Да започнем отначало

22.

Петнайсет минути по-късно пътуваме със спортната му кола, която току-що е взел от гаража.

— Имах малък инцидент, счупих страничното си огледало — обяснява ми той, докато летим по улиците на Лондон. Въпреки леденостуденото време е свалил гюрука и е пуснал парното до дупка, а аз съм се сгушила на затоплената кожена седалка, чувствайки цялата топлина и уют, докато той ловко маневрира в трафика, а по радиото свири някаква клубна музика.

Хвърлям му един прикрит поглед. Сакото върху широките му рамене е от кашмир, най-мекият и фин кашмир, който може да се купи само от някой скъп магазин в Найтсбридж41, а не конфекцията в Гап. Тенът му е спортен и челюстта има онзи силен квадратен контур, за който мъжете-лидери са готови да убият. Усещайки, че го наблюдавам, поглежда към мен, устата му се извива в усмивка и открива перфектните му бели зъби.

— Е, какво мислиш за тази кола?

— Хубава е — кимам.

— Не изглеждаш много впечатлена — шегува се той, но долавям известно разочарование, че не припаднах, като я видях. Когато се срещахме първия път, не си спомням да се е хвалил с тази кола, но тогава може би не съм забелязала. Странно, колко често човек не забелязва разни неща първия път, нали?

— Е, къде отиваме? — питам, за да сменя темата. Прехвърлям наум списъка с ресторанти, в които бяхме ходили преди. Боже, надявам се да е онзи — италианският в Сохо. Наистина ми се яде огромна чиния с паста.

— В един от моите любими ресторанти — той завива в една калдъръмена, покрита с обли камъни уличка.

— Чакай, чакай, това ми изглежда познато…

Спира пред голяма, облицована със стъклени панели сграда, и един портиер тича да ни посрещне и да паркира колата.

Мала. Един от най-прочутите ресторанти в Лондон, известен с пикантната си храна, награждаван много пъти с високи отличия.

— Това изглежда страхотно — казвам, но сърцето ми потъва рязко надолу. Сега си спомням. Били сме тук и първия път, и тогава беше истинска катастрофа, тъй като не можах да ям нищо. Не защото съм глезла или злояда, просто не понасям пикантна храна. Стомахът ми не я приема.

За част от секунда обмислям дали да не предложа друг ресторант. Не мога. Даден ми е втори шанс по някаква причина: този път трябва да го използвам правилно.

— Храната е фантастична! — продължава Себ. — Обичаш ли пикантна храна?

— Обожавам я! — отговарям, изпълнена с ентусиазъм.

Просто ще ям само ориза. Или ще приложа онзи номер, който моделите използват, да въртят храната из чинията си, преструвайки се, че ядат. Едно нещо ми е безпределно ясно — този път няма да оплескам нещата.

— Страхотно! Сигурен съм, че тук ще ти хареса!

Влизаме през стъклените врати в полутъмно фоайе, все едно пред нас са дълбоките води на река Стикс. Защо скъпите ресторанти и хотели винаги са толкова тъмни? Сигурно могат да си позволят повече крушки! Но се сещам, че някъде четох, че приглушената светлина била по-изтънчена.

Въпреки че няма нищо изтънчено в това да се препънеш по стълбите и да сграбчиш парапета, за да спасиш скъпия си животец, тъй като не виждам нищо — нито къде свършва едното стъпало, нито къде започва другото. Пристъпвам внимателно, слагайки единия крак пред другия. За разлика от Фиона, обувките с високи токове не са от най-любимите ми.

Следвам Себ. Той ме води към бара, където поръчва коктейлите на заведението — „личи мартини“.

След пет минути пристига един сервитьор, взема чашите ни и ни моли да го последваме. Усмихвам се грациозно. За разлика от миналия път. Добре де, откъде можех да знам, че той всъщност не ми взема питието, преди да съм го изпила?

Тогава последва стълкновение между мен и сервитьора — аз се опитах да спася чашата си (ама, моля ви се, това питие струваше петнайсет лири, значи тези последни няколко капки сигурно струваха най-малко пет), а Себ трябваше да се намеси бързо, като рефер на боксов мач, преди да отпусна хватката си. Боже, беше толкова конфузно.

Така. Този път съм решила всичко да бъде съвсем различно, и докато ни водят към едно дискретно сепаре в ъгъла на ресторанта, където се плъзгам на стола, докато сервитьорът разгръща салфетката, чувствам едно от онези прекрасни, редки усещания, че в този скъпоценен момент всичко е така, както искам да бъде. В романтичен ресторант, с любимия мъж, който ме гледа с обожание.

— Е, липсвах ли ти, докато ме нямаше? — пита любимият, протягайки ръка през масата, за да хване моята.

— Разбира се — отговарям, докато сплитаме пръстите си. Чувствам нежна топлина в себе си и това няма нищо общо с мартинито.

