Да започнем отначало

9.

Чувайки името си, той се обръща и ме поглежда.

Дъхът ми спира в гърлото и аз го задържам, дори не издишам.

Очите му ме оглеждат, настъпва дълго мълчание. Тишината е протяжна. Всичко около мен сякаш изчезва, хората, звуците, разговорите… Всичко. Сякаш някой е завъртял копчето за звука мога да чуя единствено сърцето си, което бие оглушително в гърдите ми. Последния път, когато се срещнахме, той напълно ме пренебрегна, но този път… Няма начин да се престори, че не ме е видял. Тук съм и седя точно пред него.

Чакам го да каже нещо. Каквото и да е.

— Извинете — произнася накрая Себ, лицето му изразява пълно неразбиране. — Познаваме ли се?

Е, не, не очаквам да чуя отново това!

Не вярвам на ушите си. Ти будалкаш ли ме?

Освен леките признаци на безпокойство, не изглежда да се шегува. Обикновено, когато Себ се опитваше да се шегува, винаги имаше издайнически знаци. Но днес няма нищо — нито свиване на устните, нито леко нервно потрепване на очите или избягване на погледа ми.

Неочаквано ме обзема силно възмущение, все едно някой е ударил главата ми с чугунен тиган за пържене.

Хайде, стига, това е лудост! Да не казвам, че е жестоко. Да, знам, че всеки се справя с раздялата по различен начин. Някои излизат и се напиват, други спят с котката си и ядат „Джафа кейк“, докато гледат „Отчаяни съпруги“ в мрежата (аз съм от последните).

Но да се преструваш, че никога не си виждал този човек? Че той не те е виждал гол? Или докато си в тоалетната? Споменът за Себ, седнал без дрехи на тоалетната чиния, четящ въпросника на Пруст, публикуван във „Венити Феър“ и викащ, че тоалетната хартия е свършила, проблясва в ума ми. Искам да кажа: „Хей, това съм аз, момичето което дойде да те спаси с руло «Андрекс»24! Не ме ли помниш?“

— Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че не знаеш коя съм?

Той ме гледа смутено.

— Моля да ми простите, но съм много лош физиономист. Не помня лица. Понякога се гледам в огледалото и не разпознавам дори себе си. — Усмихва се унило. — Освен това, абсолютно съм сигурен, че ако ви бях срещал, щях да ви запомня.

Мили боже, той да не би да флиртува с мен?

Гледам го слисано. Не знам какво да кажа. Нито как да реагирам. Преди беше странно и чудновато, но сега…

— Е…? Свободно ли е? — той сочи стола до мен.

— Да — кимам разсеяно. Умът ми все още е задръстен и се опитва да намери логичен отговор на онова, което става. Може би и той е получил същия съвет, който ми даде Фиона. Да се преструва, че не съществувам. Да забрави за мен завинаги.

Дори да е така, поведението му не е ли все пак малко крайно?

— И какво, мил ли бях? — пита неочаквано, докато сяда.

Гледам го объркана.

— Моля? Извинете, не ви разбрах.

— Мил ли бях, когато се срещнахме?

Изпитвам неистовото желание да го сграбча за раменете и да го разтърся, да му кажа да се държи нормално. Както когато бях малка и татко се преструваше, че е някакво страшно чудовище, а аз плачех и да го молех отново да си стане татко.

— Ами… — чудя се какво да отговоря, но вече съм изгубила дар слово.

Той продължава да ме гледа, очаквайки отговор. Сякаш сме двама непознати, които просто си бъбрят, а не двойка, която е скъсала съвсем неотдавна.

— Аз… ами… не мога да си спомня, беше преди време. — Попаднала съм в някакъв налудничав, кошмарен сценарий и се опитвам да съставя смислено изречение.

Той, от своя страна, изглежда няма такъв проблем.

— Надявам се, че съм бил — усмихва ми се закачливо, и като сяда до мен, се захваща с айфона си.

Разговорът замира, седя на мястото си, напълно зашеметена. Просто не мога да повярвам какво ми се случва. Какво продължава да ми се случва, напомням си, като хвърлям крадешком поглед с крайчеца на окото си. Може би аз греша. Може би съм сбъркала човека? В края на краищата всеки си има двойник, нали? Може би това е двойникът на Себ.

Наблюдавам го изпод клепачите си. Той все още гледа айфона си, докато аз оглеждам познатите черти на лицето му: същия златист тен от честото ходене на ски, същата гъста руса коса и добре поддържани бакенбарди, същата силна челюст и секси трапчинка на брадичката, същия навик да мръщи вежди, когато се концентрира…

Сърцето ми отново прескача. Съвпадение на имената е едно. Еднакви черти — друго. Но едни и същи характеристики на поведението?

