Чуждо влияние

Двайсета глава

Пет сутринта е и Ролинс е паркирал в алеята пред дома ми. Гледам втренчено къщата и умирам от ужас да вляза вътре. Откакто видях учебника в стаята на Лидия, имам чувството, че играя главна роля в някакво извратено риалити шоу. Ако действително умее да се плъзва, би могла да се вмъкне в мен във всеки един момент, да следи действията ми. А тази мисъл ме побърква.

— Не искам да влизам — простенвам.

Ролинс погалва ръката ми.

— Налага се, ако искаш да си у дома, когато всички се събудят. Ще дойда да те взема към осем без петнайсет.

След по-малко от три часа. Бих могла да поспя малко, да се изкъпя, да си взема една вафла и ще стане време пак да тръгвам. Май ще мога, а? Възможно е дори да не се засека с Лидия.

— Добре — казвам. — Ама нито секунда по-късно, нали?

— Ясно. Тук ще съм.

Нерешително се привеждам към него за целувка. Странно колко бързо се обърнаха нещата. Ако миналата есен някой ме беше попитал какво чувствам към Ролинс, щях да отвърна, че ми е като брат. Е, нямаше да съм съвсем искрена. От време на време помежду ни прехвръкваше по някоя искра, но и двамата се страхувахме твърде много, за да предприемем каквото и да било. Но сега. Сега, когато притисна устни в неговите, не мога да им се наситя. Не искам да се разделяме дори и за секунда, но знам, че се налага. Баща ми ще полудее, ако се събуди и установи, че ме няма.

— Ще се видим съвсем скоро — прошепва Ролинс.

Разкопчавам колана и отварям вратата. Въздухът е възхладен, а моравата е цялата окаляна от снощната буря. Пантофите ми жвакат в калта на всяка крачка.

Когато отварям, вътре цари тишина. Но докато прекосявам фоайето на пръсти, някакъв глас ме стряска:

— Крайно време беше.

Обръщам се и виждам баща ми и леля Лидия на масата в трапезарията, всеки с чаша кафе. Очите на татко са обрамчени от тъмни кръгове и ми става пределно ясно, че не е мигнал, а също и че здравата съм загазила.

Съвсем обезсърчена, влизам в трапезарията и се свличам върху един от столовете, без да поглеждам никого. Как да обясня къде съм била през нощта? И то при положение, че жената, която най-вероятно е виновна за изчезването ми, седи отсреща?

— Май малко си пропуснала вечерния си час, млада госпожице — започва баща ми.

— Нямам такъв — отвръщам.

— Е, ако имаше, той със сигурност нямаше да е пет сутринта — извисява се почти до крясък гласът на баща ми. Забелязвам, че Лидия дискретно го докосва по ръката и той мигом се успокоява. Този интимен жест ме вбесява.

— Пак се случи същото — казвам и поглеждам Лидия право в очите, предизвиквам я с поглед. — Припаднах, а когато се събудих, се оказах на гробището насред бурята. Ролинс случайно мина оттам и ме спаси.

Докато баща ми се мъчи да смели чутото, аз не откъсвам очи от Лидия, макар да не съм сигурна какво точно търся в изражението й. Вина? Ако тя ме е завела на гробището и ме е зарязала под дъжда, би ли се чувствала виновна? И действително ли долавям издайническо трепване?

Няма как да съм сигурна, но ми се струва, че тялото й съвсем леко се накланя назад, сякаш думите ми са я жегнали. Свежда поглед и може би, за да прикрие реакцията си, надига чашата и отпива дълга глътка кафе.

— А Ролинс ей така най-случайно мина оттам, а? Прости ми, Вий, но не съм сигурен, че ти вярвам.

Вдигам рамене.

— Вярваш или не, точно това се случи. И понеже не исках да будя всички, останах у тях.

Баща ми клати глава.

— Знаеш ли, винаги съм го харесвал, но ето че за втори път от две седмици насам изчезваш за по цяла нощ.