— И какво прави, докато аз се занимавах с бизнес?

Започвам да ровя в паметта си за някоя смешка или анекдот.

О, да, сетих се! Навеждам се напред. Това, което ще кажа, ще му хареса.

— Никога няма да познаеш какво правих снощи — започвам и вече вътрешно се смея, мислейки за времето, прекарано е Фиона и рибките. Правя пауза, за да го накарам да изпита нетърпение, но вместо това той изглежда разсеян. Чувствам леки вибрации.

— Какво е това?

— Моят айфон — отвръща, взема го от масата и поглежда екрана. — Имейл от офиса ни в Женева.

Бях забравила за неговия айфон. Откакто скъсахме, бях толкова заета с липсата на хубавите неща, че не мислех за останалите дреболии. Все едно паметта ти редактира всички досадни и дразнещи навици или нещата, които не харесваш във връзката, и ти предлага една розова версия. Или все едно да изхвърлиш всички снимки, на които не изглеждаш добре, и да оставиш само онези, на които се харесваш. Така че, когато разглеждаш фотографиите от миналото лято в Гърция, получаваш изкривената представа, че си с няколко килограма по-слаба, нямаш целулит и косата ти всеки ден е прекрасна. Докато всъщност истината е, че през половината време си изгледала ужасно, косата ти е била с жълтеникав оттенък от хлора в басейна, а когато слънцето огрява краката ти директно отзад, бедрата ти изглеждат като… Шшшшт! Я, по-тихо, никой да не чуе!

Но разбира се тези снимки са изтрити, а с тях и лошите спомени. Само че сега лошите спомени се завръщат, мисля си, докато гледам Себ, който пише на телефона. Чувствам познато раздразнение. Този път обаче ще се опитам да не обръщам внимание. Правя се, че не забелязвам. И няма, повтарям няма да загубя търпение, да си изтърва нервите и да започна да хвърлям айфони през прозореца на колата (в своя защита трябва да обясня, че тогава го помолих да спре да кара и да пише съобщения едновременно, което, както всеки знае, е опасно). Вместо това, ако се случи отново, просто учтиво ще го помоля да спре, ще сляза и ще тръгна пеша.

— Всичко наред ли е? — питам, когато чувам познатия звук за изпращане на съобщението.

— Да, просто трябваше да свържа някои изтървани краища — кима той и оставя апарата. — Та какво казваше?

Само че ентусиазмът ми вече е помръкнал и историята повече не ми изглежда забавна.

— О, нищо — кимам леко с глава.

— Хей, Себ!

Гласът е с тежък американски акцент и ни кара да вдигнем глави, за да видим до масата ни един доста едър мъж с костюм.

— Здравей, Крис! — Себ скача, следва много пляскане на ръце и потупване по рамото. — Как си?

— Страхотно.

Спомням си Крис, един от колегите му. Виждала съм го няколко пъти, но честно казано никога не ми е харесвал. Изглеждаше ми фалшив. Когато и да го видех, никога не помнеше името ми и изглежда се интересуваше повече от новото порше или от нова блондинка.

— Видях ви точно когато си тръгвахме — той сочи привлекателна блондинка в рокля за коктейли.

Да, някои неща не са се променили.

— Ана, не те видях — усмихва се Себ и се навежда да я целуне. — Хей, Тес, запознай се с двама мои близки приятели — казва, като се обръща към мен. — Момчета, това е Тес, моята приятелка — добавя, а аз чувствам леко задоволство.

— Здравейте! — усмихвам се мило. Този път ще се опитам да положа повече усилия. В края на краищата, той е един от колегите му.

— О, приятно ми е! — Крис ме целува ентусиазирано по двете бузи, докато Ана не е толкова щедра в целувките. Очите й правят един бърз рентгенов преглед, за да види дали представлявам някаква конкуренция. Очевидно решава, че не, защото ми подава ръка.

— Здравей! — казва сухо. Както изглежда, не е така приятелски настроена като американския си приятел, но е родом някъде от Челси и е истински член на бандата на Пипа.

— Няма да ви пречим да вечеряте — казва Крис. — Да се чуем по-късно. — Той тупа Себ силно по гърба, все едно се е задавил, след което прегръща Ана през тънкото кръстче и двамата се отдалечават.

— Страхотна двойка, нали? — коментира Себ, докато сяда.

Гледам го е удивление. За него това ли е страхотната връзка?

Двама фалшиви лицемери, без капчица любов между тях?

— Ами, да, изглеждат страхотно — повтарям нарочно любимата му дума аз. Не искам да го обидя като, кажа какво мисля за приятеля му, но се чудя: такава ли иска да бъде и нашата връзка?

— Е, докъде бяхме стигнали? — усмихва се той, докато сядаме и взема менюто.

