Чуждо влияние

Петнайсета глава

Събуждам се с лице в калта, а главата ми ще се пръсне. В първия момент не си спомням какво точно се случи, но после всичко нахлува в главата ми. Изправям се с мъка до седнало положение и се оглеждам. Фаровете на колата продължават да озаряват тъмнината. Не виждам Скоч никъде. Нима е избягал? Не ми се вярва ей така да си зареже колата.

Съзнанието ми е крайно замъглено. Какво, по дяволите, се случи току-що? Уж трудното бе да убедя Реджина да слезе от колата, та да доизпълня плана да зарежа Скоч чисто гол, а в следващия миг се оказвам въвлечена в битка сама със себе си.

Изправям се с олюляване и надниквам в колата.

Вътре няма никой.

— Скоч? — подвиквам нерешително. Не съм съвсем сигурна, че искам да го открия. Определено не е най-умният човек на света, но е достатъчно умен, за да се досети, че присъствието ми тук, точно когато е довел Реджина, едва ли е съвпадение. Въпреки това фактът, че е изчезнал яко дим, силно ме тревожи. Не мога просто да си тръгна, без да разбера какво се е случило.

В главата ми неканена нахлува ужасна мисъл. Оглеждам неспокойно края на скалата. Възможно ли е по време на боричкането ни Скоч да е паднал в пропастта?

О, не, моля те, не.

Бавно, като насън, приближавам към ръба.

Не искам да поглеждам.

Но се налага.

Взирам се в тъмнината.

Долу има нещо.

Част от бяла тениска.

Крак, прегънат под особен ъгъл.

Мозъкът ми отказва да навърже късчетата от пъзела. Но всички те са там долу. Скоч лежи на дъното на пропастта.

Ранен.

Може би мъртъв.

Вероятно мъртъв.

Няколко минути, а може би часове по-късно осъзнавам, че крача надолу по шосето. Почти подминавам колата, без да я забележа, нищо че шофьорът мига с фаровете и натиска клаксона. Стъклото се смъква и иззад него изниква познато лице.

— Защо се забави толкова? — изсъсква Саманта. — Бързо се качвай. — Тя прави рязък жест с палец към задната седалка. Послушвам я и влизам в колата. Още щом вратата се затваря, тя прави обратен и потегля.

Реджина седи на седалката до шофьорската.

— Момичета, много тъпо се чувствам за тая работа със Скоч. Знаехте ли, че майка му има рак на белите дробове? Сподели ми толкова много лични неща.

Рак на белите дробове. Това ли е имал предвид в колата? Затова ли се чувства така раним? Може би не го е казал само заради свалката. Божичко, каква съм идиотка.

— Това, че майка му има рак, не го прави по-малко задник — отбелязва Саманта. После ме поглежда в огледалото за обратно виждане. — Как мина?

Гледам я тъпо. Образът на разкривеното тяло на Скоч се изправя пред мен. Внезапно полудявам.

— Спри колата! Спри колата! Трябва да се върнем!

Саманта удря спирачки.

— За бога, Вий. Какво ти става?

— Трябва да се върнем — казвам. — Скоч е ранен. Може и да е мъртъв. Трябва да се обадим на Бърза помощ. Някой трябва да му помогне.

Саманта се извива и се обръща към мен.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Скривам лице в шепи. Та Саманта и Реджина не знаят за способността ми да прескачам в съзнанията на хората. Как да им обясня какво се случи? Накрая им разказвам половинчата версия на истината: това, което щях да видя, ако бях в собственото си тяло.

— Не знам — казвам. — Всичко ми е мътно. Стоях на ръба на скалата и Скоч скочи към мен. А после… следващото, което помня, е как се събудих на земята. Сигурно е паднал…

— Паднал ли? — възкликва Реджина с опулени очи. — Как така ще падне от скалата?

Зяпвам я ужасено. Права е. Малко е вероятно именно Скоч, отличен спортист, да падне случайно от ръба. Тогава какво означава това? Че онзи, който се бе вмъкнал в мен, го е блъснал? Започва неудържимо да ми се гади.

Ужасена, Реджина несъзнателно се люлее напред-назад, разплаква се. Намирам телефона си и започвам да набирам 911, но Саманта се пресяга и го измъква от ръката ми.

— Не можеш да се обадиш в полицията — казва. — Как ще обясниш какво се случи? Ако Скоч е мъртъв, значи вината е наша… — Тя не продължава, но обвинителният поглед, който ми хвърля, чудесно разкрива какво си мисли. Ако Скоч е мъртъв, вината е моя.

Реджина се разхлипва още по-силно.

— Трябва да повикаме помощ — повтарям колебливо.

Саманта е права. Ако повикаме ченгетата, ще искат да разберат какво точно се е случило. Ами ако ме изкарат виновна за падането му? Отново скривам лице в шепи.

