Чуждо влияние

Осма глава

Не казвам нищо. Изобщо не съм в състояние да кажа каквото и да било. Усещам как ченето ми увисва, но не мога да накарам устните си да помръднат, нито дори да издишам въздуха, заклещил се в гърлото ми, та да издам някакъв звук.

Ако разсъждавам трезво, това не може да е майка ми. Нали бях с нея, когато почина. Присъствах на погребението, пуснах бяла роза, когато смъкнаха ковчега й в дупката. Но очите ми говорят друго. Изглежда точно както я помня — дълга руса коса, мокра от дъжда, който заваля, след като Ролинс потегли. Очите й са яркосини досущ като моите. Само дрехите й са други. Вместо скъсаните дънки и тениските с лика на някоя рок група, каквито носеше мама, когато бях малка, тази жена е облечена с кафеникав спортен панталон и риза под късо двуредно палто. Вир-вода е. По бузите й се стича спирала, но не мога да разбера дали от дъжда, или защото е плакала.

След минутка все пак осъзнавам, че това явно е сестрата на мама — Лидия. Лелята, която не познавам. Баща ми казваше, че живее в Калифорния и е изгубила връзка със семейството си.

— Ти сигурно си Силвия — казва жената. — Невероятно приличаш на майка си.

Кашлям смутено.

— Ти също.

— Кой е? — иззад гърба ми се чува гласът на баща ми.

— Здравей, Джаред — поздравява го Лидия почти делово. — Отдавна не сме се виждали.

Обръщам се да погледна баща си. Има крайно шокиран вид, както аз самата преди минутка. Вероятно се бори със същите емоции, които бяха завладели и мен: копнеж по жената, която си бе отишла преди много години; объркване, че някой, който така прилича на нея, би могъл да се появи неканен на прага му. Отваря уста, после я затваря, сякаш не знае какво да каже. Докосвам ръката му с пръсти.

— Съжалявам, че се появявам така изневиделица. — Жената прави жест към таксито, което чака зад нея на улицата. — Мога да си тръгна, ако предпочиташ.

— Не — бърза да каже баща ми. — Не, не си тръгвай. Съжалявам. Просто… ме свари неподготвен. Влизай. Вън вали като из ведро. Нямаш ли чадър?

Лидия прави знак на шофьора и таксито потегля. Забелязвам малък куфар в краката й. Тя се навежда, хваща дръжката и влиза, а баща ми придържа вратата отворена. Отстъпвам крачка назад. Толкова е странно, че леля ми е у дома. Честна дума, все едно вътре е пристъпил призракът на мама.

— Не ми хрумна да проверя времето, преди да тръгна — пояснява Лидия и смъква подгизналото си палто. — Решението ми бе доста спонтанно.

Баща ми поема палтото й и го оставя на закачалката.

— Сигурно умираш от студ. Искаш ли кафе?

Лидия потреперва и отвръща:

— С удоволствие.

Чувам някакво трополене от хола, последвано от кикотене. Хрумва ми, че ако Мати излезе от стаята в този момент, най-вероятно ще изпадне в шок.

— Отивам да кажа на сестра ми, че си тук — казвам.

— Разбира се. — Лидия ме поглежда разбиращо, сякаш се досеща, че няма да е зле да подготвя Мати, за да не се стресне при вида на двойничката на мама в коридора.

Тръгва след баща ми към кухнята.

Обръщам се и влизам в хола, където филмът е спрян на пауза, а Мати и Реджина упражняват онези подскоци, при които трябва да докоснеш пръстите на краката си във въздуха.

— Хайде, Вий, знаеш как се правят — провиква се Мати.

Но вместо да приема поканата, я поглеждам напрегнато.

— Трябва да ти кажа нещо. Веднага.

Реджина явно е доловила сериозния ми тон, понеже спира да подскача и измърморва, че трябва да иде до тоалетната. Хуква нагоре по стълбите и ни оставя сами.

— Какво има? — пита Мати. — С Ролинс ли става нещо?

Трепвам, като се сещам за неловката ситуация с него, как бе скочил да си ходи, но после изтиквам мисълта от съзнанието си. В момента ме тревожат по-важни неща. Като например защо леля ми внезапно бе решила да се появи точно сега. Явно нещо се беше случило в Калифорния и умирам да разбера какво.

— Не. — Хващам я за ръката и я дръпвам да седне на дивана. — Помниш ли, че мама ни казваше, че има по-голяма сестра? Онази, дето избягала от къщи още в гимназията?

Мати се намръщва.

— Ъм, горе-долу. Оливия ли се казваше?

— Лидия — поправям я. — В момента е в кухнята, пие кафе с татко.

Лицето на Мати цялото светва.

— Ти сериозно ли говориш? Изчезналата ни леля ни е дошла на гости? Та това е върхът!

Тя скача на крака, готова да хукне към кухнята. Хващам я за ръката.

— Още нещо.

Мати нетърпеливо изчаква да продължа.

— Страшно прилича на мама.

Мати свива рамене.

