Чуждо влияние

Двайсет и трета глава

Жълтата кола на Лидия ме чака пред училище в три и половина. На главата й са вдигнати слънчеви очила, нищо че е облачно, и забелязвам, че е намерила време да си сложи пласт яркочервено червило, преди да тръгне от къщи.

— Здравей, миличка. Как мина денят ти? — пита ме тя, когато отварям врата и се настанявам до нея. Звучи изкуствено бодра, сякаш играе ролята на майката в някаква тъпа комедия от петдесетте години. Обзема ме неприятно чувство, сякаш на тила ми се е свила стоножка.

— Супер — казвам. — Поредният ден в рая.

Саркастичната ми реплика попарва ентусиазма й. Тя пали колата.

— Хайде, Вий. Може и без тия пози. Как ще се разбираме, ако се цупиш през цялото време?

Зяпвам я, докато изкарва колата от паркинга. Изобщо не я разбирам. Първо нахлува в живота ни като ураган, ей така, изневиделица. После ме шпионира, за да изрови някоя мръсотия. Опитва се уж да ме спечели, като се заклева, че няма да каже на баща ми за излизането ми. А накрая му издрънква всичко и ми навлича неприятности. Изобщо не мога да разбера какво, по дяволите, иска от нас.

— Имаш ли нещо против да се отклоним малко? — пита тя и дава мигач за към центъра на града.

Нещо ми нашепва да внимавам къде ще ме отведе тази жена. В крайна сметка, какво всъщност знам за нея? Излъгала ни е за годеника си в Калифорния. Живяла е там под чуждо име. Хванах я да рови из чекмеджетата на баща ми. А и има нещо странно в нея, в отчаяното й желание да я приемем като една от нас. И въпреки това ме гложди любопитство. Може би това ще е единственият ми шанс да науча нещо повече за нея.

— Ами, хубаво — казвам накрая.

Тя ме поглежда косо и прихва да се смее.

— Не се стряскай чак толкова, Бий! Искам да хапна малко пай.

Паркира пред малко ресторантче. Навремето се е случвало баща ни да ни води тук, но не съм идвала от години. Обзаведено е в стил петдесетте — с джубокс и сервитьорки, облечени в широки разкроени поли.

Лидия пъха няколко монети в апарата на тротоара, после влизаме вътре. Барабани с пръсти по тезгяха, докато чакаме някой да ни настани, и като че ли е доста по-напрегната, отколкото беше в колата. Интересно за какво иска да говорим.

Появява се момиче, което май е само няколко години по-голямо у мен, и ни се усмихва широко.

— Здравейте, дами. Само двете ли сте?

Надушвам аромата на диня от дъвката й. Изглежда ми позната. Дългата й руса коса е вдигната на опашка, а лицето й е без грим, само с мъничко розов гланц за устни. Сещам се, че именно тя игра Ани Оукли в училищната продукция на „Оклахома!“17, когато бях в девети клас. Май се казваше Мелъди.

— Само двете сме — потвърждава бодро Лидия.

Сервитьорката ни прави знак да я последваме към едно от сепаретата. Изчаква да се настаним, после пита какво искаме за пиене. Поръчвам си кола и поглеждам Лидия, която седи срещу мен, впила в Мелъди безизразен поглед.

— Съжалявам. Какво казахте? — пита тя. Явно възнамерява да говорим за нещо важно, щом изобщо не слуша сервитьорката.

— Искате ли нещо за пиене?

— Само вода с малко лед — отвръща Лидия.

Мелъди кима и тръгва към бара, за да приготви напитките ни. Взимам едно меню и се заглеждам в него, без да схващам какво чета.

— Доведох те тук по конкретна причина, Вий — подхваща Лидия. Гласът й звучи напрегнато.

— Изпитваш носталгия по златната епоха? — питам и откривам, че не съм в състояние да я погледна в очите, нищо че седя срещу нея. Толкова е тъжна, че чак се дразня. Така отчаяно иска да я харесвам. Но ако наистина се е плъзнала в мен и е бутнала Скоч, то вероятно не би се спряла пред нищо, за да се почувства част от нашето щастливо малко семейство.

