Чуждо влияние

Двайсет и шеста глава

Паркингът на търговския център е препълнен. Саманта паркира в дъното. Излизам от колата едновременно с Мати. Тръгвам към „Джей Си Пени“18 като на заколение.

Бих предпочела всичко друго на тоя свят пред варианта да се оставя в ръцете на Саманта като някоя кукла барби. Е, може би да си стоя вкъщи с Лидия, е малко по-неприятно. Така че поне това си спестявам.

Саманта ни повежда към „Форевър21&19“19 и се насочва право към тесните тениски. Избира една в бебешко синьо, а Мати си харесва лилава. Коментират нещо, кикотят се. Приятно ми е, че са в такова безгрижно настроение.

— Какво мислиш за тази? — пита Мати и вдига блузката.

— Май не съм…

Дрешките в този магазин категорично не са в мой стил. Но Сам и Мати не ми обръщат внимание. Подскачат наоколо, избират розово потниче и дантелена бяла риза за отгоре и изключително къса дънкова пола.

Мати ме побутва към съблекалнята.

— Ама вие сериозно ли? — питам невярващо.

Саманта ме поглежда строго.

— Имай ми доверие.

Правя гримаса и отнасям дрехите в съблекалнята. Смъквам скъсаните си дънки и се поглеждам в огледалото.

Краката ми като че ли са отслабнали — доста кокалести са станали, а колената ми стърчат. Когато навличам тениската, не може да не ми направи впечатление, че нямам почти никакъв бюст.

Някъде в главата ми неканена отеква дразнеща мисъл: „А знаеш ли кой има страхотно тяло? АНА“. Нареждам на мозъка си да млъква, но това не свършва работа. При мисълта, че довечера ще ходя на кино с Ролинс и Ана, ме обзема неувереност. Но той я харесва само като приятелка, напомням си и се пъхам в полата и ризата.

Когато се появявам, подръпвайки неудобно тесните дрехи, Мати плясва с ръце.

— Да — вика тя. — Идеално. Задължително трябва да ги вземеш.

Саманта също кима одобрително.

— За момента сме готови.

Обръщам се да се погледна в голямото огледало. Момичето отсреща ми се струва познато като някой, когото съм познавала много отдавна. Дългата руса коса пада около лицето й на тежки къдрици. Бузите й са в същия розов оттенък като потничето. Малко е нелепа комбинацията от къса пола и кецове, но въпреки това краката й изглеждат страхотно.

Мати слага ръка на рамото ми.

— Идеално е.

— Мислиш ли?

Саманта отваря портмонето си и вади кредитна карта.

— Вий, искам аз да ти ги купя.

— Или по-скоро вашите?

Тя свива рамене.

— Имам отделен бюджет за дрехи. Тези тук дори няма да ги усетя. Освен това не ти купих нищо за рождения ден.

Не искам да развалям атмосферата.

— Както кажеш — отвръщам. — Тези стават. Давай да ги плащаме и да вървим. — Двете се усмихват доволно, с което ме вбесяват. — Отивам да се преоблека.

Когато се връщам, Саманта е на касата с купчина дрехи, които явно пъргаво е събрала за трийсетте секунди, в които бях в съблекалнята.

— Бихте ли добавили и тези, моля? — пита тя любезно продавачката. Дръпва дрехите от ръцете ми и й ги подава.

Жената ги сгъва старателно, пъха ги в найлонов плик и го подава на Саманта, която го протяга към мен. Поемам предпазливо плика.

— Дали да не си ходим вече? Момчетата трябва да ни вземат след час — казвам. Нямам търпение да се махна оттук.

Мати си поглежда телефона.

— Охо, права си. Да вървим.

Когато минаваме през залата със заведенията, внезапно ме обзема усещането, че някой ни наблюдава. Очите ми обхождат групичката тийнейджъри, които чакат на опашка пред Синабон20, уморената майка, повела три дечица със себе си, китаецът, който се храни и чете някаква книга, и накрая се спират върху фонтана, който се издига по средата.

От другата страна на фонтана стои някой.

Жена със сивееща коса, прибрана на кок.

Когато се приближаваме, осъзнавам, че познавам тази жена, в същия миг тя се надига и грабва чантата си с наведена глава, вероятно за да не я разпозная. Обаче все пак се сещам коя е. Срещнах я само преди седмица, в нощта на катастрофата.

Това е Даян, жената, която ме докара вкъщи.

Отдалечава се, преди да успея да извикам.

А защо имам странното чувство, че ме наблюдаваше?

Сядам отзад напълно глуха за гласовете на Мати и Саманта, които ентусиазирано обсъждат плана за довечера. Торбичката с подаръка от Сам лежи в скута ми. Забивам нокти в найлона, опитвайки се да проумея какво се бе случило току-що.

Защо Даян ще ме следи?

Явно нямам особено ведро изражение, понеже сестра ми поглежда назад и се намръщва.

— Какво има?

Насилвам се да се усмихна.

— А, нищо. Току-що се сетих, че имам тест по психология в понеделник. А изобщо не съм учила.

Саманта ме поглежда в огледалото, но не казва нищо.

— Е, имаш цял уикенд — отвръща небрежно Мати. — Не се тревожи.

— Няма.

Съвпадение е — казвам си. — Нищо повече.

Гледам невярващо в огледалото на гърба на вратата на стаята ми. Противно на всякакви вътрешни убеждения позволих на Саманта да ми направи косата и да ме гримира. Косата ми е накъдрена и тупирана до неузнаваемост. Буквално не поддава, когато я докосна. Имам сенки от клепачите до веждите си. Дори ми е сложила изкуствени мигли, от които ужасно ме сърби. Но посегна ли към тях, тя мигом ми се скарва.

— Какво мислиш? — пита ме и отстъпва назад, за да се полюбува на творението си.

— Ами… супер е — отвръщам.

— Изглеждаш убийствено, Вий — намесва се Мати. Облечена е в тесни дънки и дълбоко изрязано потниче.

— Чувствам се все едно не съм аз.

И не съм сигурна, че промяната е положителна.

На вратата се звъни.

— Сигурно са те. — Мати подскача развълнувано. Грабва чантата си от бюрото ми и хвърля последен поглед в огледалото, преди да отвори вратата. Двете със Саманта я следваме до долу, където баща ми чака заедно с Ръс и Ролинс.

Докато слизам по стълбите, очите на Ролинс се плъзват по тялото ми, после обратно нагоре и се спират на лицето ми. Не мога да разбера какво мисли. Изражението му е непроницаемо.

— Да не забравите какво се разбрахме за прибирането — предупреждава баща ни. — Полунощ. И нито секунда по-късно.

Мати го целува по бузата и всички се изнизваме навън. Колите на момчетата са на алеята. Мати отваря вратата на сребристия пикап на Ръс. Саманта тръгва към своята кола, паркирана на улицата.

— Трябва да вземем Ана — казва Ролинс. Качва се и завърта ключа.

И аз се вмъквам и дръпвам колана през скута си, като се опитвам да не обръщам внимание на факта, че гърдите ми почти са изскочили от ризата.

— Изглеждаш различно — отбелязва той.

— Това хубаво ли е, или не? — питам.

— Май… Просто изглеждаш като всички останали. Едва те познах под целия грим.

Значи не е хубаво — решавам.

— Саманта ме подложи на трансформация — отвръщам.

— Аха. — Ролинс поглежда през рамо и излиза от алеята. Не казва нищо повече през целия път до къщата на Ана.