Чуждо влияние

Двайсет и пета глава

На следващата сутрин заварвам Лидия да прави кафе. Врътвам се на пета, надявайки се да избегна разговора, но е късно. Вижда ме.

— Добро утро, Вий.

Обръщам се неохотно.

— А, здрасти. — Взимам си един банан и бавно се захващам да го беля, без да я поглеждам. Благодарна съм, че ми отмениха наказанието, но фактът, че стана заради нея, ме дразни до побъркване.

— Готова ли си да тръгваме? Трябва само да си взема чантата.

Примигвам недоумяващо.

— Ролинс ще дойде да ме вземе. Винаги той ме кара и след като вече не съм наказана…

— О! — Май е разочарована.

Отхапвам от банана и хвърлям обелката в кофата.

— Аха.

Лидия прави крачка към мен.

— Вий, защо си толкова враждебно настроена?

Бавно сдъвквам и преглъщам.

— Защо се учудваш? Изчезваш преди двайсет години, а после се появяваш изневиделица и очакваш да те приемем с разтворени обятия, сякаш нищо не се е случило. Искаш да станеш една от семейството, без да си положила нужните усилия. Има нещо гнило в тая работа.

Последните ми думи остават да кънтят във въздуха.

Лидия има вид, сякаш ще се разплаче, но в този момент в кухнята се втурва сестра ми.

— Хей, трябваше да сме тръгнали преди десет минути. Имам да повтарям един тест по испански.

От алеята отпред се чува бибиткане. Ролинс. Съвсем навреме.

— Трябва да тръгвам. Сигурна съм, че Лидия няма да има нищо против да те закара.

И излизам от стаята.

Коридорът ехти от скърцането на мокри гуменки. Макар да е петък, гласовете са някак приглушени, сякаш всички са в унес и напълно несъзнателно извършват обичайните движения. Стоя с Ролинс пред шкафчето му и си преглеждам телефона, докато той си търси учебника по математика.

Отнякъде изниква Ана.

— Здравей, Вий.

— Здрасти — отвръщам кратко.

Ролинс се изправя.

— О, здрасти, Ана. Как си?

— Супер. Нямам търпение за „Белег IV“ довечера.

— По дяволите — обръща се към мен Ролинс. — Забравих да ти кажа. Ана ме покани на кино и понеже си наказана, приех.

Опитвам се да не се издам, да се престоря, че нищо кой знае какво не се е случило. Нали са приятели? Нали именно такива неща правят приятелите? Ходят на кино. Излизат заедно. Няма никаква причина да се сърдя.

— Така ли? Всъщност баща ми вдигна ветото. Така че вече мога да излизам. — Впивам очи в Ана, за да видя дали ще издаде разочарованието си.

Тя дори не трепва.

— Супер — казва. — Значи ще се видим довечера.

— Май да.

— Тогава до довечера. — Тя отмята коса и намига на Ролинс, после си тръгва.

Така значи, а? Че кой намига на приятелите си?

Обаче нямам време да се подразня заради намигането, понеже Ролинс ме дръпва в прегръдките си. Пъха ръце в задните ми джобове и се навежда да ме целуне. Ще излъжа, ако кажа, че не ми се приисква Ана да се обърне и да ни види.

— Ммм, много се радвам, че баща ти е отменил наказанието — прошепва той в ухото ми.

— И аз.

И тъкмо да се отдам изцяло на приятното усещане от дъха на Ролинс във врата ми, когато забелязвам Реджина на няколко метра от нас да пъха раницата си в шкафчето. Дръпвам се от Ролинс.

— Хей, ще закъснея. Нали ще се видим на обяд?

— Естествено.

Реджина вдига глава, когато приближавам. Внушавам ли си, или изражението й е леко гузно? После се обръща отново към шкафчето, оглежда се в огледалцето на вратичката и опитва да придаде обем на косата си. Мокра е от дъжда и колкото и да се опитва, няма как да я накара да бухне.

— Чувам, че вчера си ходила на свиждане на Скоч.

— А, да. Исках да видя как е. — Тя отказва да ме погледне.

— И как е?

— Още е в безсъзнание. Но му говорих дълго време. И мога да се закълна, че по едно време ми стисна ръката.

— А с родителите му запозна ли се?

Тя поклаща глава.

— Не, бяха се прибрали вкъщи за малко. Майка му беше страшно изморена. И моята беше така, когато брат ми почина. Напрежението те смазва.

— Учудвам се, че са те пуснали да го видиш. Не е ли в интензивното?

— Е, възможно е да съм споменала, че съм му сестра.

Май е много доволна, задето е проявила такава изобретателност. Не мога да повярвам, че на някой може да му хрумне подобна глупост. Във филмите може и да върши работа, но нима в истинския живот сестрите не проверяват как стоят нещата?

— Нали се сещаш, че сега родителите му ще тръгнат да те търсят? Не само че сигналът към полицията е подаден от момиче, но и сестрите ще могат да те опишат на майка му и баща му, щом разберат, че си ходила там. И ще те намерят.

Реджина замръзва. Май подобно развитие на нещата изобщо не й е минавало през ум.

— Внимавай — казвам. — Саманта е изровила томахавката. Супер е бясна, че си ходила в болницата.

Реджина свива рамене.