— Счупих си екрана — казва неочаквано високо и се обръща към мен, при което ме хваща, че го наблюдавам.

Почти подскачам от изненада.

— Моля? — реагирам бързо и хващам бретона си, сякаш бих искала, ако мога, да се скрия зад него.

— Докато карах сноуборд — вдига рамене той и ми показва стъклото на айфона, което е напукано. — Опитах се да се свържа с офиса им на Риджънт Стрийт, но всеки час е зает чак до другата седмица. Тъй че се наложи да дойда чак дотук.

Той говори с мен, сякаш всичко е напълно естествено, сякаш не забелязва смущението ми. Сякаш не вижда, че това съм аз. Тес. Момичето, с което обикновено правеше любов, преди да заспи. Какво става по дяволите?

— Мис Конъли?

Вдигам очи и виждам техника Али, който стои пред мен.

— О, здрасти! — опитвам да се концентрирам.

— Мисля, че успях да изровя нещо — шепне бързо той. — Всичко друго е напълно изтрито, но това беше дълбоко вътре, едва го намерих… — Оглежда се крадешком, за да се увери, че никой не пи гледа, сетне пъха ръка в джоба си. — Един уърдовски файл, качих го на този диск. — Пъха диска в ръката ми, сякаш е крадена вещ. — Не съм сигурен, че е много…

— Страшно ви благодаря — усмихвам се благодарно. — Наистина сте много любезен…

Млъквам, защото виждам, че Себ ни гледа с любопитство. Всъщност той ли ме гледа? Може би е неговият двойник?

Двойник на кого, Тес? На мъжа, за когото мечтаеш?

По дяволите. Трябва да се спасявам оттук. При това бързо.

Казвам довиждане на Али, пъхам диска в джоба си и почти тичам навън от магазина.

Пътувам към вкъщи като в мъгла. Не знам какво да мисля, така че се опитвам да не мисля за нищо, затова пъхам слушалките в ушите си и пускам музиката на максимум. Басите ще спукат тъпанчетата ми. Обикновено, когато в метрото видя такива хора, които са надули музиката до дупка, сумтя и се чудя какво правят! Защо искат насила да оглушеят? Сега съм точно като тях и въобще не ми дреме. Много важно, че ще оглушея! Както изглежда, май вече съм напълно полудяла.

Влизам в апартамента, за да открия, че Фиона седи до кухненската маса, облечена с пухкавия си домашен халат, с разпиляна коса, телефон, залепен между ухото и брадичката, и цигара, която виси от ъгълчето на устата й. Не прилича много на образа, който хората си изграждат за журналистка, водеща рубрика за здраве и красота. Нито пък на фотосите, които читателите й виждат в списанието. Там се мъдри нейна снимка в поза от йога, облечена е клин от ликра и с чаша пресен портокалов сок в ръка.

— Не ме интересува, че днес е неработен ден. Не разбираш ли, че срокът ми е утре? — вика тя в телефонната слушалка. — Добре тогава, заври си своя нов ботокс-крем за лице във… — Затваря телефона с ръмжене. — Загубенячка! Простакеса! Селянка! Тъпа рекламна агентка! — ръси все цветисти епитети, докато дърпа силно от цигарата и се нахвърля върху клавиатурата.

Аз на свой ред хвърлям чантата си върху масата и се отпускам на стола.

— Е, как е? — пита ме разсеяно зад екрана на лаптопа си Фиона.

— Добре и не чак толкова — отвръщам с въздишка. — Дядо е добре, но лаптопът ми е за боклука. Очевидно се нуждае от нов харддиск.

— О, скъпа! — Фиона дори не вдига очи от клавиатурата си. — Спаси ли нещо?

Как може да прекараш целия си живот, без да слушаш какво говорят другите, и накрая, когато вече е късно, да проумееш какво са искали да ти кажат!

— Не, нищо. Загубих всичко. В това число и ума си — не мога да се въздържа, но според мен тя не ме чува, тъй като вече трака ожесточено по клавишите, изпращайки без съмнение гневно писмо до бедната рекламна агентка.

— Освен това — сещам се и вадя от джоба си диска, за който бях забравила.

— Какво е това? — Фиона спира да пише и главата й се появява над лаптопа.

— Нямам представа. Момчето в сервиза каза, че успял да спаси един файл. — Ставам и включвам чайника. Имам отчаяна нужда от чаша чай. Всъщност имам нужда от нещо по-силно, но не съм сигурна дали ако започна с текила, ще бъде добра идея. Само като се сетя какво стана последния път!

