Чуждо влияние

Шестнайсета глава

Когато на сутринта успявам едва да се надигна от леглото, Мати вече е станала. Взирам се с мътен поглед в будилника. Ролинс ще пристигне всеки момент.

И в този момент случилото се предната нощ ме връхлита като сива пелена. Скачам към банята и повръщам на два пъти. Измивам лицето си и дълго се гледам в огледалото. Опитвам се да разбера как така се превърнах в човек, който е готов да прикрие убийство. Защото ако онзи, който се бе вмъкнал в мен, действително е бутнал Скоч от ръба и той действително е мъртъв… тогава съм точно такава, нали? Убийца. Или поне в общоприетия смисъл. Има ли значение, че не съм била в тялото си, когато е извършено престъплението?

Сещам се за учебника по астрономия, който зърнах под леглото на Лидия. Възможно ли е да го е използвала, за да се плъзне в мен снощи? Но виновникът, който и да бе той или тя, като че ли разпозна Скоч. А Лидия не би могла да знае кой е той, нали така?

Влизам в стаята си и намъквам чифт скъсани дънки и лилава блуза, после слизам долу. Лидия и Мати седят на масата в кухнята. Баща ми го няма. Под очите на Мати тъмнеят кръгове.

— Наложи се баща ви да тръгне рано-рано — пояснява Лидия. — Обещах му да се погрижа за закуската. — Тя посочва мястото срещу нейното. Напълнила е една чиния с бекон, яйца и препечени филийки с масло. Май пак ще повърна. Грабвам една чиста чаша за кафе от шкафа и я напълвам до ръба, като гледам да не срещам очите на Лидия.

— Май не сте се наспали особено — отбелязва Лидия.

Опитвам се да уловя погледа на Мати, но тя извръща глава.

Отвън бибитка клаксон.

— Ролинс — възкликва Мати и грабва чантата си.

Изправям се, без да кажа и дума, взимам раницата си и тръгвам след нея към колата.

— Слуша ли ме снощи? Честна дума, обадиха се сигурно десетина души. Супер беше — казва Ролинс и удря спирачки пред един пътен знак за стопиране. Две хлапета с ярки якета минават пред колата.

Още не съм решила какво да му разкрия. Ако планът ми бе сполучил, сега щях да се кикотя, задето се е наложило Скоч да се прибере у дома гол-голеничък. А какво ли ще каже сега Ролинс, ако му разкажа истината? Че лудорията, която бяхме замислили, се бе превърнала в кошмар, завършил с ужасна катастрофа? Знам, че Ролинс би направил много, за да ме защити, но дали би могъл да запази такова нещо в тайна? И бих ли поискала от него такова нещо?

Мати се намесва:

— Всъщност снощи Вий си легна рано-рано. Нещо не й беше добре.

Ролинс ме поглежда.

— Сега наред ли си?

Прокашлям се.

— Аха, добре съм. Нещо се бях преуморила. Съжалявам, че пропуснах предаването.

— Няма нищо. — Той свива рамене. — Радвам се, че си успяла да си починеш. Напоследък изглеждаш доста… ъм… зле.

— О, много благодаря — отвръщам.

На паркинга мястото, където Скоч обикновено паркира, сега е празно. Не мога да откъсна очи от него. Сестра ми вижда Реджина да крачи към училището, смотолевя, че искала да говори с нея, и изчезва. Ролинс измъква ключовете от стартера и ги пъха в джоба си.

— Какво става с теб? — пита ме тихо.

— Какво имаш предвид?

— Напоследък не си на себе си. Искаш ли да поговорим?

Обзема ме неистовото желание да му разкажа всичко за снощи. Струва ми се нередно да пазя такава огромна тайна от Ролинс, момчето, което е най-близкият ми приятел от цяла година насам.

Но преди да успея да отговоря, някой почуква на прозореца му. И двамата вдигаме глави и виждаме Ана широко усмихната. Косата й блести на утринната светлина, а бузите й са порозовели от свежия въздух.

Ролинс ми хвърля още един поглед, сякаш ми казва: „Последен шанс. Искаш ли да поговорим?“.

Но аз извръщам очи.

Ролинс въздъхва и отваря вратата.

— Здрасти, Ана.

— Здравейте — отвръща тя с бодър тон и се усмихва първо на Ролинс, после на мен. — Нали не ви прекъсвам?

Поклащам енергично глава.

— Не. Съвсем не. Всъщност трябва да влизам. Забравих да си напиша домашното по управление. Ако побързам, мога и да смогна да го спретна преди началото на часа.

И с това малоумно извинение се измъквам от колата и забързвам към училище, като не спирам да мисля, че ето Ана например щеше веднага да се обади на полицията. Чувам Ролинс да ме вика, но не забавям крачка.

Когато влизам в сградата, отново започва да ми се гади. За да стигна до шкафчето си, се налага да мина през столовата и миризмата на яйца ме задавя. Вътре закусват няколко самотни души.

Телефонът в дъното на столовата привлича вниманието ми.

Крайно време е.

Няма накъде да отлагам повече.

Трябва да се обадя на полицията.

И като се уверявам, че никой не ми обръща внимание, дискретно вдигам слушалката, ръкавът на ризата ми е смъкнат върху дланта, в случай че по-късно, когато открият Скоч, полицаите тръгнат да търсят отпечатъци. И отново ми минава през ум, че изобщо не познавам момичето, в което съм се превърнала — момиче, което се тревожи да не остави отпечатъци.

Поемам си дълбоко въздух и набирам цифрите.