Ами, ти беше стигнал до твоя айфон, а аз взех решение да не позволявам това да ме разстройва, но вместо това казвам:

— Моят дядо организира вечер с покер и се чудя дали искаш да дойдеш. Ще ми бъде приятно да те запозная с него…

— Ммм, добре — кима той, без да слуша, защото се фокусира върху менюто. — Какво ще кажеш да започнем със скариди?

Млъквам, защото осъзнавам, че не е чул нито дума от онова, което казах.

— Звучи вкусно — отговарям безразлично. Той ме поглежда, забелязва изражението ми и лицето му се изкривява в гримаса, която трябва да изразява извинение.

— Извинявай, разсеях се. Просто защото храната тук е удивителна.

— Да, всичко е наред. Не беше важно.

— Разбира се, че е било — протестира, слага ръка върху моята и я стиска. — Всичко, което казваш ти, е важно.

— Добре, говорих ти за дядо ми. Иска да те покани на една от неговите вечери за покер — не този петък, а следващия.

— О, с удоволствие, обичам покер! Това е моята игра! — той е ентусиазиран.

— Сигурен ли си, че можеш да дойдеш?

— Само се опитай да ме спреш — усмихва се, а аз чувствам вълна от щастие. За мен наистина е важно Себ и дядо да се харесат и този път мисля, че ще си допаднат. Просто знам.

Все още се чувствам щастлива, когато сервитьорът се появява, за да вземе поръчката ни.

— Бихте ли искали да ви кажа специалитетите? — пита той.

Себ изглежда развълнуван.

— Разбира се! — усмивката му сякаш иска да ми кажа „Е, не е ли страхотно?“ докато аз слушам с тревога как сервитьорът изрежда списъка е блюда, всяко от което звучи по-люто и по-пикантно от предишното.

— Правите ли хапки от скариди? — питам с надежда, когато изброяването свършва.

Той видимо свива презрително устни.

— Не, не правим хапки от скариди. — Сигурна съм, че нарочно натъртва думите с ирония.

— Не сме в китайския ресторант до вас — смее се Себ и аз чувствам, че ме залива червенина.

— Знам, просто…

— Не се тревожи, ще поръчаме достатъчно — усмихва ми се той. — Няма да останеш гладна. — И започва експертно да диктува дългия списък с поръчката: пържени на тиган кнедли с чили олио, говеждо на скара, пиле Кунг Пао, люти нудълси по Сечуански…

При всяко следващо блюдо чувствам как стомахът ми се свива и гърчи. Господи, това е цял тон храна!

Накрая млъква и ме поглежда.

— Какво ще кажеш, Тес? Нещо специално? Поръчах най-любимите си блюда, за да ги споделя с теб.

Гледам нервно менюто. До всяко блюдо има илюстрация и обяснение колко е люто. Повечето изглежда са или люти като огън, или направо запалителни.

— Не знам. Да ти призная, не съм чак толкова гладна.

— След всички тренировки днес? — протестира Себ. — Я, стига, трябва да си гладна като вълк! Тези десет мили са изгорили цял тон калории. Трябва да ядеш, за да заредиш батериите.

— Така ли?

— Точно така — той е съвсем сериозен.

— Това ли е всичко? — прекъсва ни сервитьорът.

— Всъщност има още нещо — обръщам се към него. — Може ли бутилка вода? Голяма.

Окуражавам се сама. Както изглежда водата ще ми бъде много нужна.

Остатъкът от вечерта минава като в мъгла, причинена от сълзите в очите ми вследствие на цвърчащи люти блюда, нудълси, от които езикът ти се гърчи и люти чушки, с които можеш да разбиеш дори Антъни Кийдис42. Всяко блюдо е по-люто и по-пикантно от предишното и аз непрекъснато бърша лицето си със салфетка, за да попия потта, която тече по него. В един момент Себ ме храни с клечки и аз си спомням някаква статия за човек, който умрял, защото бил ял люто.

Но съм непоколебима. По някаква неизвестна причина ми е даден втори шанс да накарам този мъж да се влюби в мен. Не мога да го пропилея! Ще направя тази среща различна, ако ще и това да ме убие! Като си вдъхвам кураж и потискам рецепторите си за вкус, опитвам от всяко ястие. Слава богу, успях да издържа и да оживея, и с облекчение се прибирам в апартамента на Себ, където двамата се сгушваме на дивана.

Сега вече е добре, мисля си, докато се гушкам в него.

— Мога ли да си направя скришното местенце? — питам, като вдигам лицето си към него, докато той ме прегръща.

— Какво? — гледа ме неразбиращо.

— Знаеш, моето ъгълче — повтарям, сетне виждам, че не разбира за какво говоря и го дразня. — Не знаеш ли какво е да си направиш ъгълче?

— Ами, не — признава леко учуден той. — Трябва ли?

— Абсолютно.

