Чуждо влияние

Втора глава…

В часа по английски се случва нещо странно.

Както госпожа Уингър си стои пред дъската и пише определението на думата „мотив“ на бялата дъска, в следващия миг просто… я няма.

Всичко изчезва. Не че съм заспала. Все още усещам, че съм там, но някак си вече не съм. Нося се в огромно черно море. Дочувам глухи звуци и оттук-оттам дори схващам по някоя и друга дума. Времето ту ускорява, ту забавя ход. Минават минути или може би цял час. Не мога да преценя. А после отново се озовавам на стола, пред тетрадката, със записаното до средата определение на „мотив“ с лилаво мастило.

Оглеждам се дали някой е забелязал нещо странно. От другия край на стаята Саманта ме гледа втренчено. Тя най-добре от всички би могла да усети, ако се държа по-особено. Та нали преди онзи злополучен бал в десети клас правехме всичко заедно, като се започне от лакирането на ноктите на краката на черно-бели райета до лудите танци на фона на Лейди Гага върху леглото ми.

Не ми е проговаряла и думичка от пожара, който избухна по време на купона у тях миналата есен. Дори колкото да ми благодари, че я измъкнах, преди пламъците да я погълнат. Само дето, неспособна да я извлека, сама бях припаднала, та се бе наложило Ролинс да спаси и двете ни.

Сега седи и ме гледа втренчено, сякаш долавя, че се случва нещо странно, но не може да налучка какво точно. Несъзнателно усуква кичур червеникава коса около показалеца си. Накрая свива рамене и свежда глава над тетрадката.

А аз се вторачвам в ръцете си.

Треперят неудържимо.

Решавам, че всичко се дължи на липсата на кофеин, хващам химикалката и допреписвам текста от дъската.

В трети час, определен за самоподготовка, вече се чувствам смазана. Отказването на кофеина не е шега работа. Главата ми пулсира и копнея за чаша кафе с такава сила, че сякаш всяка вена в тялото ми стене. Искам единствено да се скрия някъде с учебника „Астрономията: космическа перспектива“, обаче не го намирам в шкафчето си. Сигурна съм, че е останал вътре след вчерашната самоподготовка, но сега го няма никъде.

Скривам се съкрушена в дъното на библиотеката и отпускам глава на чина, затварям очи. Дори успявам да се унеса за няколко секунди, преди библиотекарката да ме събуди с грубо почукване на крещящо червените си нокти по чина.

— Библиотеката не е спалня — сопва ми се тя. — Дръж си главата изправена. Ако нямаш какво да учиш, поне си намери нещо за четене.

Прехапвам език, за да не изтърся нещо, което вероятно ще ми навлече задържане след часовете, и изчаквам да се върне на гишето. Изправям се с въздишка, отивам до стелажа със списанията и си взимам един брой на „Спортс илюстрейтед“4.

После, залепила изкуствена усмивка заради библиотекарката, се връщам на чина.

В продължение на няколко минути прелиствам страниците, без да виждам нищо. Ситният черен шрифт плува пред очите ми. И не след дълго главата ми отново клюмва. Но този път не заспивам. Този път е друго.

Усещам нещо върху страниците на списанието, някаква сила, която ме заставя да й се подчиня. И пропадам.

Около мен рязко изникват стените на гимнастическия салон. Бавно подтичвам редом до Рандал Фриц, деветокласник от отбора по футбол. Въздухът ритмично изпълва и напуска дробовете ми. Човекът, в който съм се плъзнала, отваря уста:

— Довечера ще е направо безумно, да знаеш.

Пак Скоч.

Уф, само той е в състояние да остави емоционален отпечатък върху изпокъсано спортно списание. За миг се питам с какво толкова съм вбесила вселенските сили, та да се натъкна на този неандерталец цели два пъти в един ден. Но поне докато съм в тялото му, не надушвам гадния му дъх, което е нещо.

Досещам се, че Скоч говори за тазвечерния грандиозен купон в горичката в покрайнините. Цяла седмица всички само за това говорят. Не че аз смятам да ходя.

— Знам, пич. Нямам търпение.

Преди да успея да чуя още нещо, се връщам в собственото си тяло, което безкрайно ме радва. Никак не желая да слушам Скоч и Рандал да точат лиги по това как ще се напият довечера или кои момичета смятат да изчукат.

Отвратителни са.

Лежа на земята под пейките на игрището и чакам Ролинс. Това е тайното ни местенце между боклуците и изсъхналите листа, довени от вятъра. Не е кой знае какво, но е по-добре от столовата, където незнайно защо вечно мирише на зеле и единственото ни забавление би било да наблюдаваме как спортистчетата се надпреварват кой ще изяде повече парчета мазна пица с пеперони.

Чувам стъпки и отварям едно око.

— Нося ти нещичко — казва Ролинс. Протяга ми бутилка „Маунтън Дю“5.

— Ах ти, проклет изкусителю — измърморвам.

