Чуждо влияние

Трета глава

В крайна сметка чакълестото шосе преминава в павирано и над главата ми изниква табела.

Шосе №6.

Май съм на няколко километра южно от града.

За миг зрението ми се замъглява и се налага да разперя ръце, за да запазя равновесие. Може би съм изгубила твърде много кръв при удара. Поемам си няколко дълбоки глътки въздух и — почувствала се малко по-добре — продължавам напред. Босите ми крака, които хич не са във форма да бъхтят километър след километър, са изтръпнали. Направо не ми се мисли в какво състояние ще са утре.

Не спирам да разсъждавам, да се опитвам да разбера кой би могъл да се вмъкне в тялото ми, а също и защо. Откакто се научих да насочвам действията на хората, докато съм в съзнанието им, все се питам какво ли се случва с истинския собственик на тялото. Някъде другаде ли отива? Или просто губи съзнание?

Помня как веднъж се плъзнах в баща ми — беше излязъл да потича. Толкова се изненадах, че съм се озовала в тялото му, че изгубих равновесие и той се препъна и падна. Приземи се на някакво стъкло от бутилка и си сряза коляното. А аз моментално се върнах в своето тяло.

Изтичах до входната врата и го заварих отпред съвсем замаян. Посочи ми коляното и каза, че явно е колабирал, както е тичал. Тъкмо си привършвал обиколката около квартала и в следващия момент се озовал с разкървавено коляно на платното… А сега се питам дали не е имало някакъв кратък миг между тичането и падането, в който съзнанието му е помътняло и той се е почувствал по-особено. Както се бе случило на мен днес в часа по английски.

Възможно ли беше някой да се е вмъкнал в мен, докато съм спяла, и да ме е довел тук? Но как е възможно? Никога не съм срещала друг, който да умее да го прави, а, вярвайте ми, достатъчно съм ровила из интернет. Каква бе вероятността да има и друг като мен? При това да има достъп до нещо, което съм докоснала и върху което съм оставила отпечатък? Защото именно това бе нужно, за да може друг да се вмъкне в мен.

Не. Невъзможно. Явно става нещо друго.

Отпред нещо блясва и ме заслепява. Фарове! Размахвам ръце над главата си с надеждата жълтият ми пуловер да е достатъчно ярък, та шофьорът да реагира навреме.

— Хей — извиквам. — Помощ!

Колата намалява и виждам, че е черешовочервен мустанг, ретро модел. При вида й в главата ми нахлуват болезнени спомени. Возила съм се в този автомобил — във вечерта на първия бал за миналата година, ако трябва да съм точна.

Страховете ми се потвърждават, когато шофьорът смъква дясното стъкло. Скоч Бекър се привежда към мен.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Вий?

Не е сам. На задната седалка се е проснала Саманта Филипс — очевидно пияна — и пее химна на училището с полузатворени очи. От вътрешността на колата се надига острата миризма на алкохол.

— Защо не се качиш? — пита Скоч с гадна усмивчица.

Внезапно имам чувството, че отново съм на онази танцова забава. Изражението на Скоч е точно каквото и тогава, когато се събудих с вдигната пола, поне докато Ролинс не го цапардоса.

Отстъпвам назад. Имам чувството, че ще повърна. Обръщам се и се препъвам в канавката. Пред очите ми заиграват точки. Чувам, че вратата се отваря, и изпадам в паника. Инстинктивно хуквам да бягам, потъвам в царевичния лабиринт. Смътно усещам как твърдите листа режат босите ми крака. Но не забавям крачка.

— Вий! — провиква се Скоч. — Вий, полудя ли? Нищо лошо няма да ти направя!

Не му обръщам внимание и продължавам напред. Знам само, че съм сама насред нищото с момче, което миналата година най-вероятно се е опитало да ме изнасили. От челото ми тече кръв, напълно съм объркана. Искам единствено Скоч да се махне.

— Спри! — чувам Скоч да диша тежко зад мен. После крачките му се забавят и спират. — Нямам намерение да те гоня. Ако предпочиташ да стоиш тук цяла нощ, нямам нищо против. Както желаеш.

Стъпалата ужасно ме болят. Спирам да тичам и се заслушвам в дишането си. Дълги накъсани глътки въздух. Вдигам глава към звездите и се моля на Полярната звезда Скоч да ме остави на мира.

— Изкукуригала кучка — чувам мърморенето му, после отново стъпки, но този път се отдалечават. След малко двигателят пали. Скоч форсира няколко пъти и потегля.

Въздъхвам от облекчение и тръгвам обратно към шосето. Стоповете му избледняват в далечината и накрая изчезват.

Тръгвам към града, като насилвам краката си да се движат, макар всяка стъпка да е мъчение. Впивам поглед в светлините отпред. Имам чувството, че целта ми е на милиони километри, макар да знам, че не са повече от осем. Но и това е ужасно много, когато крачиш бос посред нощ.

Минават няколко минути и някъде зад мен се чува шум от кола. Обръщам се и изчаквам фаровете да се приближат. Засенчвам очи, докато се чудя дали да помахам. Историята със Скоч бе достатъчно неприятна. Ами ако следващият се окаже сериен убиец?

Но накрая краката ми спечелват спора и размахвам ръце, за да привлека вниманието на шофьора. Колата намалява и спира до мен. Синьо комби. Зад волана е възрастна жена с коса на кок и дружелюбен поглед. Натиска копчето и прозорецът се смъква.

— Имаш ли нужда от помощ, миличка? — пита ме тя.

Продължавам да се двоумя.

Никак не е разумно да се кача в колата на непознат, но съм почти сигурна, че бих могла да надвия тази жена, ако се наложи. Поне на шейсет е и няма вид да тежи повече от четирийсет и пет килограма с мокри дрехи. А и нещо в нея ми вдъхва доверие.

— Катастрофирах — обяснявам. — Можете ли да ме закарате до града?

— Разбира се — отвръща тя и натиска някакво друго копче. Вратите се отключват.

Отварям вратата и се вмъквам на мястото до шофьорското. Парното лъхва топла струя срещу главата и краката ми и внезапно ми се доспива. Вдигам ръце към лицето си, което цялото лепне. Отвратително.

— О, кървиш — възкликва жената. Протяга нерешително ръка, сякаш да пипне челото ми, но се спира, преди да ме докосне.

— Няма нищо — казвам. — Баща ми е лекар. Ще ме оправи. А и май вече не тече.

Жената отваря жабката и измъква кутия с кърпички.

— Защо не притиснеш една-две салфетки върху раната за всеки случай?

Дръпвам няколко и ги притискам към челото си.

— Благодаря ви. Много мило, че ме качихте. Как се казвате?

— Даян — отвръща тя и връща кърпичките в жабката. Хвърля поглед зад рамо и връща колата на шосето.

— Аз съм Силвия.

Тя кима, без да откъсва очи от платното.

Известно време пътуваме в мълчание. Даже започвам да се унасям.

Не след дълго спираме на алеята пред къщата ни. Всички лампи светят. В момента, в който слизам от колата, входната врата се отваря и силуетът на баща ми се очертава на фона на светлината. Излиза на верандата по чехли и халат. Здраво съм загазила.

— Благодаря ви още веднъж — казвам.

— Няма за какво — отвръща жената.

Затварям вратата и тя потегля.

И едва тогава се сещам, че не съм й казвала къде живея.