— Аз бързо се уча — смее се със закачливи пламъчета в очите.

— Добре, в такъв случай… — Увивам тялото си около него и вкарвам рамото си в подмишницата му, като се настанявам в пространството между ребрата и извивката на ръката му. Преди обичах да лежа в тази поза с него. Това е едно от милионите неща, които ми липсваха, докато бяхме разделени. — Пространството ето тук, виждаш ли, има малко скрито местенце, в което може да се сгушиш. Затова се нарича тайното ъгълче.

Само дето нещо не се чувствам особено удобно и комфортно. Което е странно, мисля и се чувствам разконцентрирана.

— Сигурна ли си? — смее се той. — Може би ни трябва възглавница?

— Не, не ти трябва възглавница — завъртам се още повече.

— О, внимавай, контузих ръката си във фитнеса — мръщи се той.

— Извинявай — променям веднага положението. — Така по-добре ли е?

Той също се върти.

— Да, сега е по-добре. А ти как се чувстваш?

— Чудесно.

Макар че честно казано, не е както си го спомням. Всъщност вратът ми е извит под странен ъгъл и ръцете ми са смачкани. Прилича както след като сте правили секс и все още лежите вплетени един в друг, ръката ти изтръпва, но ти не искаш да кажеш нищо и не смееш да мръднеш.

Както и да е, няма значение, защото скоро забравям игличките, които боцкат ръката ми, докато Себ ме целува.

— Знаеш ли, винаги съм смятал, че едно момиче, което може да яде люта пикантна храна като теб, е много, много секси…

— Нима? — чувствам трепет.

— Абсолютно — мърмори, докато прокарва пръсти под роклята ми. — Я, виж ти, какво е това? — възкликва одобрително, когато открива новия ми корсаж.

— Харесва ли ти?

— Да ми харесва? Какво говориш! Обожавам го… — дъхът му е горещ и гали ухото ми.

— Ммммм — лягам по гръб, щастлива от очакването и доволна от усилието, което бях направила. И парите, които бях изхарчила. Но всичко си заслужаваше.

Ръцете му галят бедрата ми и аз чувствам надигащото се желание. Боже, обичам тази част.

Той започва да ме целува, чувствам как се разгорещява, възбужда и натежава върху мен, когато стомахът ми неочаквано издава звук.

— Извинявай — успявам да произнеса, но той запушва устата ми с още по-страстна целувка.

Възбудата ми расте, докато Себ започва да целува онези приятни зони зад ухото. Изпускам неволен тих стон.

И се оригвам силно и гръмко.

Боже, ужас! Какви ги върша?

Покривам устата си с ръка, но, слава богу, той е толкова погълнат, че не забелязва и аз се оставям на устните му, които са върху гърдите ми, докато развързва корсета. До бедрото си мога да почувствам, че е възбуден. Мога да почувствам, че е нетърпелив.

Сетне чувствам и нещо друго. Нещо, което става в червата ми.

О, не.

Моля те, само това не.

Не мога да понеса дори мисълта. Някой би казал, че имам газове. А друг, че просто трябва да пръдна.

Кръвта ми замръзва от ужас, докато отчаяно се опитвам да задържа онова, което ще стане, но чувствам още едно бурно движение във вътрешностите си. Всичко е заради лютата храна. Знаех си, че не бива да ям. Не мога да ям пикантни неща. Стомахът ми не ги понася.

Ето че сега е ред да си платя. Трепвам от ужас, докато Себ стига до френските ми кюлоти и се опитва да ги свали.

Хващам се отчаяно за тях.

— Много ли бързам? — усмихва се той и ги дърпа по-силно.

— Ааа… нещо такова… — Опитвам да се смея безгрижно и секси, докато свивам силно мускулите си. Стомахът ми издава още едно куркане. Този път по-силно.

Някъде в дълбините на мозъка си спомням никому ненужна информация — че вулканът издавал предупредителни звуци приблизително пет минути преди да изригне.

О, боже! И аз ще изригна. Като вулкан.

Опитвам се още няколко секунди да се фокусирам върху това, че ще правя секс със Себ. Аз съм прелъстителка, забрави ли? Трябва да се разхождам наоколо наперено и изкусително с новия си корсет! Скачам от дивана, опитвайки да се разхождам наперено, докато той седи с ръце зад главата и ме наблюдава.

— Ммм, много си секси! — мърмори одобрително.

Правя въртеливо движение с ханша. Сетне осъзнавам още нещо. Нещо много по-страшно и ужасно от вулкан.

Това не са само газове!

— Извинявай, просто трябва да отида… — Не успявам дори да завърша изречението, не успявам да регистрирам дори изненадата върху лицето му… Просто кръстосвам крака и изхвърчавам от стаята като препънат кон.

Ооооох!… Трябва да стигна до тоалетната! Бързо!