Чуждо влияние

Деветнайсета глава

На някакво странно място съм.

Тъмно е и вали дъжд, а навсякъде около мен се издигат надгробни камъни.

Гробище.

За миг решавам, че съм се плъзнала в някого, но когато поглеждам надолу, виждам собствения си оръфан лилав халат и пухкавите пантофи и ми става ясно, че отново някой е отвлякъл тялото ми.

Първата ми мисъл е, че Лидия пак си играе с мен, но се сещам, че ми върна учебника по астрономия. Но пък вероятно не й е било трудно да намери нещо друго с моя отпечатък.

Свеждам поглед към гроба пред мен и виждам името на мама, издълбано в камъка. Прокарвам треперещи пръсти по студения твърд гранит.

По бузите ми потичат сълзи, смесват се с дъждовните капки. Свличам се на земята и притискам лице в тревата. Да можеше да е тук. Щеше да знае какво да направи. Щеше да ми помогне да разплета бъркотията със Скоч и цялата загадка около леля Лидия.

— Мамо — прошепвам дрезгаво. Гласът ми се извисява по-силно, преминава в писък. — Мамо! — крещя срещу вятъра. Безполезен звук, безсмислен гняв срещу природните сили. — Мамо! Мамо!

Бурята набира сили. Светкавица пробожда небето, а секунда по-късно в ушите ми отеква гръм. Съвсем близо. Твърде близо. Дали не е знак? Дали тя не ме чува?

Насилвам се да се изправя, но вятърът ме поваля. Падам на земята. Калта се просмуква в дрехите ми и започвам да треперя. В продължение на няколко секунди не правя втори опит да се изправя, само плача.

И тогава ме обгръщат чифт силни ръце. Долавям познатия мирис на коженото яке на Ролинс. Топлината на тялото му прониква през подгизналия халат, през тениската и късите ми панталони. Гали косата ми и шепне, но шепотът му е сърдит, мъмри ме.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — пита ме строго.

— А ти какво правиш тук? — питам на свой ред.

— Прибирам се от студиото. И случайно се натъквам на някакво откачено момиче, което се разхожда по шосето по пижама. Дори не те познах веднага. Изкара ми акъла, Вий. Сигурно умираш от студ.

Той притиска тяло в моето, за да ме стопли.

И нещо се случва там, в гробището.

Обхваща ме смелост.

Скрита в якето на Ролинс, оставям пръстите си да изследват кътчета, които никога по-рано не съм докосвала. Мускулите на гърдите му, на гърба. Сгушвам глава в извивката на врата му и за миг застиваме така. Струва ми се съвсем в реда на нещата. Неговите ръце в косите ми, моите ръце, които се плъзгат по тялото му.

Останала без дъх, сплитам пръсти в косата му и го придърпвам надолу, докато устата му не се спира върху моята. За миг се поколебава, но после устните му се разтварят и езикът му гали моя. Телата ни се извиват едно към друго и най-после признаваме, че се нуждаем един от друг по нов начин. Отново трясва гръмотевица и Ролинс се отдръпва. Останала съм без дъх.

И тогава се сещам.

— Чакай. Ами Ана?

Ролинс ме изглежда озадачено.

— Какво за нея?

— Мислех, че вие… — не довършвам.

Той се привежда отново към мен и обхваща брадичката ми с шепа.

— Вий, само ти съществуваш за мен. Винаги само ти. — Притиска устни до моите.

Блесва светкавица и ехтящият трясък ни кара да се откъснем един от друг.

— Трябва да вървим — казва Ролинс и аз кимам. Оставям се да ме изправи на крака и да ме поведе през гробището, между надгробните камъни. Изкачваме някаква височина и виждам колата му да чака на паркинга.

Когато влизаме, надува радиатора.

— Я сега ми обясни какво правеше на гробището? Не, чакай, нека се опитам да налучкам. Нямаш представа как си се озовала там.

Поклащам глава.

— Наистина нямам. Нямам никакъв спомен да съм излизала от къщата. — Млъквам за миг и се замислям за Лидия. Нарочно ли ме е довела до гроба на мама? Ако е тя, какво иска да каже с това?

А ако не е тя, то кой?

За първи път от няколко дни се сещам за странната жена, която ме върна вкъщи онзи път след катастрофата. Възможно ли е да има нещо общо с всичко това?

— Не искам да се прибирам. — Прехапвам устна, понеже не виждам къде би могъл да ме заведе. Никога не съм ходила у тях, понеже се чувства ужасно неловко заради болната си майка.

— Тогава ела у нас — неочаквано ми предлага той. Отклонява за миг поглед от шосето и ми се усмихва стеснително.

Пресягам се и стисвам ръката му.

Когато спираме пред къщурката им, вътре е тъмно, примигва само мътната светлина на телевизора. Тръгвам след Ролинс по разбитата циментова алея и заедно изкачваме стълбите. Ролинс тихо затваря вратата зад мен, а аз се обръщам да огледам обстановката.

