюрото ми. Взима една снимка, на която двете с Мати сме на плажа, и въздъхва.

— Това на Окободжи11 ли е? Нашите ни водеха с брат ми всяко лято, когато бяхме малки. Страхотно си прекарвахме.

Внимателно измъквам снимката от ръцете й.

— Саманта разказа ли ви какво й е сторил Скоч?

Мати трепва.

— Ама че задник.

Заглеждам се в изражението на Реджина, търсейки потвърждение, че е достатъчно възмутена от поведението на Скоч, та да се включи в плана ни. Тя се намръщва.

— Да, бе. Не мога да повярвам, че е в състояние да направи такова нещо.

— Е — казвам й, — ако ни помогнеш, можем да му отмъстим.

— Че как бих могла да помогна?

— Искаме да му дадем един хубавичък урок. А ти си ни нужна за примамка.

— Защо пък аз? — пита Реджина.

— Защото си пада по мажоретки — отвръщам. — А очевидно няма да се върже на мен или на Мати. Чудесно знае, че и двете го ненавиждаме. На Саманта също няма да повярва, ако се опита да го подмами след случилото се. Трябва ни момиче от долните класове, за да си мисли, че е достатъчно наивно, за да му се води по акъла… — Поглеждам я и мислено отбелязвам, че е идеална за ролята. Косата й пада на дълги меки кестеняви къдрици. Сърцевидното й лице е лишено от всякакъв грим, освен мъничко гланц и спирала. Изглежда толкова невинна. Скоч никога не би заподозрял, че може да участва в план за опозоряването му. — Трябва само да го помолиш да те закара до Лукаут Пойнт утре вечерта. Кажи му, че от цяла година му се възхищаваш и ти се иска да го опознаеш по-добре.

Реджина се изчервява.

— Не мога да му кажа такова нещо.

— Естествено, че можеш — намесва се Саманта. — Трябва само да събудиш изкусителката в себе си.

— Кое?

— Изкусителката — отвръща Саманта и отмята коса. — Така правя, когато ми липсва самоувереност. Допитвам се до изкусителката в себе си. И тя винаги ми вдъхва смелостта да бъда възможно най-силна.

— А по-нататък какво ще се случи? — пита Мати, нетърпелива да се върнем на темата. — Реджина замъква Скоч до Лукаут Пойнт и после какво?

— Тя трябва само да го накара да я закара дотам. А, и да му открадне ключовете от колата. Саманта ще я чака и ще я върне у дома.

Трите ме гледат втренчено и чакат да продължа.

— И после? — настоява Мати.

— Ще го накараме да се съблече и ще го зарежем там.

— А кой ще го накара да се съблече? — пита Саманта.

— Това го оставете на мен — отвръщам загадъчно с идеята, че няма нищо по-лесно от това да се плъзна в Скоч, да го накарам да се съблече, да хвърли дрехите си от скалата и после да го оставя да се прибира до града гол, както майка го е родила.

Ще си получи заслуженото.