Чуждо влияние

Двайсет и втора глава

В коридора виждам Саманта да крачи гневно към мен.

— За всичко ти си виновна — казва тя.

— Шшш — изшътквам й. — Да идем някъде другаде. — Хващам я за ръката, но тя ме отблъсква и тръгва към тоалетните. Колкото и да не ми се иска, тръгвам след нея. Когато влизаме, протягам купчинката тетрадки, останали в кабинета на госпожа Уингър, в жест на примирие.

— Ето ти нещата.

Саманта дръпва тетрадките и ги тупва върху мивката. От една от кабинките излиза някаква деветокласничка и Саманта й хвърля такъв поглед, че момичето се изнизва безмълвно от тоалетната, без дори да си измие ръцете.

Щом вратата се затваря, Саманта засъсква ядно:

— Сега ченгето си мисли, че аз съм бутнала Скоч.

— Така ли каза? — Коленете ми буквално омекват.

— Не, но какво друго да си помисли? Нали знае, че Скоч ме е върнал вкъщи след партито в четвъртък. Трябва само да поразпита и ще разбере, че Скоч е пуснал ония гадни слухове по мой адрес. И ще стигне до единственото логично заключение.

Клатя глава.

— Това не е достатъчно, за да ти припише падането на Скоч. Трябват му доказателства, че си била горе. Свидетел или нещо друго.

Саманта ме гледа с каменно изражение.

— А какво, мислиш, ще каже Реджина, когато я викнат да я разпитват?

Ръцете ми неволно се вдигат към слепоочията, сякаш могат да прогонят главоболието, което неумолимо се заражда там. Има един-единствен начин да оправя работата. Трябва да си призная.

— Саманта, ще говоря с ченгетата. Ще им обясня какво се случи. Че е било нещастен случай…

Тя ме хваща за раменете и хубавичко ме разтърсва.

— Не! Опитваше се единствено да ми помогнеш. Проклета да съм, ако загазиш заради тая история. Ще говорим с Реджина. Ще се погрижа да не каже нищо. Трябва да сме единни. Разбираш ли?

Сещам се колко ме молеше Мати да си мълча.

— Добре — казвам накрая. — Добре.

Хич не ми е приятно да гледам как Ролинс се смее на шегите на Ана. Макар да знам, че са само приятели. Макар да му вярвам напълно. Но като ги гледам заедно, сякаш ме засмуква торнадо от ревност. Особено след като трябваше да сме си само двамата с него сега. Вместо това е довел Ана да обядваме заедно под пейките.

Та това си е нашето място. Може да е осеяно с прогнили листа и обвивки от вафли, но си е наше. А сега го осквернява с присъствието на Ана и шегите й по адрес на госпожа Уингър и любимите й пасианси. Дори не е смешно.

Силно подразнена, отхапвам голяма хапка от овесената си вафла.

— Мислих си за списъка с песните за довечера — казва Ана и поглежда Ролинс със сериозно изражение. — Ще ми се да направя хубав микс от нови и стари парчета, ама наистина готини. Примерно „Емилис Арми15“ и Нина Симон16, да речем.

Ролинс се замисля.

— Точно така. Важното е преходът да е плавен. Имам няколко идеи.

Тя цялата светва.

— Супер!

Кашлям многозначително. Ролинс ме поглежда, сякаш напълно е забравил за присъствието ми.

— О, дявол го взел, Вий. Сигурно ти е ужасно скучно. Съжалявам.

— И аз се интересувам от музика. Може пък и аз да имам идеи — заявявам високомерно.

И двамата ме зяпват, изчаквайки да продължа.

Паникьосано се напъвам да кажа нещо интересно. Виждам някакво хлапе с шарена тениска да влиза в училище.

— Защо не нещо на Джими Хендрикс, например?

Ана примигва насреща ми, а Ролинс ме потупва по рамото.

