Чуждо влияние

Шеста глава

Пред шкафчето на Ролинс го чака някакво момиче. С приятно закръглени форми, черна коса с ефектна подстрижка и татуировка по цялата дължина на дясната ръка. Когато се приближаваме, плъзвам очи по татуировката. Цветна е и невероятно красива — Алиса от „Алиса в Страната на чудесата“, хукнала след Белия заек. Очите на момичето светват при вида на Ролинс.

— А, здрасти. — Ролинс я прегръща. Гръбнакът ми се сгърчва от ревност. Той се обръща към мен. — Вий, това е Ана. И тя е стажант в радиото.

Вдигам лице към нейното и някак успявам да се усмихна. Най-впечатляващото у Ана са очите — необичайно наситено виолетови с безкрайно дълги мигли. Чудя се дали не е с лещи, понеже такъв цвят никога не съм виждала. Облечена е с кукленска дантелена рокличка върху чорапогащник с всички цветове на дъгата и кубинки.

Изобщо е пълната ми противоположност.

Внезапно ми прилошава, понеже си спомням песента, която Ролинс бе пуснал предната вечер. Не знам защо бях решила, че си е мислел за мен, подбирайки я. Ами ако през цялото време, докато Дейв Грол е пеел, той е гледал това красиво момиче? Мисълта ми е толкова неприятна, че бързам да я изтикам от главата си. Мен обича. Нали ми го каза в онази нощ, когато ме измъкна от пожара. Вярно, беше преди шест месеца, но какво от това — нима чувствата му са се променили толкова много?

— Здрасти, Вий — казва Ана и ми подава ръка.

Разклащам я малко по-ентусиазирано, отколкото е редно, после си казвам, че съм пълна идиотка.

— Здрасти — отвръщам. — Готина татуировка.

Дали долавя завистта в гласа ми?

Тя прокарва пръст по ръката си.

— Благодаря. Художникът ми е приятел. Ако ти хрумне да си правиш татуировка, ми кажи. Ще ти уредя отстъпка.

Ролинс се разсмива.

— Вий не е от хората, дето ще си направят татуировка.

Смръщвам му се.

— Напротив, харесвам ги. Защо пък реши, че не бих си направила? — Обръщам се към Ана. — Между другото, доскоро бях с розова коса. Едва наскоро си върнах естествения цвят, понеже… понеже ми писна розовото.

Нямам представа защо го казвам. Може би защото се чувствам някак изолирана. Ана и Ролинс изглеждат идеални един за друг с пиърсингите и татуировките. А аз какво… някогашна примерна мажоретка, превърнала се в нарколептичка със странни способности.

Ана кима учтиво.

— Добре, Ролинс. Ще се видим утре вечер, ако не се засечем преди това. — И тя изчезва в тълпата.

Пъхам ръце в джобовете, да не би Ролинс да забележи как нервно забивам нокти в длани.

— Приятна е — казвам с неестествен глас.

— Аха. Много е готина. Пък и разбира от музика.

— О… — Не посмявам да кажа нищо друго, в случай че долавя ревността в гласа ми. А защо толкова ревнувам? Та това е Ролинс, най-добрият ми приятел. Естествено, че има право да има и други приятели. Даже е редно да има други приятели. Такава съм идиотка понякога.

Но не мога да не се запитам, докато гледам как затваря шкафчета и тръгва към първия си час: „Ами ако я харесва не като приятел? Какво ще правя тогава?“.

Бие първият звънец и ме измъква от тези мисли. Втурвам се към шкафчето и вадя учебниците за английския. Докато ровя в раницата за химикалка, пръстите ми неволно докосват едно старо шишенце с кофеинови таблетки, пъхнато там за спешни случаи. Ръката ми се задържа за миг, после я дръпвам.

Главата ми пулсира от недоспиване. Госпожа Уингър крачи между чиновете и събира домашните, а моите клепачи тежат като олово.

— Я се събуди, Силвия — скарва ми се тя, когато спира до чина ми. — Къде ти е домашното?

Отварям папката и се преструвам, че ровя из листовете, макар чудесно да знам, че не съм го написала. Смятах да го надраскам набързо, докато слушам предаването на Ролинс, но вместо това заспах. Дали да не спомена за злополуката с колата, та да събудя съчувствието й? Но не, тогава всички ще решат, че съм още по-странна. Прибавя ли шофиране в спящо състояние към нарколепсията, ще изляза пълна особнячка.