След дълъг вътрешен спор решавам, че безалкохолното все пак е по-добре от кафе, а и че може би точно това ми е нужно, за да изкарам деня. Развинтвам капачката и отпивам дълга глътка.

Избърсвам уста с опакото на ръката си.

— Благодаря.

Ролинс свива рамене.

— Реших, че май имаш нужда от нещо такова, ако се съди по вида ти тая сутрин.

— Явно съм ти ясна като бял ден. Плъзнах се в Скоч Бекър в трети час. Днешният ден е доста скапан.

Ролинс ме поглежда угрижено. Той е единственият човек на света, който знае какво ми се случва. Когато му казах, направо полудя, още повече като разбра, че съм се вмъквала и в него, и то докато къпеше прикованата си към инвалидна количка майка, но откакто свикна с мисълта, невероятно много ме подкрепя.

— Добре ли си?

— Аха. Чух го да говори с Рандал Фриц. Готвеха си стратегията за купона довечера.

— Боже, колко вълнуващо — възкликва Ролинс.

— Именно — отвръщам. — Притесняваш ли се за довечера?

Ролинс захапва за миг обецата на устната си.

— Не.

— Да бе.

Той въздъхва.

— Май и аз съм ти като бял ден. Не че се притеснявам. По-скоро съм неспокоен. Ами ако никой не се обади в студиото? Ако се наложи цяла вечер сам да си говоря? Или се окаже, че хич не ме бива?

Подавам му да си пийне от бутилката. Пръстите му докосват моите, когато я поема, и по гръбнака ми преминава тръпка, колкото и изтъркано да звучи. Но факт е, че точно това се случва. Дръпвам ръка, надявайки се да не е забелязал.

— Като бял ден съм ти — повтаря той и ми връща бутилката.

— Така си е.

За вечеря има любимото ми: домашна пица със зелени чушки.

Гледам как баща ми и Мати свеждат глава за молитвата. Кръстчето, което виси от врата на Мати, онова — маминото, улавя светлината на стария полилей над масата. Донесен бе от мама както повечето неща вкъщи от един битпазар.

— Как мина операцията? — пита Мати, когато приключват с молитвата.

За мое облекчение, баща ми не навлиза в подробности, както прави понякога, когато коментира особено интересен случай. Много сериозно приема лекарската си клетва и никога не споменава имената на пациентите, но пък рядко се сдържа да не сподели колко гладко е минала дадена операция или как някоя от сестрите насмалко да оплеска всичко.

— Общо взето, както се очакваше — казва. — Надявам се решението на родителите да не се окаже прибързано.

Замислям се за бебенцето в реанимацията. Сърцето ми се свива от жал.

— А как беше в училище? — пита баща ми на свой ред.

Мати отваря уста, преди да успея да кажа нещо.

— Още в първия час ме свиха страшни менструални болки — простенва тя театрално. — Наложи се да ходя до сестрата, тя ми даде адвил и ме накара да си легна за малко.

Баща ми май съжали за проявеното любопитство. Обръща се към мен.

— Ами ти, Вий? Добре ли ти мина денят?

Кимам и отхапвам голяма хапка пица. Дявол да ме вземе, ако им разкажа за странното преживяване в часа по английски. Или за това, че се озовах в Скоч. Решила съм да отдам и двете събития на отказването на кафето. Нито баща ми, нито Мати са наясно, че допреди няколко седмици гълтах по двайсет-трийсет таблетки кофеин на ден в отчаян опит да стоя будна, за да не се плъзна в някого.

— Учихме определението на думата „мотив“ — казвам вместо това.

Баща ми накланя глава. Може би предпочита да слуша за цикъла на Мати вместо за литературните термини, които изучаваме.

— Добре, добре — взе парчето пица и отхапа.

— Хей, някой от вас да е виждал учебника ми по астрономия?

И двамата клатят глава.

След това ядем в мълчание.

Дълго след като съм изплакнала и заредила чиниите в миялната, лежа просната върху леглото. Будилникът ми сочи десет часа и три минути. Следобед изрових един прашен стар радиоприемник от кабинета на баща ми и сега въртя копчето и търся честотата на Кей Ар Ен Кей. Но улавям само шум. Завъртам го в другата посока и накрая откривам канала… и чувам познатия глас.

Ролинс.

Говори за това колко абсурдно нещо са баловете — каква лудост е момчетата да харчат доходите си за цели седмици, за да платят шейсет долара за билет и още поне стотачка за костюм и двайсетачка за букетчето. Някои идиоти даже наемат лимузина за случая. Тая реч съм я слушала милион пъти. Ъгълчетата на устните ми неволно се извиват в усмивка. Затварям очи и се оставям познатата мелодия на гласа му, на думите му, да ме обгърне.

— А колежката ми Ана не е съгласна — казва Ролинс.

Очите ми рязко се отварят. Коя е тази Ана?

Ролинс продължава.

— Донякъде я разбирам. Има известна романтика в цялата работа. Понеже уж се предполага да накараш момичето да се почувства като принцеса и прочее простотии. Работата е там, че ако действително харесваш някого, не би трябвало да харчиш една торба пари, за да го докажеш. Защо просто не си вземете два филма на ужасите и не си направите малко пуканки?