— Е ясно де. Нали са сестри. — Тя се измъква от хватката ми и изскача от стаята.

Въздъхвам и се изправям да я последвам. Поне опитах.

Когато стигам кухнята, едва не се сблъсквам с Мати, замръзнала на прага. Както и очаквах, видът на Лидия я е стъписал.

Лидия и баща ми седят от двете страни на масата, всеки с чаша кафе. Гледката е безкрайно объркваща. Сякаш мама е решила да зареже отвъдния живот за малко и се е отбила да изпие чаша кафе с татко.

Лидия оставя чашата и се изправя.

— Матилда? Боже мой. Виждала съм те на снимки, но отдавна. Толкова си пораснала. И си така красива.

Очите на сестра ми се наливат със сълзи и се питам откога ли чака някой да й каже точно тези думи. И колко подходящо, че ги чува от жена, която изглежда досущ като мама.

Мати изхлипва сърцераздирателно и се мята в прегръдките на Лидия. Гледам ги известно време, после поглеждам баща си, понеже ми е любопитно какво мисли за всичко това. Лицето му е изкривено в гримаса.

Решаваме Лидия да се настани в стаята на Мати за тази вечер, а сестра ми да спи при мен. Баща ми я развежда из къщата, после й връчва купчина кърпи и я оставя в банята да се поосвежи.

Тримата сядаме около кухненската маса. Мати не спира да разпитва за Лидия. Аз мълча и слушам.

— Защо през цялото това време си е стояла в Калифорния? Защо никога не е идвала да ни види?

Баща ми уморено разтрива слепоочия.

— Не знам, миличка. Избягала е от къщи съвсем млада. А преди това се забъркала в какви ли не неприятности: пиене, наркотици. Когато избягала, взела всички пари, които майка ви си била спестила за колежа. По-късно пратила няколко писма, но така и не се върнала. С майка ти решихме, че може би без нея ще ни е по-добре.

Захапвам нокътя на палеца си.

— А редно ли е да я пускаме да живее при нас, щом се е случвало да краде, че и да взима наркотици?

Баща ми свива рамене.

— Все пак ни е роднина. Къде другаде да отседне? Пък и това е било отдавна. Хората понякога се променят, миличка.

Извръщам поглед. Има някакъв скрит смисъл в думите му, сякаш говори за себе си. Та нали неотдавна научихме, че баща ми е имал връзка с друга жена, докато мама е умирала от рак. Че е имал извънбрачно дете и така и не ни е казал. Едва през последните два-три месеца започнах отново да му вярвам.

— По-спокойно, Вий. Ще е забавно да ни погостува. Представи си колко истории има да ни разказва за мама като дете. Нали така, татко?

Баща ми се насилва да се усмихне.

— Сигурен съм, че е така.

Не я упреквам за въодушевлението. Винаги се е оплаквала, че не помни нищо за мама. Може би е права. Може би Лидия ще може да ни разкаже неща, които баща ми не знае. Винаги съм се чудела дали и мама е можела да се вмъква в чужди съзнания. Може пък Лидия да е наясно.

— Колко време ще остане при нас? — поглеждам баща ми.

— Няколко седмици.

— Пита ли я защо е решила да се върне точно сега?

Той въздъхва.

— Каза, че й липсва семейството.

Това обяснение хич не ми се струва достатъчно. Та Лидия бе отсъствала над двайсет години, повече отколкото съм живяла. И нито веднъж не бе идвала на гости. Нито за сватбата на родителите ми, нито за моето раждане или раждането на Мати, нито за погребението на мама. Има нещо друго зад неочакваното й пристигане. Защо точно сега?

Когато двете с Мати тръгваме към моята стая, вратата на банята се отваря. Отвътре излиза кълбо пяна, после се появява Лидия, бършейки косата си с кърпа. Баща ми й е дал назаем своята хавлия. Голяма й е, но май няма нищо против. Чувствам се особено да я гледам облечена в негова дреха. Помня, че мама все гледаше да си присвои същата тази хавлия с оправданието, че била по-широка и удобна от нейната.

— Момичета, искам да ви благодаря, че ми позволихте да остана при вас. Знам, че ви е неловко. В крайна сметка едва сега се запознаваме. Но съм сигурна, че ще станем чудесни приятелки и трите. — Тя се усмихва слънчево.

Мати я изслушва най-спокойно.

— Моята каца е и твоя каца10. Или нещо такова. Хич не ме бива по испански.

Лидия се разсмива.

— И на мен това не ми беше любимият предмет.

— Имаш ли нужда от нещо? — питам. — Четка за зъби? Още една възглавница?

Тя размахва розова четка за зъби.

— Имам си всичко.

— Е, тогава лека нощ. — Отварям вратата на стаята си.

— Приятни сънища — казва Лидия, после протяга ръка и разрошва косата на Мати. Нещо в жеста й ме дразни, но не мога да доловя какво. Мати само се усмихва и влиза след мен в стаята.

Когато затварям вратата, тя въздъхва щастливо.

— Супер се получи.

Кимам, но съвсем не съм на същото мнение.