Чуждо влияние

Трийсет и втора глава

Не ме бива много в молитвите.

Обикновено на Мати се пада тази чест.

Но сега седя в чакалнята на болницата и с всички сили си пожелавам нещо.

Пожелавам си добротата на Ролинс да натежи.

Пожелавам си онзи, който взима решенията, да претегли всичко добро, което той е направил в живота си, и да види, че не е честно да го прибира толкова рано.

Лошото е, че си знам.

Животът не е честен.

Цял ден наблюдавам как разни хора идват и си отиват. Повечето са тъжни, но се чува и смях. Направо ще се учудите колко много смях ехти по болничните коридори. Явно дори когато хората се страхуват, че ще изгубят най-скъпото, пак искат да изкажат благодарността си за онова, което им остава.

А на мен ми остава много.

Имам си Мати.

Носи ми кафе от барчето и четка за зъби от магазинчето долу, когато става време за сън. Отказвам да се прибера вкъщи, затова ми помага да си направя легло от неудобните столове и ме завива с пуловера си вместо одеяло. А после сяда до мен, докато неуспешно се опитвам да заспя.

Имам си и татко.

Не каза почти нищо, докато му обяснявах какво се случи, но когато приключих, дълго ме прегръща. Говори с лекарите на Ролинс и ми превежда медицинския жаргон, който никак не разбирам. Мъчи се да звучи оптимистично, но не ми дава фалшиви надежди, понеже е убеден, че семейството и приятелите трябва да са наясно колко е сериозно положението. Предполагам, затова и е толкова добър лекар.

Имам много, но искам единствено Ролинс. Странно е и безкрайно иронично, че единственият човек, от когото имам нужда в момента, единственият, който може да ме утеши, не е тук.

А е на някакво междинно място.

На втория ден пристига Лидия. Оглежда се, вижда ни двете с Мати и тръгва към нас.

— Здравейте, момичета.

Мати вдига глава от списание „Седемнайсет“.

— О, здрасти. Ще сляза до кафенето да си взема нещо газирано. Искате ли нещо?

Поклащам глава. Лидия също.

Мати изчезва. Леля ми сваля чантата си от рамо и сяда на празното място. Втренчвам се в кецовете си.

— Май ти дължа извинение — казвам.

— Штттт, не мисли за това сега.

Известно време седим в мълчание. Струва ми се, че трябва да кажа още нещо, но не ми хрумва какво. Мисля само за момчето, което рискува живота си за мен. И с което бих дала всичко да прекарам поне още ден.

— Съжалявам. Но в момента никак не ми се говори.

Тя слага длан на рамото ми.

— Всичко е наред. Искам само да знаеш, че съм до теб. Двайсет години ме нямаше, но сега съм тук.

Кимам вдървено.

Минаха три дни.

Три дни лагеруване в чакалнята, пиене на кафе от кафемашината на сестрите и прелистване на едни и същи стари списания.

Вън вали. Гледам как водата се стича на струйки по прозорците, сякаш да компенсира сълзите, които отказват да потекат от очите ми.

Не мога да плача.

Не мога да ям.

Не мога дори да мисля — особено за това как ще живея без най-добрия си приятел.

Мати похърква на стола до мен.

Баща ми влиза в чакалнята.

И се усмихва.

Само преди миг сърцето ми бе разбито на милион късчета и бях почти убедена, че никога няма да намеря сили да събера парчетата. И макар да не вярвам в бог, не спирах да се моля да ми даде шанс поне да се сбогувам с най-добрия си приятел. Искам поне още веднъж да хвана ръката му и да усетя пулса под кожата му.

Но сега.

Баща ми се усмихва.

Отварям уста и от гърлото ми излиза някакъв сподавен звук. Във вените ми нахлува адреналин и рипвам на крака. До мен Мати подскача от радост. Прегръщаме се и се разхлипвам.

Точно сега ли намирам да плача?

— Може ли да го видя? — умолявам баща си.

Той слага ръце на раменете ми.

— Да. Още е доста замаян, но можеш.

Тръгвам след него обратно към стаята на Ролинс и не спирам да се усмихвам през сълзи.

Имам чувството, че никога няма да си събера усмивката.

Вратата е открехната, побутвам я. Вътре мирише на лекарства и кръв, и живот.

Ролинс е страшно блед, устните му са почти безцветни. Махнали са му обецата и без нея изглежда изненадващо уязвим. Очите му са затворени, но гърдите му лекичко се надигат и отпускат. Никога не съм виждала нещо по-красиво.

Но се оказва, че греша, понеже, когато отваря кафявите си очи и ме вижда на прага, устните му се извиват в усмивка. Направо ми секва дъхът.

— Здравей — казва тихичко.

Иска ми се да се втурна към него и да притисна устни към неговите, после да целуна клепачите му и топлото местенце точно зад ухото, но се страхувам да не разместя тръбичките, които стърчат от тялото му. Затова само се приближавам и го хващам за ръката.

Много неща искам да му кажа в този миг, но всичките ми се струват твърде сериозни и мрачни. Вместо това кимам към превързаните му гърди.

— Боли ли?

— Не. Пуснали са ми някакви много качествени медикаменти. Лично баща ти ме уреди.

Насилвам се да се засмея.

— Това е добре. — Разтрепераният ми смях преминава в хлипане.

— Хей — прошепва Ролинс. — Я ела тук.

Той ме притегля в ръцете си. Внимавам да не притисна раната.

— Толкова се радвам, че си добре — промълвявам. Но тези думи ми се струват съвсем недостатъчни. Изобщо не успяват да изразят онова, което всъщност искам да кажа. Накрая все пак намирам подходящите:

— Обичам те.

Ролинс прокарва пръст по челюстта ми и ме придърпва, за да ме целуне. Целувката е нежна и сладка, и съвършена.

— И аз те обичам.