— Ана май няма предвид такъв тип песни, Вий. А и иска да се съсредоточи главно върху изпълнители от женски пол.

— О — възкликвам, после пъхам остатъка от вафлата в устата си и се изправям, поне доколкото мога, под пейките. Всъщност съм доста приведена. — Аз приключих. Ще ви оставя да си довършите разговора.

Ролинс поглежда объркано първо мен, после Ана.

— Чакай де. Не си тръгвай. Песните ще ги обсъдим по-късно.

— Няма нужда — казвам и тръгвам да се измъквам, като ядно ритам листата по пътя си. — Ще се видим в час по психология.

Очаквам да ме настигне. Така де, знам, че е детинско, но наистина си мисля, че ще го направи. И фактът, че не идва, направо ме смазва. Стоя пред сградата, броя до сто, но той така и не се появява.

Така че влизам сама.

В едно междучасие Мати ме хваща за ръка и ме дръпва в един безлюден коридор. Изражението й е много сериозно. Моментално си представям най-лошото. Може би Тийън вече я е разпитвал? Нима всички ще идем в затвора заради идиотската си шега?

— Какво има?

Мати се оглежда предпазливо.

— Реджина ми писа съобщение. Днес не е на училище. Отишла е да види Скоч в болницата — прошепва тя.

Стомахът ми се свива.

— Той в съзнание ли е?

— Не, но тя е убедена, че ще го накара да се събуди, ако стои до него и му говори.

Залива ме облекчение, че Скоч не се е събудил, и направо се отвращавам от себе си. Но факт е, че докато е в кома, ще мълчи и животът ми ще е безкрайно по-лесен.

— Добре — казвам и се опитвам да преценя какво означава това за нас. — Добре.

Щом Реджина е на свиждане на Скоч, значи е въпрос на време да излезе на бял свят, че именно тя е била с него онази вечер. А когато ченгетата я разпитат, тя ще ги насочи към нас. Саманта направо ще откачи, като разбере къде е отишла.

— По дяволите — казвам. — Това хич не е добре. Родителите му там ли са били?

— Не. Казала на лекарите, че му е сестра. Май се чувства виновна. Не спира да повтаря колко му бил труден животът на Скоч. И как искала да му помогне.

Умът ми препуска.

— Слушай, мислиш ли, че ще ти вдигне, ако й звъннеш? Може пък да я убедиш да се разкара оттам, преди да се появят родителите на Скоч или по-лошо — ченгетата. Накарай я да дойде у нас довечера. Може би ще успея да й налея малко разум. — Ако аз се погрижа за Реджина, може би Саманта няма да й откъсне главата.

Мати кимва, а лицето й добива съвсем измъчено изражение.

— Май ще успея да я навия.

— Супер — казвам и издишвам дълбоко. — Тогава до довечера.

Гледам я как се отдалечава тичешком, залепила телефон до ухото си. И направо ме заболява. Не е редно да се занимава с такива неща. Сега й е времето да се кикоти по коридорите, да флиртува с Ръс и да мечтае какъв цвят да бъде балната й рокля.

Тръсвам тъжно глава и тръгвам към кабинета по психология. Обикновено нямам търпение да се видя с Ролинс, но още ми горчи в устата от обяда с Ана.

Тъкмо стигам кабинета, когато виждам полицай Тийън в дъното на коридора. Сърцето ми прескача и буквално се хвърлям вътре. Ролинс седи на обичайното ни място — на дивана в дъното на стаята. Кабинетът на господин Голдън е организиран доста нетрадиционно: с дивани и пуфове, и даже кресло, за което всички се карат. Убеден е, че колкото по-удобно се чувстваме, толкова повече информация ще бъдем в състояние да поемем. Пък може и да има нещо вярно в тая работа, като знам колко много деца си взимат изпита и съответните кредити за колежа в края на годината.

Свличам се до Ролинс и се опитвам да овладея дишането си.

— Какво има? Запъхтяла си се, сякаш се връщаш от маратон.