— Я да видим…

Обръщам се и виждам как Фиона взема диска и го пъха в устройството на лаптопа си.

— Чай? — питам, посягайки към пакетчетата „ПиДжи“.

Дори не ме чува. Прекалено е ангажирана е онова, което прави.

— Виж ти… прилича на нещо написано…

Въпреки това й правя една чаша. Фиона не е от хората, които отказват нещо, когато им се предлага. Била съм свидетел на някои от запознанствата й в интернет…

— Стига бе, прилича на дневник…

— Дневник?

— Да, на това прилича — вдига очи към мен. — Не знаех, че си водиш дневник?

Чувствам, че се изчервявам.

— Всъщност, не съм писала от доста време…

Микровълновата фурна неочаквано надава звън.

— О, супата ми Том Юм е готова. — Фиона скача от стола. — Беше ми останало малко и реших да я изям хем да не я хвърлям, тъй де, пари съм дала, хем заради този упорит килограм… те станаха почти три — мърмори под носа си тя.

Докато прекосява кухнята, аз зарязвам чая и надничам в компютъра й. Да, на екрана виждам началото на дневник с дата 4 януари 2011 година:

Виждам името му и думите започват да се въртят пред очите ми.

Какво, по дяволите…?

Неочаквано ме обливат горещи вълни и после ми става студено. За част от секундата настъпва тишина, сетне мислите ми започват да се блъскат една в друга, подмятайки ума ми като лодка в бурно море. Но все пак сред цялата тази врява една мисъл остава чиста и ясна: Значи не съм луда! Не съм си го измислила. Не съм си въобразила!

Чувствам задоволство от реабилитацията ми.

— Виждаш ли, казах ти! — почти викам триумфално, възвръщайки гласа си.

— Какво си ми казала? — тя се обръща с купа супа в ръка.

Искам да я довлека, за да й покажа доказателството, когато малко по-надолу очите ми се фокусират и прочитам:

… и Фиона си купи една рокля за срещата си другата седмица. Тя е много тясна и много къса, а цветът й е така светлорозов, че я прави да прилича на кренвирш. Попита ме дали не изглежда дебела с нея. Излъгах и казах „Не“…

— Нищо, нищо — мърморя и бързо натискам бутона, за да извадя диска. — Просто някакви стари глупости, нищо важно.

И като го вземам със себе си, я оставям да яде супата и се изпарявам от кухнята.

Затварям вратата на стаята си и сядам на ръба на леглото. Флий недоволно мяука, тъй като съм нарушила спокойното му протягане върху юргана, но аз съм прекалено разстроена, че да го успокоявам. Вместо това седя като вкаменена. Чашата с горещ чай изгаря ръцете ми, но не мога да помръдна.

Не мога да направя нищо. Сякаш цялата енергия се е съсредоточила в мозъка ми и умът ми се върти ли, върти, както онова колело е цветовете на дъгата, което излиза на екрана на компютъра ми, опитвайки се да проумея събитията от последните няколко дни: как Себ ме подмина в „Старбъкс“, реакцията на Фиона, реакцията на всички останали. Като магнетофонна лента, развиваща се в главата ми, чувам какофония от гласове. Фиона: „Себ кой?“ Дядо: „Никога не съм се срещал със Себастиан.“ Мама: „Не си го споменавала преди“. Всички се смесват в един глас… и тогава отново виждам Себ — седи до мен, говори с мен, а аз поглеждам в очите му, но там няма никакъв признак, че ме познава, все едно не знае коя съм.

Но това е невъзможно! А дневникът? — пита гласът в главата ми. Този път това е моят собствен глас, който ме връща към настоящето.

Оставям чашата с чай върху близкия скрин и започвам да ровя из него. Трябва да има още доказателства за връзката ни, нещо по-материално, по-съществено от думите върху диска. Стара снимка, картичка, която ми е писал, нещо… Пръстите ми ровят отчаяно. Тук има толкова много боклуци: стари червила, слушалки, някакви резервни копчета, които вървят с дрехите и не знам къде да ги прибера… Но нищо, което да ме свързва със Себ. Никаква обща снимка, никаква картичка, нищо…

Но разбира се, че няма да намеря нищо, напомням си. Та нали изхвърлих всичко! Опитах се да забравя за него. Затова изгорих всички писма, имейли, профила му във Фейсбук. Затова изгорих всички спомени от връзката ни в камината през нощта на Нова година.

