Да започнем отначало

40.

Втурвам се в дамската тоалетна, за да потърся убежище и откривам, че има дълга опашка. И Фиона е тук.

— Какво правиш? — усмихвам й се, радостна че я виждам.

— Просто трябваше да избягам за няколко минути. Бях отрупана с внимание — муси се тя. — А и пийнах толкова много от тези коктейли, че ще се напишкам. — Тя кръстосва пръсти за заклинане. — Боже, дано побързат!

Гледам двете кабинки. На едната има надпис „Не работи“, а зад вратата на другата се чуват женски гласове.

— О, на Бали беше приказно… Ще накарам тати да купи вила там… искам да покажа бижутата си…

Фиона надава ухо и свива вежди.

— Я, чакай, чуваш ли? Това не е ли…?

Неочаквано вратата се отваря и рояк блондинки се измъква от кабинката, смъркайки подозрително и бършейки носовете си.

— Пипа! — възкликва Фиона с удивление.

Една от загорелите блондинки, облечена в някаква дизайнерска етнодреха, която струва цяло състояние, се обръща и за част от секундата настъпва пауза, през която тя сякаш се опитва да се намести, след което цъфва в усмивка.

— Фифи, скъпа! — следва истинско шоу, при което уж лепва две звучни целувки „мляс-мляс“, на всяка от двете й бузи.

— Какво правиш тук? — пита Фиона и я гледа подозрително.

Като хваща мънистата на огърлицата около врата си, Пипа отново грейва с фалшивата си усмивка.

— Тук съм с няколко приятелки и татко, ще вечеряме. Татко е член на клуба — подчертава високомерно и забелязвам, че ме оглежда отгоре до долу и се чуди как по дяволите и аз съм попаднала тук.

— Мислех, че си на Бали — казва Фиона, все още нищо неразбираща.

— Току-що се върнах, тъкмо щях да ти се обадя, първото нещо… — Неочаквано забелязва Талула, която се подава от чантата на Фиона. — Бебчето ми! — започва да писука. — Толкова липсваше на мами! Бедната ми душица! А мами липсваше ли ти?

Виждам как Фиона настръхва и притиска животинчето към себе си.

— Тя е добре — произнася едва чуто.

— Я, чакай малко, къде е яката й с кристали Сваровски?

— Прекалено я стягаше, нараняваше трахеята й. Кученцата се нуждаят от по-тесни, найлонови каишки, трябва да има достатъчно място да пъхнеш два пръста под нея…

Докато Фиона говори, Пипа я гледа изумена, но не защото знае толкова много за кучетата, а защото е дръзнала да й противоречи.

— Кой каза? — сумти тя.

— Аз направих много проучвания в Интернет… — като забелязва очевидното недоволство Пипа, увереността на Фиона се изпарява, тя става нервна и започва да заеква… — и си купих… тази книга…

— Повече няма да имаш нужда от нея — казва остро Пипа, а Фиона подскача. — Опасявам се, че си загубила времето и парите, тъй като още сега ще си взема Талула вкъщи, веднага. — Обръщайки се към своята банда блондинки, тя върти очи и съска през зъби: — Моля ви се, оставяш домашния си любимец при някакви хора, а на тях не може да се разчита.

Но е казано достатъчно високо, за да го чуя аз, и чувствам как яростта ми се надига като вулкан пред изригване. Никой не е гледал Талула по-добре от Фиона. Признавам, първоначално бях притеснена, особено след историята с акито, но тя обожава кучето и то й отговаря със същото.

Виждам как паниката изкривява лицето на приятелката ми.

— Но ти не можеш да я вземеш — почти проплаква тя.

— Какво? Ти ли ще ми кажеш, че не мога да взема собствено си куче?

Фиона изглежда шокирана от собственото си избухване.

— Не, не е така, просто… всичките й играчки и вещи са в апартамента ми.

Пипа въобще не й обръща внимание.

— Мами липсваше на малкото ми бебче, нали…? — тя гука, върти се и се навежда да целуне Талула… — На нея не й трябват боклуци и найлонови нашийници, нали…?

Талула обаче, която през цялото време стои кратко и добре защитена в чантата на Фиона, има други идеи. Като вижда как начервените устни на Пипа приближават, тя неочаквано показва зъбките си и се опитва да я ухапе.

При което целият ад се изсипва от небесата.

