Чуждо влияние

Трийсет и пета глава

На вратата се звъни.

— Вий? Би ли отворила?

Баща ми стърчи насред хола и човърка камерата. Човек би очаквал, че след като е детски хирург, ще може да усвои как се работи с една домашна видеокамера, но той вечно забравя къде е бутонът за приближаване.

— Добре.

Отварям вратата и виждам облечения в смокинг Ръс, той тъпче от крак на крак и стиска пластмасовата кутийка с бялата роза, с която ще закичи сестра ми. Изглежда страшно притеснен и сладък.

— Мати готова ли е?

— Почти. Няма ли да влезеш?

Той подръпва яката си.

— Става.

Тримата — татко, Ръс и аз — чакаме в хола сестра ми да слезе по стълбите.

— Ето я, идва мис Америка — прогърмява гласът на баща ми, когато Мати се появява горе.

— Татко! — прекъсва го уж възмутено тя, но се усмихва. Изглежда умопомрачително в червената си рокля без презрамки.

Направо се стряскам, като виждам колко пораснала изглежда, макар да знам, че през последната година, й се наложи да се държи като възрастен човек. Вероятно и баща ми си мисли същото, понеже широката му усмивка леко потреперва. Бързо я скрива зад камерата и започва да снима.

Мати повдига полите на роклята си, за да не се спъне по стълбите. Долу я чака Ръс с цветето. Нервно го забожда за роклята й.

— Ау — изохква тя и когато той я поглежда ужасено, го успокоява: — Шегувам се.

Тръгват към вратата, но баща ми ги спира:

— Чакай малко. Обещах на Лидия да те види, преди да тръгнеш.

Уж подразнена, Мати се връща, но е очевидно, че се наслаждава на всяка минута от представлението. Побутва Ръс към кабинета на баща ми и оттам се обаждат на леля ми по Скайп. Стоя на прага и наблюдавам.

— О, божичко, и двамата изглеждате зашеметяващо! — изпищява Лидия и плясва с ръце. После млъква и проточва врат, сякаш търси някого. — Къде е Ролинс?

Мати ми хвърля кос поглед.

— Тези двамата са над тия неща. — Сарказмът й е ясно доловим.

Доста поспорихме на тази тема. Мати ме умоляваше да отида на бала, но аз упорито отказах. Все още имам гаден вкус в устата от онзи случай с розовото потниче и късата поличка в киното. Решила съм никога повече да не действам в разрез с инстинкта си, а интуицията ми нашепва, че училищните балове са нещо ужасно.

— Ще си стоим у дома и ще гледаме „Кери“24

Лидия се нацупва.

— Колко сте скучни! — После се обръща към Мати: — Забавлявай се много, миличка.

— Точно така възнамеряваме да направим! — Мати хваща Ръс под ръка и двамата се изнизват покрай мен.

— Да внимаваш! — подвиква баща ми. — И да не забравиш, че трябва да се прибереш преди два.

— Охо — възкликва Лидия. — Доста си охлабил правилата, откакто си заминах.

Баща ми ме прегръща през рамо.

— Понеже са ми чудесни момичета.

Лидия накланя глава на една страна и се усмихва.

— Вярно си е.

— Вий! — крещи Мати от фоайето. — Ролинс дойде.

— Отивай да го посрещнеш — нарежда ми Лидия.

— Ще си поприказваме по-късно — казвам й. Откакто се върна в Калифорния, се чуваме поне два-три пъти седмично. Кани се пак да ни дойде на гости през лятото, но този път ще доведе и годеника си.

Когато стигам до входната врата, Мати и Ръс вече са потеглили. Ролинс ме чака, пъхнал ръце в джобовете на избелелите си дънки. Под тениската му на „Лед Цепелин“ личат очертанията на превръзката.

— Все още можем да идем, ако си размислила — вмята той с леко притеснено изражение. — Нали знам как обичаш да обикаляш миризливия салон и да се наливаш с гаден пунш.

