Чуждо влияние

Седемнайсета глава

Денят се точи безкраен. Най-накрая последният звънец все пак бие. Тръгвам с тежка крачка към шкафчето си, а учебниците ми тежат далеч повече от обичайно. Успявам да отключа вратичката едва на третия път, понеже погледът ми се премрежва, когато се опитам да се съсредоточа върху цифрите. Смазана съм.

— Реджина е бясна. — Мати се обляга на шкафчето до моето.

— Казах й, че съм се обадила на полицията от обществен телефон — отвръщам уморено. — Какво повече иска да направя? Да се предам?

— Все повтаря, че всъщност никой не разбирал Скоч и че под цялото перчене бил добър човек.

— Божичко — изсумтявам.

— М-да. Ще гледам да й налея малко здрав разум по време на тренировката. Право вкъщи ли се прибираш?

— Аха. Ролинс ще ме закара.

— О — смънква Мати, а очите й се разширяват, сякаш знае нещо, което аз не знам.

— Какво има?

— Нищо. Но току-що го видях да отива към паркинга с Ана. Реших, че сте се разбрали да не се качваш при него.

Сърцето ми се свива. Надявах се да успея да разкажа на Ролинс за снощи. Хич не съм убедена, че постъпих правилно, като не си казах името на ченгетата. И искам да чуя неговото мнение, понеже Саманта очевидно няма как да ми бъде морален ориентир по тоя въпрос. А и Мати не е безпристрастна. За нея най-важното е да не загазя.

Тръшвам вратата на шкафчето.

— Супер. Е, явно ще си ходя пеша.

Мати ме стисва за ръката.

— Ще се видим после. — Пуска ме и се затичва по коридора разлюляла опашка.

Мятам раницата на рамо и някак успявам да събери сили да тръгна пеша към къщи. Слънцето грее в лицето ми и разходката щеше да е приятна, ако в главата ми не танцуваха такива черни мисли. Не спирам да се чудя какво ли се случва на Лукаут Пойнт. Дали лекарите, като са видели, че Скоч не реагира, са го закопчали в чувал и са го натоварили на носилката? Дали полицаите претърсват гората за следи от нещо нередно? Дали вече са уведомили родителите му?

Когато завивам по нашата улица и виждам жълтата кола на Лидия в алеята, за малко да се обърна и да побягна в противоположната посока. Тя е последният човек, когото бих искала да видя в момента, но реално няма къде другаде да ида. Вирвам решително брадичка и решавам, че сега е моментът да разбера какво всъщност прави у нас и дали тя е човекът, който си играе със съзнанието ми през последните няколко дни.

Преди да отворя входната врата, си поемам дълбоко въздух. В хола гърми телевизорът. Надниквам, очаквайки да видя Лидия излегната на дивана, но вътре няма никой. Нито пък в кухнята. Качвам се бавно по стълбите, понеже не знам какво да очаквам. Всички врати са затворени, освен моята. Какво става, по дяволите? Почти съм сигурна, че преди да тръгна за училище, я затворих.

Спирам се на прага. Лидия стои до скрина ми и реди сгънати дрехи в горното чекмедже. Когато ме вижда, се поизправя, стиснала цял наръч сутиени и бикини.

— Гледам да си заслужа хляба — казва бодро.

Дръпвам бельото от ръцете й, натъпквам купчинката в чекмеджето и го затварям с трясък.

— Мога и сама — измърморвам.

Лидия се намръщва.

— Опитвам се да съм полезна. — Тя прекосява стаята ми и сяда на леглото. Потупва завивката до себе си. — Я ела да си поговорим.

Скръствам ръце на гърдите си.

— И оттук мога да говоря.

Тя отново се смръщва.

— Не съм казвала нищо на баща ти, задето снощи се прибра толкова късно. Но може би няма да е лошо да му спомена.

Сърцето ми прескача.

— Какви ги дрънкаш? Снощи си легнах рано-рано.

Тя ме гледа скептично.

— Да бе.

— Какво? Не ми ли вярваш?

— Не съм вчерашна, Вий.

Двете се гледаме втренчено.

Ако тя е тази, която се вмъкна в тялото ми преди злополуката със Скоч, значи е наясно, че не съм си била в леглото. И какво смята да прави? Да ме заплаши, че ще каже на баща ми? Да ме изнудва?

След известно мълчание тя се обажда:

— Значи не си била с онова момче? Ролинс?

