Чуждо влияние

Седма глава.

След училище Ролинс ме чака в колата. Усилил е радиото и думка с длани по волана, но в момента, в който отварям вратата, спира музиката.

— Днес чух доста интересна клюка — започва той и скръства ръце. — И се чудя дали не знаеш нещо повече по въпроса.

— А, и какво? — питам най-невинно и пускам раницата си на пода.

— Доколкото разбрах, в часа по физическо Скоч Бекър си признал, че е силно привлечен от Бети Уайт.

Не успявам да прикрия самодоволната си усмивка. Слухът плъзна като горски пожар и по обяд вече почти всички само за това говореха. Чух и самият Скоч в коридора безкрайно объркан да се опитва да обясни на онези от отбора, че го е казал на шега. И почти ми стана жал за него. Почти.

— Не че Скоч ми е кой знае колко симпатичен, но защо ти е да му причиняваш такова нещо? — пита Ролинс искрено изненадан. — Вярно, тоя тип е пълен задник, но няма нужда да му се вреш в главата.

Сещам се, че насред вчерашната бъркотия така и не му казах, че съм срещнала Скоч, нито за Саманта, просната в несвяст на задната седалка на колата му. Бързам да му разкажа и обяснявам колко нещастна е изглеждала Саманта в часа по английски и как съм се вмъкнала в Скоч, за да разбера какво всъщност се е случило между двамата. И когато стигам до онази част, в която Скоч обяснява, че съм му налетяла, Ролинс ми прави жест да млъкна. Има вид, сякаш всеки момент ще повърне.

— Добре, добре. Схванах. Май така му се пада. Мислиш ли, че действително е направил нещо на Саманта?

Вдигам рамене.

— Няма как да разберем. Скоч е лъжец до мозъка на костите си, а Сам ми няма достатъчно доверие, за да ми каже истината. Да се надяваме, че само си приказва. Дано да е така заради нея.

Ролинс поклаща глава.

— Само да го чуя да говори нещо такова по твой адрес…

— Хей — казвам тихичко и го хващам за рамото. — Мога да се грижа за себе си.

Ролинс ме поглежда изпитателно, после кима и пали колата.

— Така. За петъка на ужасите? — питам, като мислено прехвърлям наличните дивидита, за да избера какво да гледаме.

— Ъм, да. Ама първо трябва да свърша някои неща — измънква Ролинс неопределено.

— О — казвам. — Добре.

Не е нещо ново Ролинс да тича вкъщи, за да сложи на майка си да вечеря и да я приготви за лягане, преди да дойде у нас, но обикновено не го крие, поне откакто научих за състоянието й. Но сега ми се струва, че избягва погледа ми, че крие нещо.

Не казваме нищо повече, докато не спира пред къщата. Грабвам си раницата, като се мъча да измисля нещо небрежно, нещо, което да пропъди неловкото чувство, което се е настанило между нас.

— Аз, ъм, значи ще се видим по-късно.

— До скоро. — Той едва изчаква да затворя вратата и дава на задна, а обикновено изчаква, докато вляза у дома, и едва тогава потегля. Гледам как изчезва зад ъгъла и започва леко да ми се гади. Щом не си отива вкъщи, тогава къде?

И не знам защо, но съм сигурна, че там, накъдето е тръгнал, ще бъде и Ана.

На екрана Джейсън Ворхийс8 преследва някакво нещастно момиче през гората. Мати и една нейна приятелка от мажоретките — Реджина — лежат на пода и методично унищожават купа с пуканки.

Двете се сближиха, след като Софи и Амбър загинаха. Мило момиче е, но по нещо ми напомня за Йори9.

По-големият й брат, Тод, загинал при някакъв инцидент с лодка и тя не спира да говори за него. Прехласва се например колко е готин новият ръководител на училищния оркестър и внезапно избухва в сълзи, понеже се сеща, че брат й свирил на кларинет в началното училище. Много е натоварващо да общуваш с нея, но пък поне разбира Мати по-добре от повечето хора.

Ролинс седи на сантиметри от мен на дивана. Всичко в него ми е така познато — мирисът на кожа, който продължава да се носи от него дълго след като свали якето си, проблясването на обецата на устната му на светлината на телевизора, топлината, която излъчва тялото му в иначе хладната стая. Но в позата на раменете му се долавя някакво напрежение, сякаш се чувства леко неловко, че седи толкова близо до мен. Дали защото си мисли за Ана?

Господи, тези мисли ще ме побъркат. Чувствам се нелепо, задето така се самонавивам заради нищо и никаква работа. Какво толкова, има си нова готина приятелка. Възможно е да е минал да я види тази вечер, преди да дойде у нас. Какво ми влиза в работата? И защо бе нужно Ролинс евентуално да прояви интерес към някой друг, за да се вразумя и да осъзная колко е прекрасен?