Поглеждам Лидия. Само тя знае, че не си бях у дома в четвъртък вечерта, когато обявих, че не ми е добре и си лягам. И Мати също, но тя не би ме издала, нищо че ми е бясна.

Лидия отказва да срещне погледа ми.

— Съжалявам, Силвия, но смятам, че баща ти има право да знае какво се случва.

Татко въздъхва раздразнено.

— Вий, винаги съм те възприемал като отговорен човек. А сега ме лъжеш, не се прибираш по цели нощи. Какво следва? Пиеш ли? Наркотици ли взимаш?

— Съвсем не е това, което си мислиш, татко — казвам, но полза няма.

Глух за възраженията ми, той продължава:

— Струва ми се, че единственото решение е да ти забраня да излизаш. Щом се налага да те държа вкъщи, за да съм сигурен, че си в безопасност, значи така ще бъде.

— Но…

— Никакво „но“, млада госпожице. Трябваше да помислиш за последствията, преди да предадеш доверието ми. Започвам да си мисля, че Ролинс ти влияе зле. Ще ми се известно време да не се виждаш с него. Налага се да ходя на работа, но леля ти може да те кара на училище и да те взима. Нали няма да имаш нищо против, Лидия?

Тя ме поглежда почти разкаяно. Ако не знаех какъв човек имам насреща си, щях да реша, че съжалява, задето ме е издала. Но тя се обръща към баща ми и казва:

— Разбира се, че не. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Значи се разбрахме — казва баща ми и се надига от стола. — Трябва да се приготвям за работа.

— Сигурен ли си, че не можеш да си останеш вкъщи? — пита го Лидия. — Не си мигнал цяла нощ.

Баща ми накланя глава видимо изтощен.

— Не мога да си отменя операциите само защото дъщеря ми е решила да прекара цялата нощ с гаджето си.

Думите му ме жилват като плесница. Става ми ужасно гузно, задето така го тревожа, когато работата му е на живот и смърт, но после се сещам, че вината за това не е изцяло моя. Та нали някой се вмъкна в мен и ме завлече на гроба на мама.

Стрелвам гневно Лидия.

Баща ми тръгва бавно по стълбите.

— Как можа? — питам я, когато той се отдалечава достатъчно.

Веждите й се сключват и тя посяга да ме хване за ръката. Дръпвам се като опарена.

— Нали ти казах, Силвия. И аз съм била на твоите години. Знам какво е. Понякога не е зле да позволиш на някой по-възрастен и по-мъдър да взима решенията. Не се сърди толкова. Няма вечно да си наказана. Може би ще мога да поговоря с него, да го накарам да омекне малко…

Изправям се рязко и преобръщам стола, без да искам. Мисълта, че Лидия е достатъчно близка с баща ми, че да го убеди да смекчи присъдата ми, ме подлудява. Какви ли са ги вършили тези двамата, когато нас с Мати ни е нямало? Толкова ли лесно е забравила годеника, изоставен в Калифорния?

— Не се хаби да ми правиш услуги — измърморвам, после вдигам стола. Съвсем разтреперана, тръгвам нагоре да си взема дълъг горещ душ, та дано изтикам от ума си представата как Лидия ще накара баща ми да „омекне“.

Точно пиша на Ролинс да не си прави труда да идва да ни взима и че ще му обясня всичко в училище, когато на вратата ми се почуква. Не реагирам, понеже решавам, че е Лидия, но после чувам глухия глас на Мати:

— Аз съм.

Пускам я да влезе и затварям вратата зад нея, понеже хич не ми се иска онази жена да мине и да ни чуе.

Не съм забравила, че Мати й е издрънкала нещо много лично за мен. Скръствам ръце.

— Какво точно си казала на Лидия за Скоч?

Мати ме поглежда колебливо.

— Ами само… какво се е случило на забавата. Разглеждахме един стар годишник и й разказвах за всички в училище. Обаче като стигнахме до снимката на Скоч, млъкнах. И веднага й стана ясно, че нещо не е наред. Не ме остави на мира, докато не й разказах. Вий, тя направо побесня, като разбра. Цялата пребледня и само свиваше юмруци. Наистина я е грижа за теб.