Ухилвам се широко. Точно това правим всеки петък вечер: гледаме филми на ужасите и ядем боклуци. Кръстили сме си го „петъка на ужасите“. Неволно се замислям дали в думите му няма някакъв скрит смисъл. Дали не се опитва да ми каже нещо, да ми намекне, че все още изпитва чувства към мен? Или сценарият е напълно хипотетичен? Празни приказки, колкото да запълва ефирно време?

Дръпвам възглавницата и я притискам към гърдите си.

— Както и да е, сигурен съм, че ви писна да дрънкам на тая тема. Затова вместо да продължавам, ще ви пусна една песен, която за мен лично е олицетворение на романтиката. Така. Everlong на „Фу Файтърс“6. За вас, мили непослушни дечица, които още не спите, въпреки че утре сте на училище. Ето така трябва да звучи едно истинско рок парче.

И докато старото радио вибрира от началните акорди, аз затварям очи. За мен ли е тази песен? Песен за това как чакаш и мечтаеш, и копнееш по някого от толкова отдавна? Възможно ли бе Ролинс все още да изпитва чувствата, за които ми бе признал през онази октомврийска вечер? Или е срещнал друг, някой, който е готов да го обича на свой ред?

Музиката буквално ме залива и в главата ми неканен изскача нелеп образ. Ролинс в старомоден смокинг и аз в блестяща черна рокля. Плавно се полюшваме на фона на музиката твърде бавно за енергичния ритъм.

Този сън не е като другите.

Вместо пътник съм на шофьорското място. Воланът е твърд и неподатлив в ръцете ми и във въздуха се носи отчетливият мирис на ванилия като от ароматизатора, който сестра ми бе сложила в колата на баща ни, когато започваше да я учи да кара.

Освен това не карам по междущатската както обикновено. Движа се по някакъв непознат странен селски път. Чакълът хрущи под гумите. Отстрани препускат царевични ниви — размазани сенки в тъмнината. По някаква причина колата лети напред все по-бързо и по-бързо. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная, че кракът ми здравата е настъпил газта.

Луната лее светлина и всичко — от орнаментите на дървената ограда, която изскача в полезрението ми отляво, до сладникавата миризма, — всичко е твърде реално. Решавам да експериментирам и завъртам волана рязко надясно.

Гумите послушно завиват и стомахът ми се качва в гърлото, напълно съм парализирана. Колата се обръща в канавката, но не спира. С периферното си зрение виждам телефонен стълб и когато той се блъсва странично в колата, остра болка жилва ръката ми и гърдите там, където ме пристяга коланът. Главата ми се удря в стъклото и всичко причернява.

Когато се свестявам, напразно се озъртам за познатите очертания на стаята си, за телескопа и стария мамин люлеещ се стол. Вместо това виждам единствено ароматизатора, който се люлее на сантиметри от лицето ми, опръскан с кръв.

Изправям се и болката пронизва мъчително главата ми. Разтреперана, посягам към огледалото и го накланям, за да се огледам. Лицето ми е бледо на лунната светлина, набраздено от струйки черно-червена кръв, които бавно пълзят надолу.

Не е сън.

Това действително се случва.

Как, по дяволите, съм се озовала тук? Последното, което помня, е, че се унесох на фона на гласа на Ролинс по радиото. Как е възможно да съм станала, без да осъзная, да съм слязла тихичко по стълбите, да съм се измъкнала през вратата и да съм се качила в колата на баща ми?

Няма никакво обяснение.

Стреснато се оглеждам за телефона. Ако някак съм успяла да се кача в колата и да шофирам до тази пустош, може би съм имала здравия разум да го взема. Но в хлътнатината при лоста няма нищо, нито на пода. Отварям жабката и ровя из документите и застраховките на баща ми. Нищо.

Отварям вратата и с мъка се измъквам навън в хладната априлска вечер. Вятърът реже през тънката ми тениска. Пъхам глава обратно в колата и дръпвам пуловера с емблемата на Университета на Айова, който баща ми е оставил на задната седалка. Не ме стопля особено, но е по-добре от нищо.

Къде съм?

Чакъленото шосе се точи до безкрай и в двете посоки. В небето ярко свети Голямата мечка. Съзвездието на майката мечка. Кара ме да се чувствам по-малко самотна. Обръщам се и виждам зад гърба си заревото на града. Тръгвам по шосето към светлините. Мислите ми препускат, опитвам се да навържа нещата.

Странните преживявания не са нещо ново за мен. Свикнала съм неочаквано да се озовавам в чужди тела и да се налага бързо да се ориентирам къде, по дяволите, съм се озовала и какво точно правя. Но това е друго. Не съм се плъзнала. Не съм в чуждо тяло. В моето собствено съм. Сякаш… някой друг е превзел тялото ми и ме е накарал да открадна колата на баща ми и да тръгна извън града.

Сякаш някой друг се е плъзнал в мен.