На опърпания стар диван седи мършав мъж, вдигнал крака върху щайгата от мляко, сложена наместо масичка. Гледа нощната програма. Откъсва поглед от телевизора само колкото да ни погледне, после отново впива очи в екрана, като бавно отпива от бутилката будвайзер.

Ролинс ме повежда към дъното на къщата. Кима към едната врата.

— Майка ми спи.

Влизаме в следващата стая, която мигом разпознавам като неговата. Импровизираната библиотека, преметнатите на облегалката на стола джинси, окъсаното томче на Стивън Кинг върху леглото. Всичко е съвсем в негов стил.

— Съжалявам за чичо ми — вметва Ролинс. — След малко тръгва за болницата. И има нужда да се подготви психически с няколко бири, преди да посвети цяла нощ на чистене на повръщано и нечистотии. Или поне така твърди.

Смътно си спомням, че ми е споменавал, че чичо му работи като санитар в болницата.

Сядам на леглото, а той изчезва някъде в коридора и след миг се връща с избеляла оранжева кърпа. Избърсвам лицето и косата си, но колкото и да потупвам дрехите си с малката кърпа, няма как да ги изсуша. Смъквам халата и едва в последния момент осъзнавам, че мократа ми бяла тениска е станала напълно прозрачна. Лицето ми пламва и побързвам да скръстя ръце пред гърдите си.

Явно и Ролинс е забелязал, понеже отклонява поглед, макар ъгълчетата на устните му да се изкривяват в лека усмивка. Дръпва едно очукано чекмедже, изважда тениска на „Соник Ют“14 и ми я подава. От друго вади чифт шорти. Поемам ги с благодарност.

— Ще ида да си взема един душ — казва. — Веднага се връщам.

Когато затваря вратата, бързам да смъкна мократа тениска и панталони. Тялото ми цялото е настръхнало. Прокарвам кърпата по кожата си, та поне що-годе да съм суха, и навличам тениската и шортите на Ролинс. После, треперейки, скачам в леглото и дръпвам завивката до брадичката си. Минават няколко минути, преди зъбите ми да спрат да тракат.

На вратата се чука лекичко и Ролинс я открехва, колкото да прошепне в процепа:

— В приличен вид ли си вече?

— Облечена съм — отвръщам. — А доколко ми е приличен видът, е спорно.

Той се разсмива и отваря вратата. Поемам си рязко въздух, като виждам, че е гол, само с вързана на хълбоците светлосиня кърпа. Отваря чекмеджетата и тършува за дрехи. А аз гледам как мускулите на гърба му играят под кожата. Не ми е хрумвало, че е толкова здрав. Вероятно му се налага, за да може да вдига майка си от инвалидната количка.

Навлича чифт къси панталони под кърпата, после някаква черна тениска.

— Чичо ми си легна — осведомява ме и посочва с палец към хола. — На дивана ще бъда, ако ти трябва нещо.

Отварям уста да възразя, без да съм наясно какво точно ще кажа, но я затварям. Май очаквах, че ще спи тук, при мен. Ако не на леглото, то поне на пода или нещо такова. Мисълта да остана съвсем сама ме побърква. Но Ролинс щраква лампата и затваря вратата, преди да успея да кажа каквото и да било.

Обръщам се настрани и се втренчвам в ивицата светлина под вратата. Всичко е наред. Нали е в съседната стая. Намествам се в завивките му и вдишвам миризмата му. На кожа и подправки. И на нещо друго, нещо, за което не намирам думи. Нещо, което си е само негово. Самата му същност.

Минават няколко секунди.

Минути.

И ми става ясно, че няма начин да заспя след всичко, което се случи. Животът ми е пълна бъркотия. Някой постоянно влиза в тялото ми и ме кара да върша странни неща, да ходя на странни места. А ако полицаите продължават да душат, накрая ще ме обвинят в престъпление, което не съм извършила. Възможно е да свърша в затвора. И като капак на всичко осъзнавам, че съм влюбена в най-добрия си приятел.

Дръпвам завивките и се измъквам от леглото. Прекосявам стаята на пръсти, за да не събудя чичото или пък майка му, и внимателно завъртам дръжката. Вратата се отваря и аз притичвам по коридора към стаята, където преди час чичото на Ролинс гледаше телевизия.

— Ролинс — прошепвам.

Издутината върху дивана се размърдва. Той отваря едно око.

— Добре ли си, Вий? Искаш ли вода или нещо друго?

Приближавам се до дивана и коленича отстрани.

— Ролинс, не може ли да се върнеш в стаята, а? Моля те? Не мога да заспя.

Той сяда на дивана и се прозява.

— Разбира се. Не исках да се чувстваш неудобно.

— Знам — казвам и се усмихвам. — Ама с теб ще ми е много по-удобно.

Ролинс се изправя, както си е с одеялото върху раменете. Връщам се обратно в стаята и го изчаквам да влезе. После затварям вратата. Той понечва да разстели завивката си на пода, но аз го хващам за китката.

— Не. Искам да спиш с мен.

Той ме поглежда равно.

— Сигурна ли си?

Кимам.