Саманта ме дръпва за китката.

— Вий, я се стегни. Знам, че не си искала Скоч да падне, но това не означава, че и полицаите ще разсъждават така. Не искам да идеш в затвора заради тая история.

— Май ще повърна — казва Реджина и отваря вратата на колата. Чувам я шумно да повръща в бурените.

— Сега трябва да се приберем у дома и да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Ако някой пита, ще кажем, че сме били у нас и сме гледали филми. Джейк е в колежа, нашите са на круиз, така че никой няма да разбере, че лъжем.

Усещам как кимам. Думите й са разумни. Родителите й са приятни хора, но постоянно ходят по почивки и я оставят сама у дома. Стига трите да се поддържаме една друга, никой няма да ни заподозре. Идеално алиби.

— Реджина. Чуваш ли какво казвам? — пита Саманта.

Тя бърше устата си. Не казва нищо.

— Реджина — повтаря Саманта.

— Трябва да се обадим на полицията.

— Реджина, разсъждавай логично — сопва й се Саманта. — Нали не искаш Вий да свърши в затвора?

Реджина се свива на седалката, но не отговаря.

— Кълна се в бога, Реджина, ако кажеш и думичка за случилото се тая вечер, лично ще се погрижа животът ти да се превърне в ад. — Саманта е бясна, а аз си знам, че е най-добре да не я закача човек, когато се е разфучала така.

Явно и Реджина го знае, защото се съгласява.

— Добре, Саманта. Обещавам. Няма да кажа нищо. Става ли? Сега доволна ли си?

— Я повтори къде сме били тази вечер — нарежда Саманта.

— У вас. Гледали сме филми. — Реджина отказва да ни погледне. Не съм сигурна дали е искрена. Наистина ли ще си мълчи, или просто се опитва да усмири Саманта?

А аз искам да постъпя правилно. Искам да се обадя на полицията и да им кажа веднага да пратят линейка, понеже колкото и да ненавиждам Скоч Бекър, той не заслужава да лежи сам в тъмнината. И да умира. Или вече да е мъртъв.

Винаги съм смятала, че съм силна личност. Добър човек.

Но сега, когато ножът е опрял до кокала, надделява страхът да не ме натопят. Ами ако ме пратят в затвора за цял живот? За нещо, което не съм направила?

Пълна страхливка съм.

И не казвам нищо.

— Добре тогава. — Саманта подкарва колата. — Да се измитаме оттук.

Когато се прибирам у дома, Мати лежи просната върху леглото ми напълно облечена и похърква. Гледам я в продължение на минута и изчаквам, понеже ми се иска някак да отложа ужасната новина. Не искам, но трябва да й кажа. Нали и тя е замесена.

Сядам на леглото до нея и лекичко я разтърсвам.

— Мати. Псссстт, Мати, събуди се!

Тя се размърдва, после ме вижда и скача.

— О, божичко, върнала си се. Разкажи ми всичко. Не изпускай нищичко.

— Мати — подхващам и мрачният ми тон попарва ентусиазма й. — Случи се нещо ужасно. Нещо наистина ужасно.

Тя неволно клати глава.

— Какво? О, не. Не успяхте ли да стигнете навреме? Нещо с Реджина ли е станало?

— Не с Реджина — отвръщам. — Със Скоч.

Разказвам й какво се случи. Когато стигам до момента, в който съм го видяла да лежи в подножието на скалата, Мати ме сграбчва за ръката.

— Искаш да кажеш… че Скоч е мъртъв?

Замислям се за него, проснат съвсем сам на студа в подножието на скалата, ръцете и краката му неестествено огънати. Няма начин да не е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее след такова падане.

— Почти съм сигурна, че да.

И внезапно ми прилошава при мисълта за Скоч, сам-самичък в нощта, как тялото му се вкочанява в студения въздух. И вече не ми пука какво ще се случи с мен. Не мога да го оставя там. Вадя телефона от джоба си.

— Чакай, какво правиш? — стряска се Мати.

— Обаждам се на полицията.

— Недей. — Мати съвсем се паникьосва. — Не се обаждай от твоя телефон, Вий.

— Налага се.

— Моля те. Ами ако полицаите разберат за шегата ни? Ще загазим здравата. Дай да изчакаме до утре. Ще подадем анонимен сигнал. От уличен телефон, така че да не могат да проследят обаждането.

Въздъхвам. Трудно ми е да я гледам така уплашена. Накрая се предавам.

— Да се опитаме да поспим.

Тя кима и ляга, но си знам, че цяла нощ ще будува.

Както и аз.

Повече не говорим, но и двете се въртим и мятаме в леглото до сутринта. И двете си мислим за тялото в подножието на Лукаут Пойнт и ни се иска никога да не бяхме срещали Скоч Бекър.