— Писна ми тя да си мисли, че може да управлява целия свят. — И с това трясва шкафчето и си тръгва.

В часа по английски госпожа Уингър ни кара отново да се съберем по двойки, за да поработим върху есетата си. Настанявам се на чина до Саманта. Тази сутрин е облечена необичайно скромно — с обикновена бяла тениска, сини дънки и никакъв грим. Косата й е прибрана на опашка и кръговете пред очите й издават, че не е спала добре. Това май важи за всички ни.

— Току-що видях Реджина в коридора — казвам, когато госпожа Уингър излиза за секунда да снима някакъв лист с упражнения. — Казах й да внимава.

— Че каква полза от това сега? — просъсква Саманта. — Не видя ли ченгетата в столовата? Продължават да разпитват. Въпрос на време е да стигнат до Реджина. Моментално ще се огъне.

— Не мисля, че ще издрънка нещо — казвам, колкото да я успокоя, макар на мен самата да не ми се вярва особено.

Саманта затваря очи.

— Уф, искам да забравя за цялата случка. Искам да мисля за нормални неща като кое съчетание да изиграем в полувремето или какво ще се случи в следващия епизод на „Дневниците на вампира“, например.

— И аз за това копнея — казвам. — Между другото, с неколцина души сме се разбрали да гледаме новия „Белег“ довечера. Искаш ли да дойдеш с нас? — След като и Ана ще идва, явно няма да сме по двойки. Защо да не поканя още някого? Колкото повече, толкова по-весело. А и на Саманта ще й се отрази добре.

— Какво значи „неколцина души“?

— Мати, Ръс Уайт, Ролинс. И едно момиче, което работи с него в радиото, Ана. — Неволно сбръчквам нос, когато произнасям името й.

— Да разбирам ли, че не сме големи фенки на Ана?

Въздъхвам.

— Ами просто… двамата с Ролинс един вид преминахме на по-друго ниво на отношения. А тази Ана постоянно ни се пречка. Вярно, че са само приятели, ама… ще ми се да не беше толкова хубава.

— Достатъчно — прекъсва ме Саманта. — Попаднала си на точния човек. Ще те взема след тренировките и отиваме на пазар. Ще те подложа на една от прочутите ми трансформации и когато приключа с теб, Ролинс няма да може да си каже заглавието.

Малко ми призлява, като се сетя за последната й прочута трансформация, но през последните няколко минути страните й като че ли са възвърнали част от руменината си. Ако чак толкова ще й е приятно да си купя ново червило, тогава защо не?

— Уф. Добре.

Тя ме тупва по гърба.

— Приготви се да се запознаеш с изкусителката в себе си.

След часовете чакам Ролинс до шкафчето му, но пристига Мати и ме тупва по рамото.

— Здрасти — казва и наглася каишката на брезентовата торба, в която си държи нещата за тренировката.

— Здрасти — отвръщам и съсредоточено махам някакво несъществуващо мъхче от ръкава на блузата ми.

— Чувам, че Саманта ще те води на пазар след тренировката. Имаш ли нещо против да дойда с вас?

Въздъхвам.

— Честно казано, Мати, все още ми е малко криво, че двечките с Лидия си шушукате и споделяте всичко. Защо не ми каза за бременността й и за годеника?

Мати вдига рамене.

— Не ми хрумна, че така ще се обидиш. Мислех, че си е нейна работа кога ще ти каже. Изобщо не е толкова лоша, колкото си мислиш. Стараеш се всячески да я отблъснеш и тя го усеща.

Изкушавам се да й разкажа за подозренията си, че Лидия някак е замесена със злополуката със Скоч. Но ще трябва да й обясня и за плъзването, а хич не съм готова за този разговор, камо ли пък насред коридора. Но пък мога да й кажа, че Лидия неизвестно защо се подвизава като Лайла Харингтън.

— А знаеш ли, че тя живее под друго име в Калифорния?

Мати ме гледа неразбиращо.

— Как така под друго име?

— Веднъж я нямаше вкъщи, когато се прибрах от училище, и надникнах в куфара й. Намерих й портмонето. Вътре имаше кредитни карти и лична карта на името на Лайла Харингтън. Ако чак толкова заслужава доверие, защо ще лъже всички в Калифорния, включително годеника си?

Челото на Мати се сбръчква озадачено.

— Защо пък реши, че и годеника си е излъгала?

— Защото му се обадих. Попаднах на статия за годежа им в нета и му се обадих, за да науча нещо повече. А тя дори не му е казала, че си тръгва. Трябвало да се оженят миналата седмица.

Мати клати глава.

— Сигурна съм, че си има причина да скрие истината. И че може да обясни, ако я попитаме.

Вдигам ръце, обзета от чувство на безсилие. След като Мати продължава да вярва на леля ни въпреки доказателствата, че лъже и най-близките си хора, то просто не знам какво да кажа.

— Виж, не искам да се караме — добавя тя. — Ще я разпитаме утре. Да се опитаме довечера да си прекараме добре, става ли? Още ли ми се сърдиш?

Вглеждам се в очите й. Писна ми от това напрежение помежду ни.

— Не.

— Добре, тогава ще се видим след тренировката. Ще ти намерим адски готин тоалет.

Изпъшквам.

— Направо нямам търпение.