Чуждо влияние

Двайсет и четвърта глава

По-късно следобед седя на леглото и разглеждам колието. Слънчевите лъчи, струйнали през прозореца, озаряват диаманта отвътре, така че виждам ъгли и форми, които до този момент не съм забелязвала. До болка ми е познат този камък — проблясваше на пръста на мама всеки път, когато ме люлееше на люлката или ми приготвяше горещ шоколад. И съм дълбоко благодарна, че си имам този спомен. Много мило от страна на баща ми да направи такъв жест. Но бих предпочела той да си е негов от край до край.

Вдигам колието пред себе си, залюлявам го като махало. Обзема ме непреодолимо желание да си го сложа, да притисна тази частица от мама до сърцето си. С разтреперани ръце щраквам закопчалката зад врата си и се навеждам да погледна. Висулката лежи в хлътнатината под шията ми, сякаш открай време е била предназначена точно за това местенце.

Клепачите ми изведнъж натежават и се смъквам на възглавницата. Последните няколко дни бяха крайно уморителни. Отпускам се и се унасям, ъглите на стаята губят очертания. И всичко става черно.

Стоя в кухнята и мия домати на мивката. Ръцете ми търкат мръсотията от твърдите червени плодове. Пръстите ми са дълги, лакирани в бледорозово. Вмъкнала съм се в Лидия. Явно е оставила някакъв емоционален отпечатък върху колието. Може би мама й липсва повече, отколкото си мислех.

Чувам гласа на баща ми — разказва забавна случка от болницата за някаква медицинска сестра, чийто съпруг й подарил карта за фитнес за годишнината от сватбата. Звучи спокоен, щастлив, толкова безгрижен не е бил от месеци. Очевидно присъствието на още един възрастен у дома му се отразява добре.

— Колко ужасно — възкликва Лидия, но не се сдържа и се разсмива. Вдига глава от доматите и се усмихва на баща ми, който приема смеха й като повод да подхване нова история.

Би трябвало да се радвам, че татко има на кого да разказва скучните си истории, някой, който да ги оцени повече, отколкото бихме ние с Мати. Но въпреки всичко ми е тревожно. Вярно, днес в ресторанта Лидия ми разкри малка част от миналото си, но дори не съм сигурна, че ми е казала истината. Може би се е почувствала хваната в капан, когато я попитах какво я води в Айова, и си е измислила историята с бебето, за да не разбера какво всъщност си е наумила.

Когато се плъзвам обратно в тялото си, неприятното усещане не ме напуска. Лидия бе казала, че иска да ни опознае, да се превърне в част от семейството. Дали не говори буквално? Вече е спечелила сестра ми на своя страна. Възможно ли е да се опита да оплете и баща ми? Възможно ли е да иска да му стане жена? Наша майка?

Изправям се в леглото и се оглеждам. Стаята ми изглежда точно така, както я оставих, преди да се унеса, само дето сега виолетовите стени започват да тъмнеят със залязването на слънцето. Верижката на врата ми се е изопнала, заплела се е в косата ми. Гледам я смаяно. Ако я нося, рискувам във всеки един момент да се плъзна в Лидия. Буквално е заразена.

Вдигам ръце, разтварям закопчалката и махам бижуто.

Внимателно го връщам в червената кадифена кутийка и я пъхам в долното чекмедже при ръкавицата на бащата на Скоч и другите вещи, които съм събрала, за да мога да се вмъквам в чужди тела.

После сядам на стола на мама и притискам лице в дървото, изгладено от годините. Затварям очи и се замислям за нея и баща ми, как се смееха заедно в кухнята, докато приготвяха вечерята. А сега там с него има друга жена, която изглежда досущ като мама.

На вечеря татко и Лидия са в особено добро настроение. И двамата са обърнали по две чаши вино и непрекъснато се споглеждат и усмихват, а после отклоняват очи. Направо ми се гади от едва прикрития им флирт.

Очите на баща ми блестят, докато слуша някаква история от учителските дни на Лидия. Сигурно му е невъзможно да не вижда мама, когато я гледа.

Мати, очевидно сляпа за промяната в тона им, налапва малко спагети.

— Ммм — възкликва. — Сосът е великолепен.

— Заслугата е изцяло на Лидия — пояснява баща ми. — Каза ми нова рецепта.

Сещам се за готварската книга на мама, прибрана на рафта, забравена. Какво й е на нейната рецепта?

— Хей, татко. Реши ли дали да ме пуснеш на кино с Ръс, Вий и Ролинс утре вечер?

Доволното изражение на баща ни се стопява, заменено с объркване.

— Извинявай. Вий и Ролинс, и кой?

Мати се обръща към мен.

— Не си ли му казала? За бога, имаше предостатъчно време.

— Какво да ми каже?

— Ръс е едно момче от училище. От дванайсети клас е, но е на годините на Вий. Просто е страшно умен. Покани ме да излезем. И реших, че няма да имаш нищо против, ако Вий и Ролинс дойдат с нас.

Баща ми скръства ръце.

— Да, но има един малък проблем. Вий е наказана.

— Какво? — виква Мати. — Изобщо не си ми казала. Защо си наказана?

Вдигам рамене и я поглеждам многозначително.

— И ти напоследък премълчаваш доста неща.

Лидия се намесва.

— Само едно кино, Джаред. Какво толкова може да стане?

Забравила за наказанието ми, Мати продължава да упорства:

— Хайде, татко. Ще се върнем преди полунощ. Даже в единайсет. Ще идем на ранната прожекция.

Лидия докосва ръката на баща ми.

— Какво ще кажеш, Джаред?

Баща ми сдъвква още една хапка спагети.

— Добре, добре. Но да се приберете преди дванайсет. И двете. — Последните му думи са за мен.

— Това означава ли, че мога пак да излизам с Ролинс?

Баща ми се споглежда с Лидия.

— Май да. Но ще се прибираш навреме. Ясно ли е?

Кимам, като гледам да скрия усмивката си. Никак не умее да удържа на думата си, когато ни наказва. В такива случаи винаги мама влизаше в ролята на лошото ченге.

Лидия ме поглежда, сякаш ми е направила огромна услуга. Хапвам от спагетите и правя физиономия, та да е ясно какво ми е мнението за специалната й рецепта.