Покатервам се първа в леглото, а той се настанява до мен. И макар да имам чувството, че го познавам по-добре от всеки друг на света, сега усещам колко малко зная за него всъщност. Какъв е бил животът му, преди да дойдат в Айова? Кой е баща му? Какво се е случило с майка му, та е прикована в инвалидна количка?

Облягам глава на рамото му и подхващам:

— Разкажи ми за майка си.

Той мълчи и се плаша, че може да съм прекалила. Отношенията на Ролинс с майка му са толкова сложни. А и знам, че не обича да говори за нея.

— Родила ме е, преди да навърши двайсет — казва накрая. — Не познавам баща си. Баба ми казваше, че бил наркоман и зарязал майка ми, като разбрал, че е бременна. Така че живеехме при баба и дядо. Мама работеше нощно време като санитарка, а когато тръгнах на училище, си намери работа в една фирма за телемаркетинг. Това беше преди катастрофата, разбира се.

Усещам, че тялото му се напряга.

Катастрофата.

— Прибирала се от работа с колелото. Не видяла колата, а и шофьорът не я видял. Така поне каза впоследствие. Говорел по телефона. Много беше зле. Мислех, че ще умре. Даже помня, че й държах ръката в болницата и ужасно се стараех да не покажа колко ме е страх. Бях на осем.

Пръстите му лежат отпуснати в моите. Разтривам ги лекичко, за да ги съживя.

— Дълго време баба и дядо се грижеха за нея. Къпеха я. Хранеха я. Но после баба почина, когато бях девети клас. Получи инфаркт. А дядо почина скоро след това, май не намираше смисъл да живее след нея. И останахме само аз и мама. Чичо ми е единственият ни друг роднина. Така че дойдохме тук… Останалото си го виждала.

Сещам се за онзи ден, когато се плъзнах в Ролинс, как чичо му се разкрещя да иде да изкъпе майка си. И колко нежно я съблече и изкъпа той. Как всяко движение нашепваше за истинска обич.

— Толкова съжалявам — прошепвам и отмятам кичур коса от очите му.

Той вдига рамене.

— Е, ти знаеш по-добре от всеки друг. Животът невинаги е справедлив.

Обръщам лицето му към мен. Очите му са тъмни като нощта. Обецата на устната му проблясва на лунната светлина. Прокарвам ръце през косата му, после се накланям към него и докосвам устните му със своите. Той отвръща, разтваря устни и езикът му нежно гали моя.

Но преди да успея истински да се насладя на целувката, се отдръпва.

— Твой ред е.

— Мой ред за какво? — питам и се сгушвам в него, опитвайки се да го примамя за по-дълга целувка. Но той отново се отдръпва и ме поглежда с най-сериозно изражение.

— Твой ред е да разкажеш какво точно се случва. Не съм сляп, Вий.

Всякакво желание за ласки ме напуска, когато се сещам за снощи, за неестествено разкривеното тяло на Скоч. Поне е жив. Поне това.

После вдигам очи към Ролинс и ми става ясно, че не мога да имам тайни от него. Обзема ме желание да му кажа всичко.

Така и правя. Започвам със слуховете, разпространявани от Скоч по мой адрес и по адрес на Саманта, и как двете сме решили да му дадем хубав урок. После разказвам как всичко се обърка и колко ме е страх, че полицаите ще разберат, че сме били горе, когато Скоч е паднал.

— Не видях как падна. Само миг преди това някой се вмъкна в мен. И ме е страх, че този някой ме е накарал да го бутна.

Ролинс мълчи известно време и ме дострашава какво ли си мисли за мен. Та кой нормален човек примамва някого в гората посред нощ, а после го оставя сам да кърви, може би дори да умре? Ами ако не ми вярва и смята, че си измислям цялата работа с плъзването, за да прикрия факта, че сама съм блъснала Скоч?

— Може пък просто да е паднал — опитва се да ме успокои той и ме погалва по косата.

— Има и още. Намерих нещо в стаята на Лидия. Учебника по астрономия, който мислех, че съм загубила. Скрила го беше под леглото. Твърди, че го намерила една нощ и се зачела, ама май не й вярвам особено. Защо ще го прави, ако не тя се вмъква в мен?

Ролинс замръзва с вплетени в косата ми пръсти.

— По дяволите. Това определено звучи подозрително.

Вдигам се на лакът, за да го погледна.

— Значи ми вярваш? И не ти звучи налудничаво?

— Е, цялата работа определено е смахната. А и леля ти ми се струва пълна откачалка. Но не, не смятам, че си луда.

Взирам се в очите му, за да се уверя, че е искрен.

— Ще ми помогнеш ли да разбера какво точно се случва?

— Естествено.

Толкова съм му признателна, задето не смята, че съм си изгубила ума, че буквално скачам отгоре му, целувам шията му, меката част на ухото му и накрая устните. Той ме хваща за талията и ме обръща по гръб, надвесва се над мен.

— Какво чакаш? — питам.

— Нямам намерение да чакам повече — прошепва той и ме дарява с дълга топла целувка.