9.1.1.

Вдига някаква жена, макар да не ми звучи да е много по-възрастна от мен.

— 911. Какъв е спешният случай?

— Да. Искам да докладвам за инцидент на Лукаут Пойнт — казвам с възможно най-нисък глас. — Моля, изпратете линейка. — Моментално затварям телефона и бързо се отдалечавам.

Тръгвам право към женската тоалетна, надявайки се тя да е празна.

Вътре, пред мивката, стои Реджина. Водата тече, но тя не си мие ръцете. Само се взира в отражението си. Разпознавам изражението в очите й, стреснатия поглед на човек, разяждан от чувство за срам.

— Хей — прошепвам.

Тя не реагира.

Иска ми се да я прегърна и да й кажа, че разбирам как се чувства. Да знаеш, че някой може би е мъртъв, и да не можеш да кажеш нито дума никому за това, е като сценарий за филм на ужасите. Искам да й споделя, че и аз не успях да заспя снощи. Искам да я успокоя. Но преди да кажа каквото и да било, надниквам под вратите на кабинките, за да съм сигурна, че отзад не се спотайва никой, че не ни слуша никой.

— Обадих се на полицията — казвам накрая. — Сигурно вече тръгват към Лукаут Пойнт. Не съм споменавала никакви имена.

Без да ме поглежда, Реджина завърта кранчето.

После ме избутва, за да мине, рамото й се удря в моето.

— Остави ме на мира, дявол да те вземе.

И с тези думи изчезва към коридора.

Преди часа по английски виждам Саманта пред чешмите. Спирам зад нея и я изчаквам да приключи. Подскача стреснато, като ме вижда.

— Господи, изкара ми акъла.

— Сам, трябва да поговорим за снощи.

Тя захлупва устата ми с длан и бързо се оглежда.

— Не тук.

Отлепям пръстите й от лицето си.

— Трябва да ти кажа нещо.

Вероятно никога няма да ми прости, задето съм се обадила, но все пак трябва да го знае.

— После — повтаря тя.

Чуваме звънеца.

— Хайде — настоява и забързва по коридора към кабинета на госпожа Уингър. — Закъсняваме.

Притичваме към чиновете си. Госпожа Уингър не ни казва нищо. Вместо това раздава разпечатки на разказа „Младият стопанин Браун“ от Натаниъл Хоторн. Инструктира ни да обърнем специално внимание на елементите, символизиращи доброто и злото в отделните части на текста. Нямам представа как ще успея да се съсредоточа върху него.

Позволява ни се сами да изберем с кого да работим, така че безмълвно се настанявам до Саманта. Съучастници в престъплението — помислям си неволно, но същевременно се питам дали Сам ще продължи да ме подкрепя и след като разбере, че съм се обадила в полицията. Дори не вдига очи от леко размазаното копие на разказа.

— Давай да приключваме с тая история. — Сам се привежда над чина и бавно зачита разказа за младия стопанин Браун, най-обикновен човечец, който една вечер навлиза дълбоко в гората и среща някакъв тип, който съм почти сигурна, че е дяволът. Браун вижда разни познати от селото да участват в някакъв сатанински ритуал. Развръзката настъпва, когато той разбира, че собствената му жена Фейт също участва в обреда.

— Уф, добре де, ето ти символ. Името на жената. Фейт13. Изгубил е вярата си, когато е тръгнал да се разхожда с дявола. — Саманта посочва празната тетрадка пред мен.

Записвам идеята й.

Трудно ми е да обясня защо, но разказът ми въздейства много особено. Почти съм сигурна, че става дума за загуба на невинността, и някак започва да ми се струва, че аз самата снощи съм бродила из горите редом с дявола. Само дето не съм сигурна дали той е Скоч, или онзи, който се бе вмъкнал в мен, или самата аз, задето изоставих момчето да гние в ямата.

— Добре, да съберем чиновете в кръг за дискусията — обажда се по едно време госпожа Уингър.

Всички изпъшкваме недоволно и избутваме чиновете назад, до стените. Госпожата разделя дъската надве и пита какви символи сме открили.

— Жена му — обажда се Саманта. — Олицетворява вярата.

— Добре — съгласява се госпожа Уингър и записва казаното с маркер за бяла дъска. — Друго?

— Мъжът с тъмните дрехи — подмята някой. — Това очевидно е дяволът.

— Добре — повтаря госпожа Уингър. — Защо според вас стопанинът Браун се съгласи да тръгне с дявола, след като уж е почтен човек?

И тук се обаждам аз:

— Понеже на всеки се случва да тръгне с дявола в един или друг момент. Даже и благочестивата съпруга на Браун се кланя на Сатаната заедно с останалите им съселяни в гората. Тоест на всеки се случва да постъпи неправилно в живота си. Никой не е съвършен.

Особено аз — мисля си. — Ами ако тези няколко часа мълчание са се оказали фатални за Скоч?

Саманта се обръща към мен.

— Да, ама стопанинът Браун е позволил това да го съсипе. Ако не беше взел нещата толкова присърце, нямаше да свърши така зле.

— Интересно — отбелязва госпожа Уингър и почуква с маркер по брадичката си. — Момичета, струва ми се, че сте схванали смисъла на историята. Впечатлена съм.

Чува се звънецът и учителката се разбързва да си събере копията.

Двете със Саманта си оставаме по местата и за миг се втренчваме една в друга. Чудя се дали някога ще ми прости за обаждането. Тя подава екземпляра си на госпожа Уингър и нарамва учебниците си. Тръгва си, без да ме изчака.