Някакъв силен звук от екрана кара Мати и Реджина да се разпищят. Джейсън е изскочил срещу момичето с блеснал нож. Възползвам се от суматохата, за да се престоря на уплашена и се премествам малко по-близо до Ролинс, слагам ръка на дивана, така че кутретата ни се допират. Но с едва доловимо движение той се отмества на милиметри, така че да не се докосваме. Дали го прави нарочно? Нима вече не понася да е близо до мен?

Оглеждам стаята, търся някакъв повод да накарам Мати и Реджина да ни оставят сами. Погледът ми попада върху полупразната купа с пуканки на пода. Грабвам дистанционното и натискам паузата.

— Хей, Мати! Браво на вас, изядохте всички пуканки. С Ролинс дори не ги опитахме.

Мати поглежда към купата, а после към мен гузно.

— Опа. Извинявай.

— Защо не вземете да направите още? — Вдигам вежди и лекичко накланям глава към кухнята с надеждата да й стане ясно, че това е заповед, а не молба.

Мати хвърля поглед към мен, след това към Ролинс и се ухилва.

— Ама разбира се. Хайде, Реджина. — Тя вдига купата.

— Ей, а имате ли от онези прахчета с различни аромати, дето се ръсят отгоре? — пита Реджина и тръгва след Мати. — Тод ги обожаваше. За има-няма два дни излапваше цяла опаковка.

Когато изчезват, се обръщам към Ролинс.

— Надявах се да останем сами за малко, искам да поговорим — казвам, а сърцето ми така думка, че ме е страх да не го чуе.

Вече знам какво трябва да направя. Някак трябва да намеря нужните думи и да му обясня какво чувствам, преди тая история с Ана да набере скорост. В противен случай може да го изгубя завинаги.

Ролинс свежда очи към дланите си.

— За какво?

— За нас — казвам тихичко.

Той най-после вдига очи.

— Какво имаш предвид?

Господи, колко е трудно. Толкова трудно, че се изкушавам да се откажа, да оставя нещата каквито са. Така де, все пак сме най-добри приятели. Действително ли държа да проваля всичко? Ами ако призная, че изпитвам чувства към него, а той не откликне? Ами ако никога повече не си проговорим?

И след като в продължение на една дълга минута така и не ми хрумва подходяща реплика, решавам, че може би ролята на думите е силно надценена. Затова затварям очи и се привеждам напред с полуотворени устни.

Нищо не се случва.

Отварям едно око. Ролинс ме гледа втренчено, сякаш току-що ми е поникнала втора глава.

— Какво правиш, Вий?

Бузите ми пламват. Облягам се назад и се опитвам да се държа, сякаш нищо не се е случило.

— Нищо. Няма нищо. Зарежи.

Веждите му загрижено се сключват.

— Сигурна ли си?

— Аха. Аз просто… не знам какво ми хрумна.

Точно в този момент се чува бръмчене.

Ролинс измъква телефона от джоба си. Явно някой му звъни, но той обръща лекичко екрана, за да не видя чие име се изписва. След секунда натиква телефона обратно в джоба си.

— Знаеш ли — казва той и се надига. — Стана късно. Трябва да си вървя.

— Добре — отвръщам и се изправям, за да го изпратя. — Няма проблем.

— Хей, няма нужда да ставаш. Стой си. Догледай си филма.

— А, да.

Ролинс дръпва якето от облегалката на дивана и го навлича.

— Ще се видим.

— Добре — смотолевим. Надявам се, че е достатъчно тъмно, та да не види как очите ми се наливат със сълзи.

Иска ми се да вярвам, че ако види, ще остане. Но той все пак тръгва.

След няколко секунди чувам как вратата се отваря, после се затваря.

Заключила съм се в банята на долния етаж, докато Мати и Реджина си доглеждат филма. Жалка история. Ето ме, рева в тоалетната като някоя тъпачка, на която са й разбили сърцето. А най-тъпото е, че вече би трябвало да си знам как стоят нещата. При мен връзките с момчета чисто и просто не потръгват. Трябва да го приема и да карам нататък. Да стана монахиня или нещо такова.

Мисълта да облека монашески одежди и да танцувам и пея химни из планините или да се захвана с някаква друга подобна щуротия, ме кара неволно да се усмихна. Насилвам се да задържа образа и си издухвам носа.

На вратата се звъни.

Върнал се е.

Размислил е и се е върнал.

Набързо се поглеждам в огледалото, за да се уверя, че лицето ми не е прекалено червено. После хуквам към фоайето. Вън лампата е запалена, но през пердето едва виждам очертанията на нечия фигура.

Отварям рязко вратата, готова да заявя на Ролинс, че съм пълна идиотка и че трябва да си останем най-добри приятели, и че това напълно ми стига.

Но не Ролинс стои на верандата.

А мъртвата ми майка.