При тази мисъл в ума ми изплува смътен образ — за някакъв мъж по телевизията. Носеше много смешни антени на главата си… как беше името му? Говореше за новогодишните ритуали. Започвам да ровя в просмукания си от текила мозък, опитвайки се да събера отломките…

„… един древен ритуал… всички неща, от които искате да се освободите… болезнени спомени… изхвърлете ги в огъня точно в полунощ“. — Напрягам се и си спомням и още: „… много култури вярват, че като изгорим тези неща, ще се освободим от тях… и по този начин няма да ги вземем с нас в новата година…“

Неочаквано ме обливат ледени и огнени вълни. Стига глупости, та той носеше блестящи антени на главата си, за бога! Ако съм се хванала и съм повярвала на всичко, което е казал… Та това е безумна глупост! Трябва да съм била абсолютно неадекватна!

И все пак…

В мозъка ми се промъква едно предположение. То е напълно смахнато. Невъзможно. Абсолютно необяснимо. Не мога да повярвам дори, че си го мисля, но… но има смисъл, колкото и щуро да изглежда. Това че като изхвърлиш всичко в огъня, по някакъв магически начин ще се отървеш от всички спомени, срещи и времето, прекарано заедно. Аз, както изглежда, бях изтрила напълно нашата връзка. Бях изтрила нас.

Освен дневника — единствената отломка, която бе успяла да се съхрани, благодарение на някакъв технически пропуск, който бе предпазил всичко да бъде изтрито от ума и сърцето ми — все едно никога не се е случвало!

Чувам отново в ума си гласа на мъжа от екрана: „… и както пламъците отнасят пепелта, искрите ще поемат и ще отнесат… онова, което си пожелаете в новата година…“

Връщам се към онази нощ. Към искрата, която зърнах да излита през комина, когато изхвърлих всичко в огъня. Към желанието, което си намислих.

И когато си го спомням, сърцето ми бие учестено. Бих искала никога да не съм го срещала.

Ето че се бе превърнало в истина.

Мислите ми са прекъснати от звън — интеркомът в коридора. Смътно чувам гласове, сетне Фиона се обажда:

— Тес, за теб е.

— Кой е? — питам, но няма отговор. Чувствам раздразнение. Който и да е, не искам да виждам никого. За миг не помръдвам, част от мен се надява, че ако игнорирам неканения посетител, той просто ще си отиде.

— Тес! — отново вика Фиона.

Едва потискам желанието да извикам „Махай се!“ и ставам. Поглеждам се за миг в огледалото, опитвам се да оправя косата си, сетне се отказвам и излизам в коридора. Мога да видя гърба й — увитата й в халат фигура закрива човека, който стои на прага. Тя говори с някого, но когато приближавам, се обръща.

— Ето те и теб! — произнася с укор и с най-прекрасния си медено-шикозен глас. — Очевидно си забравила чантата си в магазина!

— Чантата ли? — да, днес носех две чанти, защото не можах да пъхна лаптопа в раничката си. Сега изведнъж си спомням, че се прибрах вкъщи само с една. Сигурно съм оставила другата. Господи, какъв идиот съм…

— Чудя се, Тес, какво ти става? — тя се смее с онзи смях, който излиза от нея винаги, когато наоколо има мъже. — За твой късмет, този много мил господин е намерил чантата ти.

Познах, нали? Няма начин на вратата да не стои мъж! С широка и ослепителна усмивка, тя посочва фигурата на прага.

— О, благодаря… — приближавам, а Фиона отстъпва встрани, така че да благодаря на непознатия.

Само че той не е непознат.

Гласът засяда в гърлото ми. О, боже мой, какво прави Себ тук?

— Забравихте това. — Той се усмихва и ми подава чантата. Гледам го недоумяващо, сетне ми просветва. В сервиза за компютри седеше до мен, аз изтичах бързо навън…

— Ах… да, благодаря. — Кимам и бързо я вземам от него.

— Надявам се, че ще ми простите, но потърсих адреса ви в нея.

— Да, за… не, няма нищо, разбира се, че не. — Почти заеквам, докато притискам чантата към гърдите си, а главата ми се върти. Трябва да се хвана за нещо.

Настъпва неловко мълчание и аз едва сега осъзнавам, че Фиона е изчезнала и сме само двамата със Себ. Преглъщам с мъка. Трябва да кажа нещо. Просто не мога да спра да мисля за онова, което се бе случило.