— Ааааа! — Пипа отскача назад и крещи. — Тя ме ухапа! Шибаното куче ме ухапа! — Лицето й се изкривява. — Ще ми изтече кръвта! Знам, че кървя! О, боже, ще ми остане белег за цял живот! Никога повече няма да мога да отида на парти! — виейки и клатушкайки се, тя се втурва към огледалото, където приятелките я заобикалят да я утешават и обменят тревожни погледи.

Макар да съм сигурна, че се притесняват повече от заплахата, че повече няма да има партита, отколкото за потенциалните вреди по лицето на Пипа. След като ги видях в действие в нашия апартамент, нещо ми подсказа, че са с нея само заради поканите и авантата.

— Викнете бърза помощ! Трябва ми доктор! Намерете татко! Да се обади на пластичния хирург на мама!

— Дай да видя — казвам, като се опитвам да я успокоя. — Мога да давам първа помощ.

Но тя е изпаднала в истерия и за секунда си мисля дали да не я оставя да се съдере от викане, когато тя сваля ръка от лицето си.

Няма нищо. Никаква следа.

— Сигурно само малко щипе — казвам безгрижно.

Цялата на петна, тя ме поглежда подивяло.

— Какво? Няма ли кръв?

— Няма нищо, нито капка кръв — клатя глава. — Дори кожата не е засегната.

Миг на облекчение, сетне отново:

— Това куче е ужасно свирепо животно! Трябва да бъде изоставено!

Фиона пребледнява и запушва ушите на Талула е ръце. При което гладкото, пълно е ботокс чело на Пипа се намръщва леко.

— Какво е това? — пита тя, вперила очи в пръста й.

Неочаквано осъзнавам: забелязала е Пръстена.

— О, да — Фиона се изчервява. — Това е годежният ми пръстен.

За кратка секунда Пипа остава безсловесна, преди да се съвземе.

— Дай да го видя! — тя хваща пръста на Фиона. — Не може да е истински! — със свободната си ръка започва да рови в чантата и вади малка лупа, която се използва за проверка на скъпоценни камъни. Като някакъв Шерлок Холмс с перихидролена коса, оглежда пръстена през нея. Лицето й става тъмно червено. — Но… това не може да бъде… истински е — прошепва изумена.

— Пет карата, антична изработка, струва цяло състояние! — шепна високо до ухото й аз.

Споглеждаме се с Фиона, която също се изчервява.

Като пуска пръста й, Пипа се изправя.

— Поздравления — казва през зъби. — И кой е щастливецът?

— Не го познаваш — отвръща Фиона, а лицето й грейва само при споменаването на любимия.

— Името му е сър Ричард — намесвам се аз.

— Аз му казвам Рики — поправя ме Фиона.

Но вече мога да позная какво си мисли Пипа и то не е дали името на годеника е Ричард или Рики. Под скъпия си тен от Бали тя става бледа като призрак. Защото има нещо, което открих за тази всемогъща фукла Пипа. Може да е богата наследница, но аз видях татенцето й и по всичко личи, че е натрупал парите си от бинго зали, и въобще не е от старата аристокрация, както тя се опитва да накара всички да повярват.

— Което означава, че Фиона ще бъде лейди — вмятам небрежно, опитвайки се да не злорадствам толкова явно. Парите на Пипа може да са достатъчни, за да си купи много чанти „Фенди“ и много лицемерни приятели, но има нещо, което с никакви пари не може да си купи, а Фиона съвсем случайно ще има — и то е благородническата титла.

Пипа изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне и трябва да се подпре на мивката. Една от блондинките тича на помощ.

— Пип, захарче, добре ли си?

— Не се чувствам добре. Мисля, че трябва да ми бият инжекция против тетанус — ръмжи тя.

Толкова е смешна, че изпитвам съжаление към нея. Особено с приятелки като тези, които сега й се мазнят.

— Най-добре го направи, за повече сигурност — кимам.

Тя пламва, а аз се усмихвам сладко.

— И ако нямаш нищо против, смятам да задържа Талула — казва смело Фиона.

Поглеждам я, изпълнена е гордост. Най-сетне и това стана! Тя стои изправена и мога да видя в изражението й, че нещо се е променило. Повече не желае да бъде една от тях, щастлива е да бъде себе си.

— Прави каквото искаш с това глупаво животно — зъби се Пипа, — само го дръж по-далеч от мен. — И подкрепена от придворните си блондинки, се измъква от тоалетната.