— Не. Това е само за атмосфера. Искам да ти подаря нещо. — Слага чантата си на масата и тършува вътре, търси нещо. Накрая измъква червена кадифена кутийка. Нея бих познала навсякъде. Това е кутийката, в която баща ми държи венчалната халка на мама. Подава ми я, като протяга дланта си.

За миг само я гледам втренчено. Откакто мама си отиде, никога не съм я виждала извън стаята на баща ми. Цялата ситуация ми се струва нереална.

— Вземи я — настоява Лидия.

Разтреперана, се протягам през масата и дръпвам кутийката от ръката й. Стисвам я с две ръце в скута си, сякаш се опасявам да не й пораснат криле и да излети.

— Няма ли да погледнеш какво има вътре?

— Знам какво има вътре — отвръщам с леден тон.

Но тонът ми не й прави впечатление. Мелъди сервира напитките ни, без да дава вид да забелязва напрегнатата обстановка, и пита какво бихме искали да хапнем. Лидия си поръчва парче бананов пай със сметана. Аз казвам, че не съм гладна.

Когато момичето се отдалечава, Лидия настоява:

— Не знаеш. Отвори я.

Насилвам се да я погледна в очите. Изражението й е предизвикателно. Така че събирам сили, отварям лекичко кутийката и виждам…

— Какво, по дяволите…?

На дъното се гуши великолепно колие. С едната си ръка вдигам тъничката сребърна верижка, за да разгледам висулката. В средата има прекрасен диамант, заобиколен от рубини, така че образуват сърце. Едва след миг осъзнавам, че диамантът е онзи от пръстена на мама.

— Какво е това?

— Колие — отвръща Лидия със закачлива усмивка.

— Това го виждам. А откъде е?

— Баща ти спомена, че от известно време се кани да поръча да преправят пръстена в колие за теб. Помолих го да ми позволи да помогна с дизайна. Нали е мъж. Не разбира нищо от бижута. Харесва ли ти?

Сещам се, че я бях заварила в стаята на баща ми да разглежда пръстена. Възможно ли е да го е правила с идеята за това колие? Честно казано, вече не знам какво да мисля.

Решавам да й дам шанс да свали картите.

Внимателно прибирам колието в кутийката.

— Лидия, мога ли да те питам нещо?

Тя се намръщва.

— Какво? Не ти ли харесва?

— Прекрасно е. Но искам да разбера нещо за теб. Нещо истинско. Казваш, че искаш да ни опознаеш и мен, и сестра ми, и баща ми, но не казваш нищо за живота си в Калифорния. Искам да знам защо всъщност си тук.

Пръстите й се заиграват със салфетката.

— Нали ви казах защо. Осъзнах грешката си от миналото. Исках да ви опозная.

Поклащам глава.

— Знам, че това не е всичко. Каква е истинската причина?

Мелъди се приближава с чинията с банановия пай. Лидия успява да й се усмихне и да й благодари.

— Имате ли нужда от още нещо? — пита сервитьорката, надвесена над главите ни.

— Не, всичко е точно — отвръщам. Явно с доста остър тон, понеже миловидното момиче неволно прави крачка назад. — Благодаря — добавям.

Лидия е свела поглед към чинията. Мълчи.

— Е?

Когато вдига глава, очите й блестят.

— Моля те, не казвай на баща си. Не бих искала да си миели…

— Какво да си мисли?

Тя избърсва една сълза и се оглежда дали не ни слуша някой. Но с изключение на възрастния господин, седнал с вестника си в ъгъла, и Мелъди, която забърсва бара, сме сами в ресторанта.

Лидия си поема дълбоко въздух.

— Имах бебе — казва накрая толкова тихо, че едва долавям думите.

— Бебе? В Калифорния? — Знам, че е изоставила мъж. Но нима е изоставила и дете?

— Не. Не в Калифорния. Когато бях на шестнайсет. Мъжът беше женен.

— Божичко — прошепвам.

— Аз… нямаше как да го махна. Но пък не исках никой да разбере. Така че избягах. — Тя дръпва две салфетки от кутията и си издухва носа.

— Продължавам да не разбирам. Защо реши да се върнеш в Айова, щом детето ти е в Калифорния?