— Искам да кажа… — Той ме гледа очаквателно с бледосините си очи. Боря се и се опитвам да намеря точните думи. — Просто исках да кажа… — повтарям и пак млъквам. Кого заблуждавам? Безсмислено е: няма точни, нито правилни думи. Как бих могла да му обясня, какво става, когато не мога да го обясня на себе си? Ще ме помисли за луда. — Благодаря още веднъж — успявам да изломотя почти нечленоразделно.

За част от секунда ми се струва, че виждам как през лицето му преминава разочарование, но то изчезва и той отново се усмихва.

— Няма за какво. Извинете, че отнех от времето ви — докато се обръща, ме обзема паника. — Ще си вървя.

О, не! Той си отива. Трябва да го спра!

— Да, добре — кимам тъпо. И какво? Никога повече няма да го видя, а това е всичко, което мога да кажа?!

— Преди това обаче искам да ви питам нещо — обръща се неочаквано и аз чувствам прилив на облекчение.

— Да?

Той пъха ръце в джобовете си и по лицето му личи, че е нервен.

Гърдите ми се стягат.

— Чудя се… дали е възможно… бихте ли се съгласили да пийнем по нещо някой път?

Очите му срещат моите и за част от секундата се връщам към оня миг, в който се срещнахме за пръв път. Онзи момент преди година, когато седейки в претъпкания с хора бар, аз се обърнах и срещнах погледа му, а той ме заговори, предлагайки да ме почерпи едно питие и ме помоли да се срещнем. Миг, който промени всичко в живота ми.

Само че този път стояхме на прага на жилището ми. Времето беше друго, и мястото беше различно. Само Себ беше същият. И аз. Всичко бе различно и нищо не се беше променило. Отново се бях върнала там, откъдето бях започнала. Откъдето започна всичко.

Този път обаче мога да попреча на тази история да се случи.

Мога да спра нещата, преди да са започнали.

Облекчението ми избухва като фойерверк. Помисли си само, Тес — никакви сърдечни болки, никаква непоносима мъка, никакво разбито сърце! Никакви сълзи по възглавницата. Никакъв неочакван и толкова непоносим копнеж да го видя, както си вървя по улицата, че просто спирам да дишам. Трябва да забравя, че някога съм го срещала, защото имам достатъчно основания, нали?

Толкова е просто. И лесно. Защо, по дяволите, трябва сама да си причиня цялата тази сърдечна болка отново? Защо да се повтаря, когато просто мога да кажа едно учтиво „Не“, да затворя вратата и никога повече да не погледна назад? Знам как ще свърши тази история и краят въобще не е щастлив.

— Е, съгласна ли сте? — пита неуверено той.

Отварям уста, за да кажа „не“, вече съм подредила думите в ума си, но когато поглеждам в познатите ми бледосини очи, всички стари чувства напират отново в мен. Всъщност те никога не са си отивали, просто аз се опитвах да ги закътам някъде дълбоко в себе си.

И тогава нещо ме спира. Осъзнавам: може да съм изтрила цялата връзка, но не съм изтрила чувствата си към Себ. Все още го обичам.

Е, човек не може да престане да обича някого просто така, нали?

Тогава неочаквано, породен някъде от нищото, по гърба ми преминава трепет и една идея започва да се оформя, започва да придобива цялост… Изглежда ми като лудост, но всъщност всичко така или иначе изглежда необикновено и безумно…

Ами ако успея да променя края?

Ако успея да направя всички онези неща, които първия път не успях, а бих искала да съм направила? Ако имам възможност да поправя грешките си? Казват, че човек не получава втори шанс, никой не може да върне филма, нито да направи нещо втори път. Но аз мога. Досега не съм вярвала в ритуалите, нито в суеверията, но кой знае как, по силата на някакъв странен, невероятен, магически обрат на съдбата, ми е предоставена възможност да поправя събитията. Благодарение на закъснялата преценка, на „постфактум“ опита ми от първия път, сега мога да направя така, че нещата да се развият успешно…

Умът ми превърта назад връзката ни, ровейки в кутията за обувки, пълна със спомени, припомняйки си всички грешки, които извърших, нещата, които не направих, всички глупости, които бих искала да променя: например да не си правя майтап с любимия му филм, да отида на онази ски ваканция, да прочета книгата, която ми даде, да не започна глупавия спор, след като хванах глупавия букет на сватбата. Ама наистина, какво съм си мислела? Че ще го променя ли? Защо, по дяволите, не хвърлих букета обратно?

Но този път мога да го направя.

Този път мога да променя всичко.

Спирайки за миг точно на ръба на скалата, като гмуркач преди скока, си поемам дълбоко дъх. И като се усмихвам на Себ, скачам право в най-дълбокото.

— Звучи чудесно.