— Не — изломотвам вече объркана. Ако действително се е плъзнала в мен снощи, би трябвало да знае, че не съм била с него. — Нали ти казах. Не ми беше добре. И си легнах.

Тя въздъхва.

— Виж, надявам се поне да се пазите. — Майчинският й тон ме изпълва с отвращение. За коя се мисли, по дяволите?

— Не правя секс — казвам. — Не че ти влиза в работата.

— Обещай ми, обещай ми, че ако правиш секс, ще се пазиш. Мога да те заведа в клиниката за семейно планиране, ако искаш. Да ти вземем противозачатъчни.

— За бога! Какво ти става?

Тя се изправя, пристъпва към мен и слага ръка на рамото ми.

— Искам да помогна. От толкова отдавна си нямам семейство. Искам да ти бъда добра леля. Вий, ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, не се притеснявай да се обърнеш към мен.

Тя ме потупва по гърба и всичките ми мускули се напрягат. После въздъхва и вдига коша с изпраните дрехи.

— Ще се видим на вечеря.

— Чакай — казвам. Искам някак да се уверя, че Лидия е точно толкова подозрителна, колкото си мисля. — Да ти е попадал един учебник по астрономия някъде?

Дали не ми се привижда, или тялото й леко се напряга почти недоловимо?

Тя обляга коша на другия си хълбок.

— Да, попадна ми. Една вечер не можах да заспя и слязох долу да погледам телевизия. Учебникът беше на масичката. Стори ми се интересен и го взех да почета в леглото. Твой ли е? Май е останал някъде в стаята на Мати.

Очите ми се впиват в нейните. Истината ли казва?

— Искаш ли си го? Ей сега ще ти го донеса — предлага тя.

— Да, ако обичаш.

Тя излиза, а аз затварям вратата и уморено се облягам на нея. Какво беше това, по дяволите? Сега съм още пообъркана и отпреди. Внезапно вече не съм толкова убедена, че Лидия е тази, която се вмъква в тялото ми, макар определено да е странна.

Мати се прибира към пет. Дръпва ластика от косата си и се захваща да я разресва пред високото ми огледало.

Седя на леглото с лаптопа и отново ровя в Гугъл. За съжаление, не успявам да открия нищо ново за живота на Лидия в Калифорния. Като се изключат страницата на училището и статията за годежа й, сякаш през последните пет години е живяла като призрак. Или пък използва и други псевдоними, които още не съм разкрила. Затварям компютъра, за да не види сестра ми какво правя.

— Лидия спомена, че си е поприказвала с теб — казва Мати, докато разглежда лицето си за пъпки.

Дали да не й кажа какво съм научила за Лидия? Но пък няма смисъл отсега да я шашкам. Още не.

— Аха. Решила е, че съм на път да забременея или нещо такова. Много беше неловко.

— Явно усеща, че нещо се случва. Само че не знае какво. И се опитва да помогне.

Стисвам юмруци. Мати така е обсебена от мисълта да си имаме майка у дома, че е готова да застане на страната на Лидия вместо на моята.

— Виж какво — започвам сърдито. — Лидия не знае нищичко за мен. Та миналата седмица изобщо не знаехме, че имаме леля. А сега си вре носа в живота ми и ми обяснява, че трябвало да ида в клиниката за семейно планиране. Страхотно, няма що.

Мати се обръща с лице към мен и слага ръце на кръста.

— Стига, Вий. Тя се тревожи за теб. Доста сме си говорили. Иска само да си има семейство.

— Ако не беше избягала, щеше да си има семейство. Не сме й ние виновни, че през последните двайсет години се е крила вдън земя — изсъсквам. — Имам чувството, че е решила да се впие като пиявица в нашето семейство, вместо да си направи собствено.

Лицето на Мати се изопва.

— Отивам да се къпя. — Излиза в коридора, но после се връща и заявява: — Не мога да повярвам, че можеш да си толкова жестока със собствената си плът и кръв.

После тряска вратата. Смъквам компютъра от скута си и се свивам на кълбо. Де да беше толкова просто. Завиждам на Мати, че е в състояние да разтвори обятия и да приеме нов човек в живота си без сянка на съмнение.

Веднъж в училище обсъждахме дали невежеството действително е блаженство. Всички повтаряха, че предпочитат да знаят истината, вместо да живеят в лъжа. Само аз спорех, че единственият начин да бъдеш истински щастлив е да не знаеш истината.

Понеже истината е твърде сложна.

И в повечето случай — твърде грозна.