Лидия отново оглежда помещението.

— Не е в Калифорния. Тук е. Заминах, докато траеше бременността. Мъжът призна на жена си за връзката ни. Беше бясна естествено, но двамата от дълго време се опитваха да имат дете. Така че му предложила сделка: да не се вижда с мен никога повече, а пък тя да приеме детето му и да го отгледат като свое.

Въпреки всичките ми черни подозрения ме обзема жал за бременното момиче. Представям си какво й е било да напусне семейството си, а после да се откаже и от детето си.

— Баща ти и без това ме смята за отвратителен човек, задето задигнах парите на Сюзън. Не искам да си мисли още по-ужасни неща — продължава Лидия.

— Но защо точно сега? Можеше да се върнеш по всяко време. Можеше да се видиш с мама, преди да… — Млъквам.

Лидия посяга да хване ръката ми, но аз се дръпвам. Може и да я съжалявам, но нямам намерение да си държим ръцете. Само защото миналото й е тъжно, не означава, че може да си играе с живота ни.

— Повярвай ми, безкрайно съжалявам, че не дойдох по-рано. Но толкова се срамувах. Истината е, че тази година се сгодих за един прекрасен мъж. Далеч по-прекрасен, отколкото заслужавам. Но просто не можах да се омъжа за него. Не спирах да мисля за момиченцето, което изоставих. Затова и се върнах. Вероятно подсъзнателно искам да затворя тази страница, за да мога да продължа напред.

— Наред ли е всичко? — стряска ме гласът на Мелъди.

— Да, може ли сметката? — отвръщам.

Тя кима.

— Разбира се. Искате ли да ви го опаковам за вкъщи? — Тя сочи недокоснатото парче пай в чинията.

— Не, благодаря ти, миличка. — Лидия я гледа как се отдалечава към бара.

— И какво… се оказа за бебето? Какво научи?

Лидия продължава да гледа след Мелъди.

— Можеш сама да прецениш.

Проследявам погледа й. И в този момент ми светва. Винаги съм си мислела, че с яркосините си очи и златиста коса Мелъди би могла да ни е роднина. А ето че действително е такава. Ченето ми буквално висва. Лидия вдига вежди и кимва.

Мили боже.

Когато се прибираме, Лидия обявява, че има главоболие, и се качва горе да си полегне. Заварвам Мати на кухненската маса, втренчена в телефона.

— Говори ли с Реджина? — питам.

Тя размахва телефона.

— Не ми отговаря на съобщенията. Не разбирам какъв й е проблемът.

Отпускам се в стола срещу нея и въздъхвам.

— Да се надяваме, че си е тръгнала от болницата.

Минава ми през ум дали да не се плъзна в тялото й, за да видя какви ги върши, но се сещам, че не разполагам с нищо нейно.

— А вие къде бяхте?

— В онова старо ресторантче, където ни водеше татко навремето.

Очевидно се сеща. Внезапно ми хрумва, че Мати може би е наясно с тайния живот на Лидия. А мисълта, че крие тайни от мен, силно ме тревожи. Особено когато става думи за тези на леля ни.

— Ти знаеш за бебето, нали?

Мати свива рамене.

— За Мелъди ли? Да, Лидия ми каза.

— А за годеника в Калифорния?

— Аха. — Мати върти телефона си на масата.

— А защо не си ме осведомила?

— Защото знаех, че ще ти каже, когато се почувства готова. Освен това си е нейна работа. Никак не иска татко да разбере. Подари ли ти колието?

Ръцете ми неволно се свиват в юмруци. През цялото време, докато си мислех, че Лидия рови из нещата на родителите ни — дали за пари, или за да се преструва, че е мама — Мати е знаела за какво става въпрос.

— И за него ли знаеш?

На устните на Мати заиграва усмивка.

— Нали е много хубаво?

Не отговарям. Вместо това бутам стола назад и излизам. Съсипва ме мисълта, че Мати и Лидия изведнъж станаха най-добри приятелки. Решат си косите. Говорят си за мама. Обсъждат личния ми живот.

Та Мати ми е сестра.

Аз съм човекът, с когото трябва да споделя всичко.

И така и беше.

Преди да пристигне Лидия.