Чуждо влияние

Двайсет и осма глава

По пътя към къщи мълча.

Стомахът ми се свива от ужас. Ако Скоч действително е буден, нищо чудно да се разприказва. А ако е решил да говори, не е изключено да каже какво точно се случи в онази вечер на Лукаут Пойнт. Накарах Мати да се обади на Реджина за повече подробности, но тя не вдигна. Трябва да се прибера колкото се може по-бързо и да се плъзна в Скоч, за да разбера какво се случва.

Ана и Ролинс като че ли не забелязват, че мълча. Разгорещено обсъждат изненадващия финал на филма. Той твърди, че още в началото се е досетил какво ще стане, а тя го обвинява, че се прави на интересен.

— Може ли мен първа да откараш? — прекъсвам ги.

Ролинс ме поглежда смаяно.

— Мислех, че ще идем да пийнем кафе или нещо друго.

Правя гримаса.

— Заболя ме главата.

Това поне е вярно. Комбинацията от закачливия спор между Ана и Ролинс и мъчителните мисли за това какво ли разказва на полицаите Скоч точно в тази минута ми докарва чудесна мигрена.

Вдигнатата вежда на Ролинс ми подсказва, че не ми вярва, но все пак завива към нас. Напълно глуха за всичко, Ана продължава да дърдори, сякаш не съм казала нищо.

Няколко минути по-късно Ролинс паркира на алеята и Ана млъква, колкото да ми пожелае лека нощ. Когато слизам от колата, тя се измъква от задната седалка и се настанява отпред. Това ми стига, за да съжаля, че помолих Ролинс да остави първо мен. Сега двамата ще са заедно часове наред. Дали ще идат да пийнат нещо? Или пък на някое по-интимно местенце?

Не мога да мисля за това сега. Изтиквам мисълта от главата си.

Вкъщи заварвам Мати в кухнята да разказва на Лидия за киното. Когато ме вижда на прага, скоква и ме дръпва във фоайето.

— Защо се забави толкова?

— Реджина обади ли ти се?

— Не. Опитах още няколко пъти, обаче не вдига. Саманта каза, че ще мине през тях на път за вкъщи. Вий, страх ме е. Мислиш ли, че Скоч помни какво се случи? Ами ако каже на полицаите? Че сме били там?

Опитвам се да запазя самообладание, нищо че Мати дава глас на собствените ми страхове. Знам колко се тревожи да не загазя. Има начин да проверя какво точно се случва, но не мога да я посветя в тайната си. И без това твърде много я оплетох в тая бъркотия.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред — опитвам се да я успокоя. — Най-вероятно не помни нищо.

Мати ме поглежда невярващо.

— Дори да помни, какво могат да направят полицаите? Да ме арестуват за някаква тъпа шега? — Не ми се иска да й казвам, че е възможно Скоч да сподели нещо далеч по-страшно. Например, че съм го бутнала от скалата. Не бях на себе си все пак. Възможно е действително да съм го бутнала. Или поне онзи, който е бил в тялото ми.

Лидия внезапно изниква от сенките в коридора.

От колко ли време стои там и дали е чула нещо съществено?

— Хайде, да вървим да си лягаме. — Правя няколко крачки към стълбите.

Мати неохотно тръгва след мен.

— Лека нощ, момичета — казва Лидия.

— Лека нощ — отвръща Мати.

Аз мълча.

Мати не успява да заспи цяла вечност. Не спира да се мята и да въздиша. Накрая, някъде след два часа, я чувам да прохърква. За миг се чудя дали да не се плъзна в Скоч оттук. В крайна сметка Мати спи. Но пък не бих искала да се събуди и да ме намери в безсъзнание.

Пъхам ръка под възглавницата и изваждам късчето лилав плат от балната ми рокля. Излизам на пръсти от стаята и тръгвам по притихналия коридор. За миг спирам пред стаята на Мати и проверявам дали под вратата свети. Лидия като че ли спи. Или поне не издава никакъв звук.

Заключвам се в банята, покатервам се във ваната и дръпвам завесата. В главата ми проблясва сцената от „Белег“ и цялата потрепервам. Възможно ли е в този миг в къщата ни да има убиец и да спи в стаята на сестра ми? Дали наистина Лидия се бе плъзнала в тялото ми и бе опитала да бутне Скоч в обятията на смъртта? И какво ли ще стори, когато разбере, че той се е събудил от комата?

Стисвам дрипавото късче плат до гърдите си и затварям очи, надявайки се ефектът от кофеина в безалкохолното да е отслабнал достатъчно, че да успея да се плъзна. Старая се да дишам бавно. Ваната е студена и кожата на ръцете ми настръхва.

Минава доста време.

Отварям очи, прехвърлям парченцето плат от едната ръка в другата.

Чакам.

Потривам плата в бузата си.

Изчаквам още малко.

Нищо не се случва.

Сигурна съм, че е минал поне час — може би дори два, — преди най-после да се откажа. Отчаяна, дърпам завесата и се изправям. Късчето плат кротува в дланта ми омачкано и изпотено. И напълно безполезно. А може би проблемът е в мен. Може би съм твърде превъзбудена, за да се плъзна.

Отключвам вратата и щраквам лампата на излизане.

По средата на пътя към спалнята чувам някакъв шум отдолу. Като звук на ключ в ключалка. Следващия звук няма как да сбъркам — отваря се входната врата. Шмугвам се в стаята си и дръпвам вратата. После притискам ухо в нея.

По стълбите се чуват стъпки. Леки стъпки, но все пак доловими.