— Мисля, че ще оцелея и без подобни вълнения — казвам, увивам ръце около кръста му и вдигам очи към неговите.

Той трепва и аз решавам, че съм го стиснала твърде силно.

— Добре ли си?

— Ха, да, шегувам се. Хей, имате ли радио?

Кимам, макар да не схващам за какво му е.

— Аха. В кухнята. Защо?

— Понеже Ана е на работа днес и ми обеща да напрани нещо за мен.

Правя крачка назад. Сериозно? Не мога да повярвам, че във вечерта на училищния бал ще слушаме Ана. Едва успявам да прикрия раздразнението си, докато го водя към кухнята.

— Хубаво де. — Сядам на един от столовете до радиото върху плота. — Ето го там.

Ролинс се навежда и започва да върти копчетата, докато не намира Кей Ар Ен Кей. Чува се старо парче на Аланис Морисет. Ролинс се оглежда.

— Знаеш ли колко е часът?

Поглеждам часовника над печката.

— Седем без две.

— Супер. — Той се обляга на плота и главата му започва да кима в такт, докато Аланис пее как прокарва нокти по гърба на някакъв мъж.

Смъквам се по-ниско в стола намръщена. Не че песента не ми харесва, но хич не ми допада идеята да стоим тук цяла вечер и да слушаме предаването на Ана.

— Филмът почва всеки момент — отбелязвам.

— Штттт — прекъсва ме Ролинс. — Песента свършва. Слушай.

Затварям си устата.

Чува се гласът на Ана:

— Е, приятели, май стана седем, което означава, че е време да изпълня едно много специално желание. Следващото парче е поздрав от Ролинс за Вий. А посланието гласи: „Макар да не сме на бала, може ли този танц?“. Давай, Ролинс.

Поглеждам го смаяна. Нима е планирал цялата тая работа? За мен?

Песента започва леко, после набира сила. Разпознавам я от първото му предаване в радиото. Онази, която за него е олицетворение на истинската романтика, Everlong на „Фу Файтърс“.

Ролинс се изправя от плота.

— Е, може ли? Един танц? — Протяга ръка и аз се оставям да ме изправи на крака.

— Тази песен никак не става за танцуване — казвам през смях.

— Тогава само ме прегърни — отвръща той театрално и ме притиска към себе си.

Прегръщам го, като гледам да не натискам раната. Полюшваме се напред-назад и слушаме музиката. Ролинс заравя лице в косата ми. Усещам как устните му се движат, докато повтаря думите. Слага едната си ръка под косата ми, на тила.

— Какво е това? — пита внезапно.

Поглеждам надолу. Докосва верижката с диаманта от мамината халка. Дълго време не се решавах да го нося, понеже ме плаши мисълта да не се плъзна в Лидия, но внимавам да не се допира до кожата ми. С него се чувствам по-близо до мама, където и да е тя.

— Напомня ми за нея — казвам простичко.

Няма нужда да казвам за кого. Ето това е прекрасното при нас двамата. Няма нужда да обясняваме каквото и да било. Странна работа — след Зейн не мислех, че ще мога да се доверя отново на някого. Той ме накара да се съмнявам в собствените си чувства. Наистина ли изпитвах любов? А изобщо има ли любов? Но след време осъзнах, че проблемът е друг, че двамата със Зейн всъщност не се познавахме. Получила се бе известна близост между нас, понеже и двамата бяхме загубили някого, и помежду ни действително пламна нещо, но то не беше истинско.

А връзката между мен и Ролинс се гради на нещо солидно — на истината. Той знае всичко за мен, а аз съм му безкрайно благодарна, че ми сподели за майка си и за обстановката у тях.

И сме най-добри приятели, но и много повече.

Ролинс свежда лице към моето. Устните ни се срещат.

И знам, че това тук е истинско.