Чуждо влияние

Трийсет и трета

Седя в стаята и стискам една стара снимка, на която сме заедно със Саманта в униформи на момичешката скаутска организация. Сам се усмихва с щърбава усмивка. Трудно ми е да повярвам, че само преди седмица я арестуваха за убийство. Наложи се родителите й да се приберат по спешност, за да внесат огромна сума пари като гаранция. От друга страна, имаше късмет, че изобщо я пуснаха под гаранция. Сега трябва да носи гривна на глезена, която подава сигнал на полицията, ако случайно излезе от къщата. Опитах да й се обадя, но родителите й казаха, че тя не желае да говори с никого.

Доста разсъждавах върху това какво би могло да накара някого да постъпи като нея. Никога, ама никога не би ми хрумнало, че е способна да убие човек. Но като се замисля за всички събития, довели до фаталния инцидент, като че ли по-добре я разбирам.

Получи се нещо като снежна топка, която непрекъснато набираше сила. Първо Скоч й открадна бикините и пусна гадните слухове по неин адрес. За да му отмъстим, ние решихме да го оставим гол и да го зарежем на Аукаут Пойнт. А когато Сам ме видяла да се боричкам с него на ръба на скалата, съвсем изгубила контрол над емоциите си и го бутнала — не за да го нарани, а за да го изблъска от мен.

Вероятно е изпаднала в ужас. Опитала да прикрие постъпката си, като се промъкнала обратно в колата си, преструвайки се, че не знае какво се е случило със Скоч. Смятала е, че сериозно ще загази, ако някой разбере. Така де, чудесно разбирам как се е чувствала. Нали и аз се страхувах от същото.

А когато Скоч излязъл от комата, се уплашила да не каже на някого какво е направила. Доколкото разбрах, задигнала някаква пижама на майка си и се промъкнала в стаята на Скоч, когато се сменяла смяната на сестрите. А Скоч я заплашил, че ще натисне бутона за помощ. Казал, че помни всичко и ще се погрижи да я вкарат в затвора за цял живот.

При обикновени обстоятелства тя не би могла да се мери със Скоч, но след няколкото дни в кома той бил останал без сили. Притиснала възглавницата върху лицето му, колкото да го накара да млъкне. Но когато я дръпнала, той бил мъртъв.

На следващата сутрин, щом научила какво се е случило със Скоч, Реджина отишла право в къщата на Саманта. И без това подозирала какво се е случило, но искала да е сигурна, преди да се обърне към полицията. Но забравила, че бащата на Сам има пистолет. Почти съм сигурна, че Саманта никога не би я застреляла. Може би е смятала да сложи край на собствения си живот, понеже била безкрайно разстроена, задето убила Скоч. Както и да е, знам, че не е лош човек. Просто в един или друг момент бе взела грешно решение и от там нататък всичко бе излязло извън контрол.

Въздъхвам и връщам снимката на бюрото си.

На път за банята виждам, че вратата на Мати зее разтворена. Лидия е вътре, куфарът й лежи отворен на леглото.

— Тръгваш ли си? — питам я.

Тя се обръща, стиснала чифт дънки. Сгъва ги надве-натри и ги пъха в куфара.

— Да, май ми е време. Трябва да се върна и да се опитам да си подредя живота.

Пристъпвам в стаята.

— Джеймс ли имаш предвид?

Тя ми хвърля особен поглед.

— Откъде знаеш името му?

Свеждам смутено глава.

— През последните няколко седмици доста си поиграх на частен детектив.

Тя сяда на леглото.

— Впрочем сестра ти ме осведоми за всичко.

Вдигам глава и се вглеждам в лицето й, опитвам се да преценя какво точно й е казала Мати. Дали знае и за плъзването?

— Всичко?

— Да, миличка. Точно така.

— Ама съвсем всичко?

Тя ме гледа изпитателно.

— Ако намекваш за една конкретна особеност, която двете с Мати сте наследили от майка си, тогава да, съвсем всичко.

Поемам си рязко въздух.

— Мама… и тя ли е била като нас?

Лидия се усмихва.

— Имаше същата дарба.

— А ти притежаваш ли я?

Тя се подсмихва.

— Със задоволство ще кажа, че мен този ген ме е подминал.

За миг се спирам на прага и зачоплям лепенката на „Моето малко пони“, която Мати залепи на касата като малка. Много мило от страна на Лидия, че така бързо ми прости, задето я обвиних в такива ужасни неща, нищо че имах основателни причини да се съмнявам къде е била в нощта на смъртта на Скоч. Но все още се чудя за нещо, един въпрос все още виси без отговор.

— Извинявай, че питам, но защо си сменила името си на Лайла Харингтън?

Лидия приглажда някаква гънка на панталоните си.

— Трудно ми е да ти обясня. След като бащата на Мелъди я прибра в Айова, изпаднах в депресия. Ужасно страдах, че съм се отказала от дъщеричката си. Исках да започна на чисто и ми се стори логично да го направя с ново име.

— Джеймс знае ли за всичко това? — Знам много добре, че не му е разкрила истината, но искам да ми обясни защо.

— Както казах, желаех да започна нов живот. И не бях сигурна, че би бил склонен да се ожени за жена, която някога се е отказала от собствената си дъщеря. Щеше ми се да се преструвам, че този път вече е истинско. Но в нощта преди сватбата осъзнах, че не мога да се омъжа за него, поне докато не оправя нещата тук. Исках да видя Мелъди, да се уверя, че всичко е наред. Да се запозная с теб и Мати.

— А говорила ли си с него от тогава насам?

Тя се усмихва тъжно.

— Снощи му се обадих. Разказах му всичко. Не му стана никак приятно. Много искам някак да започнем отначало. Не съм сигурна, че ще се получи, но ще видим.

Като гледам тъжната й физиономия, ми се приисква да я прегърна. Пристъпвам към леглото и се навеждам, за да я обгърна с ръце. Затварям очи и я потупвам по гърба. А когато ги отварям отново, съвсем случайно поглеждам през прозореца.

От другата страна на улицата е паркирано синьо комби.

— Извинявай за секунда — казвам на Лидия и се втурвам навън, оставяйки я да зяпа след мен с объркано изражение.

Тичам по стълбите и отварям широко входната врата.

Жената в комбито ме поглежда стреснато и пали колата. Затичвам се след нея, но тя се понася по улицата. Не спирам да тичам. В един момент обаче ми става ясно, че няма как да я настигна, затова наизустявам регистрационния номер.

После колата завива и изчезва зад ъгъла.