Баща ми ли е? Дали не са го извикали в болницата посред нощ за някакъв спешен случай? Обикновено трополи доста по стълбите, учудващо шумен е за такъв слаб мъж.

Стъпките стигат коридора. Затаявам дъх и зачаквам да минат покрай мен, а после да чуя как изщраква вратата на баща ми.

Но се случва друго.

Стъпките приближават бавно, но упорито.

И продължават да се приближават, така че накрая съм убедена, че човекът стои точно пред вратата, дори ми се струва, че чувам как диша само на сантиметри от мен, зад тънката дъсчена преграда.

После продължава по коридора, отминава банята. Чувам вратата на Мати да се отваря и затваря. После тишина.

Лидия.

Поглеждам часовника на нощното шкафче. Минава три.

Какво, за бога, прави посред нощ?

На сутринта заварвам баща ми, Мати и Лидия в кухнята. Взимам си един банан и се облягам на плота. Лидия седи до масата в хавлията на баща ми. Очите й са обрамчени от тъмни кръгове. Отпива уморено от кафето си.

И баща ми не изглежда кой знае колко свеж. Движи се бавно, взима си купичка, кутия „Чириос“21 и мляко от хладилника. Мати го наблюдава известно време и накрая казва:

— Май не си се наспал особено, а, татко?

— Един от пациентите ми получи инфаркт — отвръща той. После се обръща към Лидия. — Благодаря, че ме закара, впрочем. Една от сестрите ме върна, когато й свърши смяната. Този уикенд ще купя нова кола. Не мога да разчитам други да ме возят.

— Не ми е проблем — казва Лидия. — С удоволствие го правя.

— Май няма да се справим за службата в девет — отбелязва баща ми и налива мляко в купичката.

Лидия почуква замислено чашата си за кафе.

— Няма ли втора служба в единайсет?

— Има, да. Искаш ли да отидем?

Тя се усмихва.

— Разбира се.

— Мати, ами ти?

Мен не ме пита. Не съм ходила от години.

— Става — отвръща сестра ми. Излапала е купичката си с „Фрут лупс“22 и сега допива млякото от дъното. — Отивам да се облека.

Изяждам последната хапка банан и хвърлям обелката.

Изчаквам Мати да си изплакне купичката и да я пъхне в миялната, после я дръпвам в коридора.

— Реджина обади ли ти се изобщо? — питам тихо.

Мати клати глава с тревожно изражение.

— Звъннах на Саманта, за да проверя дали е говорила с нея, но и нейният телефон се включи направо на гласова поща.

— По дяволите.

Решавам още веднъж да опитам да се плъзна в Скоч, когато всички тръгнат за църквата, но какво ще стане, ако не успея? Ами ако способността ми просто е изчезнала?

Мати явно забелязва притеснената ми физиономия, защото ме стисва за ръката.

— Хей, я си спомни какво ми каза снощи. Не се тревожи. Няма да те арестуват за едната шега. Нали така?

Залепвам усмивка на лицето си.

— Точно така.

След като баща ми, Лидия и Мати тръгват за църквата, грабвам късчето плат, просвам се на леглото и се напъвам да се плъзна в Скоч. Но се повтаря същото като снощи. Както и да застана, колкото и бавно да дишам, нищо не се получава.

Простенвам и мятам плата на земята.

На вратата се позвънява.

Изправям се рязко.

Кой може да звъни на вратата ни в неделя сутрин?

Втурвам се надолу с мисълта, че може да е Реджина. Може би идва да ни разкаже за Скоч. Отварям широко вратата, надявайки се именно тя да стои отвън.

Но не е Реджина.

Ролинс е и веднага ми става ясно, че нещо не е наред.

— Може ли да вляза? — Той прокарва нервно пръсти през косата си.

Осъзнавам, че откакто ме докара снощи, дори не съм се сещала за тях двамата с Ана. Взирам се в разтревоженото му лице и ме залива мрачно предчувствие. Случило ли се е нещо? Целунали ли са се? Или нещо повече?

— Разбира се — казвам и задържам вратата.

Той минава покрай мен и завива към хола. Затварям вратата и тръгвам след него. Ролинс се свлича в креслото на баща ми и скрива лице в шепи. Сърцето ми се разтуптява неудържимо. Каквото има да ми казва явно наистина е ужасно, щом се държи така.

— Хайде, казвай — прошепвам максимално спокойно и сядам на дивана. Приготвям се за най-страшното. Влюбен е в нея. Знаех си.

Той сваля ръце от лицето си.

— Вий, сега вече загазихме.

Добре, да приключваме.

— Какво става? — питам и вече съм неспособна да прикрия паниката в гласа си. — Какво има?

Той преглъща.

— Скоч е мъртъв.

Стените сякаш започват да ме притискат.

— Аз… не разбирам.

— Чичо ми се прибра от нощна смяна преди половин час. Каза, че в болницата се случват безумни неща, и попита дали познавам Скот Бекър от училище.

Дишането ми секва.

Умът ми препуска. Сещам се как снощи късчето плат не можа да ми помогне да се плъзна. Нищо не се беше получило. Но не защото бях изгубила способността си. А защото не е имало в кого да се плъзна.

Скоч вече е бил мъртъв.

— Как е умрял?

Ролинс мълчи няколко секунди.

— Удушен е. С възглавница.

— Кога?

— Не са съвсем сигурни. Бил е жив, когато нощната сестра минала да го нагледа за последно малко след полунощ. Но щом сестрата от сутрешната смяна влязла в шест, вече бил мъртъв.

Не мога да повярвам.

Скоч е мъртъв.

А нощес Лидия е била в болницата.