Още съм му сърдита, задето домъкна Ана на нашето място, така че му се смръщвам.

— Онзи Тийън се мотае из училището и разпитва наред. Исках да ти разкажа в почивката, ама нали и Ана беше там.

Ролинс стреснато изправя гръб.

— Мамка му. С теб говори ли?

Поклащам глава.

— Изкара Саманта от английския. Казала му, че Скоч я е прибрал от купона в четвъртък, но не споменала за дребния ни план да му отмъстим. Но всичко е въпрос на време. Ако ченгетата разпитат Реджина…

Млъквам, понеже господин Голдън влиза в стаята. Привлекателен мъж е, малко над трийсет, но от няколко месеца насам става все по-бледен, а погледът му — все по-измъчен. Така се получава, предполагам, когато спиш с омъжена жена и дъщеря й се самоубие, понеже е научила. Разбира се, аз съм единствената, която го знае. Всички останали вероятно смятат, че има проблем с пиенето или нещо такова.

— Днес ще гледаме филм — обявява той и щраква лампите. — В края на часа искам да ми предадете бележките си.

През първия срок гледахме филм може би веднъж месечно. Сега се случва поне два пъти седмично. Господин Голдън пуска филма, отива при бюрото си и измъква шишенце с бели хапчета от чекмеджето. Пъха няколко в устата си и ги прекарва с глътка диетична кола. После се обляга назад със затворени очи. Очевидно има махмурлук. Бедничкият.

Отварям тетрадката на чиста страница. На екрана се точат надписите на филма и аз си приготвям лилавата химикалка. Ще гледаме нещо, озаглавено „Психология на тъгата“. До мен Ролинс се обляга назад и кръстосва ръце на гърдите си.

Следенето на филма донякъде ми помага да спра да мисля за затруднението, в което съм изпаднала. В известен смисъл филмът даже е интересен, особено онази част за чувствата, които изпитва човек след тежка загуба. Имало си отделни етапи на тъгата: отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане.

Очите ми неволно се насочват към мястото, където седеше Зейн навремето. Сега никой не сяда там. Понякога се чудя защо. Дали не е оставил някаква част от себе си, дали бих могла да уловя тези следи и някак да осъществя контакт с него, където и да се намира.

Уви, тази работа с плъзването не действа по такъв начин. Иначе щях да мога да се свързвам с мама, когато сядам на стария й люлеещ се стол или си слагам халката й. Май когато някой си отиде, отпечатъкът му върху физическите предмети избледнява. Интересно какво ще се случи, ако докосна нещо, което принадлежи на Скоч. Дали и той в момента е някъде другаде? На някакво междинно място?

Ролинс слага ръка на рамото ми и аз подскачам. Привежда се към мен и прошепва в ухото ми:

— Добре ли си?

Вдигам рамене. Той измъква лилавата химикалка от ръката ми и обръща нова страница в тетрадката ми.

После тиква химикалката обратно между пръстите ми и притиска длани една в друга в пресилено умолителен жест.

Затискам уста с длан, за да сподавя кикота си. Момичето до мен ми хвърля подразнен поглед. Отвръщам й със същото. Ролинс плъзва ръка по гърба ми под ризата и ме гъделичка.

— Престани — прошепвам, като едва сдържам смеха си.

— Прощаваш ли ми?

— Да — отвръщам. — Да. Каквото кажеш.

Той изважда ръка и я отпуска върху коляното ми. През остатъка от часа нещо не успявам да се концентрирам. Когато удря звънецът и господин Голдън светва отново лампите, откъсвам страничката, наполовина изписана с бележки, и му я предавам. Ролинс ме прегръща през рамо и двамата излизаме от кабинета. От вратата поглеждам отново към мястото на Зейн и осъзнавам, че съм завършила цикъла на тъгата. Примирила съм се с факта, че го няма, и съм в състояние да гледам напред.