— Съжалявам, госпожо Уингър. Явно съм го оставила вкъщи.

Тя поклаща скептично глава и се прехвърля на Саманта Филипс, която изглежда доста по-зле, отколкото се чувствам аз. Косата й, обикновено идеално изправена, сега е прибрана в рошава опашка. Няма грим, а под очите й тъмнеят огромни сенки. Сещам се за пиянската й песен от задната седалка на Скоч и се питам колко ли й е зле тази сутрин. Но има още нещо, освен махмурлука. Сякаш се разкайва за нещо. Изражението й ме притеснява, напомня ми за това как се чувствах на сутринта след миналогодишния бал. Дали не й се е случило нещо? Не бих се учудила, ако Скоч е решил да се възползва от пияно момиче. Кой знае какво щеше да се случи онзи път, ако Ролинс не беше връхлетял в съблекалнята.

— Ами ти, Саманта? Написа ли си домашното? — Госпожа Уингър се спира над нея и потропва с крак.

Саманта дори не си прави труда да се преструва, че търси. Чисто и просто безмълвно зяпва госпожа Уингър, докато на учителката не й става неудобно и не се отдалечава. Вероятно усеща, че я зяпам, понеже обръща същия гневен поглед и към мен. Аз обаче не отклонявам очи.

Продължава да ме гледа с патентования си убийствен поглед и когато се премествам на празния чин помежду ни, за да мога да й прошепна нещо, без госпожа Уингър, която вече е в дъното на стаята, да ни чуе.

— Хей, Сам — за първи път от ужасно много време я наричам с галеното й име. Усещам го някак чуждо върху езика си. — Наред ли е всичко?

Саманта скръства ръце.

— На теб какво ти пука?

Поколебавам се за миг. Снощи беше в ужасно състояние. И ако Скоч не й е казал за срещата ни, което ми се струва много вероятно, със сигурност няма и представа, че съм я видяла в колата му. Ако тръгна да обяснявам, ще се наложи да й кажа за катастрофата, а никак не искам да се разчува. Но пък ако си замълча, излиза, че просто си вра носа, където не ми е работа.

В крайна сметка нахалното любопитство май е за предпочитане пред поредната чудатост.

— Тежка вечер, а? — питам съчувствено.

Тя присвива очи.

— Защо? Какво си чула?

Опитвам се да докарам невинно изражение.

— А, нищо. Просто не изглеждаш във форма. Исках да разбера дали всичко е наред.

Но християнската ми загриженост май не успява да я заблуди. Тя вади тетрадка, отваря на чиста страница и записва датата отгоре. Очевидно е решила да ме игнорира.

— Саманта, не е нужно да сме врагове — казвам, но още докато думите излизат от устата ми, усещам колко фалшиво звучат. Нищо не се промени, след като опитах да спася живота й. Продължавам да съм момичето, което излезе с момчето, в което беше влюбена. А тя все още е момичето, което наговори на всички, че съм уличница. Момичето, което видя как Скоч ме влачи към мъжката съблекалня и не направи нищо, за да го спре. И едва ли няколко думи биха могли да променят нещата. Но все пак ми се иска да опитам. — Не те мразя.

Саманта изсумтява отвратено и преднамерено оставя химикалката на бюрото.

— Вий, не ми пука дали ме мразиш. Ти си най-малкият ми проблем днес.

Не очаквах подобна реплика, но все е нещо. Поне призна, че нещо я тревожи.

— А кой ти е най-големият проблем?

Саманта ми хвърля поглед, който би могъл да вледени и ада.

— Изобщо не ти влиза в работата. — Тя хваща отново химикалката и ми става ясно, че съм загубила този рунд.

Госпожа Уингър се връща отпред и започва да разказва за пуританите. Неохотно се връщам на мястото си. Останалата част от часа се точи едва-едва. Непрекъснато хвърлям погледи към Саманта, но тя или е напълно погълната от урока, или е твърдо решена да не ми обръща никакво внимание. В края на часа пъха тетрадката в грамадната си дамска чанта и хуква навън, без да ме погледне.

Настанявам се в дъното на библиотеката, разтворила изпокъсания брой на „Спортс илюстрейтед“. Чакам библиотекарката да запише присъстващите и да се върне на мястото си при своето списание, за да опитам да се плъзна.