Оставаме сами. За миг никоя не проговаря. И двете сме леко зашеметени, все още осмисляме какво се случи. Споглеждаме се. Фиона се предава първа. Устните й се изкривяват, безнадеждно е. Избухваме в гръмък смях, и се кикотим, хващаме се за сешоарите за ръце, по лицата ни текат сълзи. Мисля си, че това е последният път, когато видяхме и чухме Пипа.

Връщаме се, за да се присъединим към партито и Фиона отива да намери сър Ричард, мушкайки ръката си под неговата като човек, който е правил това от години. Наблюдавам ги отдалеч и, след като първоначалният ми шок вече се е стопил, мога да кажа, че изглеждат красива двойка. Той очевидно е оглупял по нея, направо ще я схруска, и я гледа с обожание, докато тя маха невидима прашинка от сакото му или дискретно му дава знак, когато има троха на брадичката.

Изпълнена съм с радост и задоволство. Най-добрата ми приятелка е влюбена, сър Ричард оправи проблемите на фирмата, партито има огромен успех… диджеят пуска музиката и всички се струпват на дансинга. Нещата се развиват чудесно, с изключение на едно — оглеждам залата, надявайки се да зърна високата фигура с широки рамене и грива от непокорна тъмна коса.

Къде си, Фъргюс? Докато задавам мълчаливо въпроса, отлично знам, че не знам отговора. Цяла вечер се опитвах да не мисля за него, но с всеки изминал час се хващам, че все по-често гледам към вратата, надявайки се да се появи в последната минута. Той не дойде.

— Реших да мина да те видя — обръщам се и виждам Фиона до мен. — Изпратих Рики да потърси повече от прекрасните пролетни рулца. — Тя се усмихва, сетне се мръщи. — Хей, добре ли си?

— Само малко уморена — признавам. — Мисля, че е време да си вървя.

— Вече? — тя е разочарована.

— Не искам да се превърна в тиква — опитвам да шегувам, но не мога да заблудя Фиона.

— Искаш ли да се прибера с теб? — пита загрижено тя.

— Не, не разбира се — протестирам бързо. — Остани, това е твоята нощ. — Между другото, означава ли, че пролетните рулца ще заменят диетата на дъгата?

Тя се смее.

— Никога повече, обещавам. Повече никакви глупави диети, никакво тайно ядене, никакви опити да намеря синя храна. — Тя клати глава.

— Поздравявам те, скъпа моя приятелко — казвам бързо и този път не мисля точно за годежа, а за битката, която води с храната откакто я помня, и която накрая може би ще спечели.

— Ти си следващата — уверено казва Фиона.

— О, не мисля — усмихвам се тъжно.

— Повярвай ми, има много риба в морето. Я виж мен и Рики — опитва да ме окуражи тя. Сега е влюбена и очевидно смята, че всеки трябва да има късмет. — Когато най-малко очакваш, ще срещнеш някого.

— Точно там е работата, Фи, аз вече го срещнах.

Очевидно е пила малко повече коктейли, защото очевидно не включва веднага.

— Ъ?

— О, това е дълга история — бързам да сменя темата. — Ще ти разкажа някой друг път. Сега върви и се забавлявай. — Закачам усмивка на лицето си и я прегръщам, преди да й кажа довиждане и да се промуша между останалите гости към голямата махагонова врата.

Бутам я да се отвори. От другата страна лобито е празно и тихо, и докато отивам към гардероба, зървам образа си в червена рокля в огромното позлатено огледало. Самотата ме удря. Може да имам рокля, но, както каза продавачката в благотворителния магазин „Сега единственото, което ти трябва, е някой, с когото да танцуваш“. И ако животът е като танц, тогава има само един човек, с когото искам да танцувам.

Фъргюс.

Не мога повече да крия, нито да отричам. Обичам Фъргюс. Обичам всяко обикновено нещо в него. Обичам начина, по който прави боб е препечен хляб и го превръща в най-вкусната храна на света, начина, по който мрази новогодишната нощ и превръща боклука на другите хора в прекрасни неща, начина, по който рискува живота си, за да прекоси Лондон на велосипед и да помогне на приятел. И начина, по който ме обичаше заради онова, което съм. Нямаше нужда да се преструвам, можех да бъда себе си. Но вече е късно.

Открих себе си, но загубих Фъргюс.

Вземам палтото си, спирам, слушам музиката и смеховете, които се носят откъм залата, преди да вдигна яката си. Излизам навън на студения въздух. Напълвам дробовете си с него и тръгвам, като оставям веселбата зад себе си.