Сещам се какво бе казала Лидия, когато ми съобщи за злополуката със Скоч: „Ще направя всичко възможно, за да ви защитя“. Би ли бутнала непознато момче от скалата, за да му отмъсти, че се е възползвал от мен?

— Не мога да повярвам, че си й казала — възкликвам.

— Не… не ми хрумна, че така ще се разстроиш — заеква Мати. — Знам, че не я харесваш, но наистина си мисля, че би могла да ни помогне, ако й разкажем всичко.

Каква ирония! Мати си мисли, че Лидия би могла да ни измъкне от бъркотията, при положение, че по всяка вероятност именно тя я бе забъркала.

— Виж — поемам си дълбоко въздух. — Ней казвай нищо повече. Дай ми един ден да помисля какво да правим.

След секунда Мати кима.

— Чух, че Скоч е жив. Това е хубаво, нали?

— Хубаво е, разбира се. Само дето, като се събуди, вероятно ще разкаже на всички, че е бил с Реджина, преди да падне. А тя ще рухне и ще изпее всичко.

Лицето на Мати помръква, сякаш подобно развитие изобщо не й е хрумвало. Сяда на леглото и отпуска глава в шепи.

Има толкова нещастен вид, че мигом съжалявам, че й казах. Присядам до нея и я погалвам по гърба.

— Не се тревожи. Всичко ще оправя.

Нямам представа как.

Но ще го направя.

Докато пътуваме към училище, не откъсвам поглед от прозореца на лимоненожълтата тойота. Мати седи отпред, аз съм отзад и упорито игнорирам опитите на Лидия да срещне погледа ми в огледалото.

— Е, момичета, не наближава ли балът? — пита тя и върти копчето на радиото, докато не попада на някаква станция, бълваща сантиментална поп музика. Поклаща глава в ритъм.

Правя отвратена физиономия.

— Аха — отвръща Мати. — След две седмици.

— Покани ли те вече някой? — Лидия дава мигач и завива покрай „Макдоналдс“. Въпроса задава на Мати, понеже явно се досеща, че дори сам Джони Деп да дойде да ме иска, няма как да се получи, понеже съм наказана.

— Не, но има едно момче, с което ми се иска да отида. Ръс. Той е дванайсетокласник, но е на годините на Вий. Разбрали сме се в петък да ходим на кино четиримата с нея и Ролинс.

Усещам как Лидия ме поглежда въпросително, но не й доставям удоволствието да срещна погледа й.

— Така ли? — казва накрая.

— Аха — отвръща Мати. — Хей, Вий, ти пита ли татко?

Стисвам зъби.

— Още не съм.

Влизаме в паркинга на училището и колата изгася.

— Благодаря, че ни докара, Лидия. След училище имам тренировка, така че ще ме докара Саманта или някой друг.

— Добре. Приятен ден, миличка.

Това „миличка“ ми прозвучава точно толкова искрено, колкото и обръщенията на продавачките в големите магазини, докато те предумват да пробваш някой скъп парфюм. Но на Мати не й прави впечатление. Небрежно махва с ръка и затръшва вратата.

Тръгвам да излизам, но Лидия се обръща с лице към мен.

— Чакай малко, Бий. Ще ми се да поговорим.

— За какво?

— Не искам да ме мразиш.

— Тогава защо направи така, че да ме накажат?

Настава мълчание и ми се струва, че, аха, да си признае нещо. Дишането ми се ускорява и се питам дали няма да разкрие, че умее да влиза в чужди тела. Но после изражението й се променя и ми става ясно, че нищо няма да ми каже.

— Правя всичко за твое добро. Ще ми се да ми повярваш.

— Хубаво, вярвам ти. Сега може ли да тръгвам? Ще закъснея за първи час.

Тя кима.

— Добре — казва тихо. — Ще дойда в три и половина.

Без да кажа и думичка, се измъквам от колата и трясвам вратата.