След множество опити вече почти всеки път успявам умишлено да го сторя, освен когато съм превъзбудена от повечко кофеин. Слава богу, че не се изкуших от хапчетата в чантата ми. Иначе едва ли бих успяла.

Възнамерявам да се вмъкна в Скоч, за да видя дали не мога да разбера какво точно се е случило снощи. В момента има физическо. Ако имам късмет, вероятно пак ще клюкари с приятелчето си от отбора. А ако действително нещо се е случило със Саманта, със сигурност ще се похвали на цялото училище.

Когато библиотекарката се настанява на мястото си и вдига „Приключения с тенджерата за бавно готвене“ или каквото там чете, прокарвам пръсти по лъскавите страници на списанието. Отворила съм на една статия за някакъв футболист от Националната футболна лига, който преодолял всякакви удари на съдбата — семейни проблеми, здравословни проблеми, проблеми с ученето, — за да стигне там, където е днес. Страницата е прегъната в ъгълчето, сякаш някой е искал да си отбележи мястото, за да се върне отново на текста и да почерпи вдъхновение. Интересно дали този някой е Скоч.

Облягам глава на чина и рафтовете с книгите избледняват, заменени от баскетболните кошове и знамената с цветовете на училището. И точно както предния път, когато се плъзнах, учениците правят обиколки на игрището.

Обутите в маратонки крака на Скоч пляскат върху дървения под. Доста по-запъхтян е от предния път. Вероятно заради погълнатия снощи алкохол. Така му се пада.

— Е, как беше? — пита нечий глас отдясно.

Рандал Фриц.

И ето че настава моментът, в който Скоч ще се похвали със завоеванието си. Приготвям се да изслушам подробно описание на сексуалните му умения. Но после ми хрумва нещо неприятно. Няма как да съм сигурна дали казва истината. Ако каже, че е спал със Саманта, може да е така, но може и да лъже. Ако е вярно и е правил секс с момиче, което на практика е било в безсъзнание, значи е изнасилвач. Ако пък лъже, значи чисто и просто е боклук.

Но преди да успея да реша какво да правя, ако Скоч действително разкаже за нощта си със Саманта, той рязко сменя темата:

— Охо, човече. Снощи се оказа супер странна вечер. Значи, двамата със Саманта излязохме извън града, търсехме си някое тихо местенце, за да се усамотим, ако ме разбираш… и кого, мислиш, срещнахме да се разхожда край шосето?

По дяволите. Чакай малко.

— Кого? — пита Рандал, точещ лиги за някоя сочна клюка.

— Вий Бел.

— Дявол да го вземе — възкликва Рандал. — Готина е тая. Особено откакто си върна нормалния цвят на косата и вече не е такава чудачка. И какво, огря ли те?

Скоч спира да тича.

— Иска ли питане? Вий е хлътнала по мен още от девети клас. Миналата година известно време излизах с нея, но се наложи да я разкарам, когато изпадна в пънкарската фаза. Но снощи направо ми се молеше.

Скоч млъква и зъбите му неочаквано изскърцват. Без да се усетя, гневът, надигнал се в мен, е поел волана.

— Задник — измърморвам.

Рандал добива крайно объркано изражение.

— Ъм, задник ли ме нарече?

— Жалък женомразец. — Не мога да се сдържа. Думите сами излизат от устата на Скоч.

— Я чакай. Жено… какво? — Рандал се почесва по главата.

— Искаш ли да знаеш какво всъщност се случи снощи? — питам. И понеже сме спрели да тичаме, все повече хора намаляват крачка и се заслушват в разговора. Учителят по физическо се е прибрал в кабинета си.

Рандал вече е съвсем объркан.

— Казвай де.

Поемам си дълбоко въздух.

— Снощи закарах Саманта у тях и се прибрах, за да изгледам един-два епизода на „Златни момичета“7. Тая Бети Уайт страшно ме кефи, ако ме разбираш — смигвам два пъти на Рандал, който поаленява.

Две момичета отзад прихват да се смеят.

— Какво каза тоя? — пита един тип, подстриган на гребен.

— Май току-що си призна, че лъска бастуна на „Златни момичета“ — услужливо му отговаря някакво момиче с розова тениска на „Джуси кутюр“.

Изпълнила задачата си, се връщам в собственото си тяло. Вдигам глава и виждам, че от устата ми е потекло малко слюнка върху „Спортс илюстрейтед“. Избърсвам устни с ръкав. Библиотекарката дори не е забелязала, че привидно съм заспала.