Да започнем отначало

42.

Нова година е.

Навън температурата е минус един бог знае колко градуса и вали суграшица. Кълна се, суграшицата е най-ужасното време, което човек познава. Дъждът не е чак толкова зле, стига да имаш чадър, а снегът може да бъде дори прекрасен, когато е пресен, бял и пухкав. Комбинацията от двете обаче са тези ледени парченца, които проникват в кожата, развалят обувките и карат всяко такси в Лондон да изчезва в мъглата.

Не се шегувам, не мога да видя нито една жълта светлина. Но мога да видя купища момичета в официални рокли и изкуствен тен. Те треперят и се опитват да се скрият, търсят отчаяно такси, което да ги закара на партито: а) преди да е ударило полунощ, б) преди да са замръзнали до смърт, или с) и двете. Сериозно, навън си е направо ад.

Поради тази причина съм толкова щастлива да съм си вкъщи, увита като какавида в пашкул, и се усмихвам сама на себе си, докато отдръпвам лицето си от прозореца и суетата, разиграваща се долу на улицата.

Отново е Нова година и аз съм в моя апартамент с централно отопление, което е надуто така, че все едно съм на Бахамите. След като прекарах Коледа с мама и татко, което означаваше, че трябваше да слушам малкия ми брат, който се бе завърнал от Австралия, и на всеки пет минути повтаряше „Ще повярвате ли, че миналата година по това време се излежавах на Бонди Бийч?“, накрая реших да призная, че не обичам Нова година.

Мама беше разстроена. Не можеше да разбере защо дъщеря й иска да се върне в Лондон и да си остане сама вкъщи, когато можеше да се присъедини към тях в местния селски салон „където има диско и всичко останало“. Но след последната нова година, реших, че най-накрая ще бъда вярна на себе си, а това означава никакви отвратителни и гадни партита, никакъв дивашки трафик и никакви опити да изглеждам все едно се забавлявам безумно, докато всъщност искам да си бъда вкъщи по пижама.

Ето защо отказах всички покани и ще прекарам нощта с Флий, като пия бутилка „Cava“58, ям поръчана по телефона пица и гледам новия филм с Джони Деп на диск. Дори вече съм облякла пижамата. Нямам търпение.

Освен това имам възможност да огледам изминалата година на спокойствие — и вярвайте какво ви казвам, това бе наистина една специална година.

Толкова много неща се случиха, откакто Фиона отговори на онова телефонно обаждане от „Супер Шик“ преди няколко месеца. След първата и единствена чанта, която направихме с дядо и неговата стара шевна машина, днес вече притежавам мой собствен бизнес, наела към хора, в това число и дядо, чиято нова титла е „творчески консултант“ и произвеждам стотици чанти. Имам си дори собствено лого и уебсайт, който Али направи за мен, а поръчките валят като река. Едва успяваме да ги изпълним. Освен това имам всевъзможни нови материи, дизайн и толкова нови и различни идеи и проекти…

Спирам, преди да съм прекалила. Понякога трябва да се ощипя, за да повярвам. Това наистина е мечта, превърната в истина.

И не само това се е променило. Поглеждам снимката над камината. На нея са Фиона и сър Ричард в сватбения си ден, заедно е Талула и Монти, които са закичени с цветя в нашийниците. Те се ожениха това лято в неговото семейно имение в Шотландия — той е облечен с килт, докато Фиона е изпълнила своята сватбена фантазия да носи роклята на баба си. Преди не можеше да влезе в нея, но след като срещна сър Ричард, тя свали поне няколко размера. Не че се грижеше за теглото си, а точно обратното — защото не се грижеше. Веднага след като престана да се тревожи за килограмите, те започнаха да се топят.

Това обаче беше доскоро, защото сега пак е започнала да ги трупа. Само че този път има добро извинение: Фиона е бременна в четвъртия месец. Извинете, имах предвид лейди Блексток. Боже, все още не мога да повярвам! Фиона е лейди! Не само това, но тя смени своите умопомрачително високи токчета с чифт гумени ботуши и живее в провинцията. Сега аз държа под наем целия апартамент — просто не виждам смисъл да се местя. Флий обича да живее тук, а аз превърнах спалнята на Фиона в студио.

Но Фиона не бе единствената, която намери любовта. Дядо и Сесил станаха неразделни, въпреки че любовта им е от съвсем различен вид. Неговото сърце все още принадлежи на баба, както винаги е било, но в Сесил той откри човек, който споделя любовта му към покера, а в дядо тя намери някой, с когото отново да танцува. През уикендите те организират чай с танци в „Хемингуей Хаус“ и винаги са първи на дансинга, където се забавляват като младежи със своите най-прекрасни костюми и рокли.

Колкото до неговото здраве, най-накрая, с помощта на Сесил, дядо се съгласи да отиде на лекар, и, както се опасявахме, се оказа, че има начални признаци на Алцхаймер. Добрата новина (ако при тази диагнози има въобще такава), е, че никой не знае колко бързо или бавно ще се развие болестта. Така че той се справя добре. Има си Сесил, която провокира спомените му и както тя казва с нейния прекрасен френски акцент „Ние всеки ден създаваме нови спомени.“

Чувам по радиото „Auld Lang Syne“ и се разсейвам. До днес не разбирах за какво се пее в тази песен, не разбирах какво означават думите, но мисля, че е за това да помним старите приятели. И старите гаджета, осъзнавам, слушайки песента и мислейки за онзи имейл, който получих от Себ. Пишеше, че ми пожелава весели празници. Също както миналата година, само че вместо да се разстроя, този път просто се усмихнах и му отговорих: „На теб също“.

Много неща са различни от изминалата година, поне от онова, което си спомням. Не съм съвсем сигурна, защото дневникът ми се затри преди известно време. Нямам представа какво стана и паметта ми е ужасна, но той изчезна горе-долу по времето, когато Фиона се изнесе оттук. Заедно с дневника изчезна и дискът. Кой знае?

Има много неща, които не знам. Например, наистина ли се случи? Нима желанието никога да не съм срещала бившето си гадже наистина бе изтрило нашата връзка? И наистина ли съм се срещнала отново с него, но този път по различен начин? Звучи ми налудничаво. Беше налудничаво. Като гледам сега назад, почти не мога да повярвам, че се е случило, и понякога, само когато заспивам, си мисля, че може би не е — може би съм сънувала, може би съм объркала въображението и реалността.

Освен това знам, че не може да е истина. Не ми трябва дневник, за да докажа на себе си, че нещо се е случило. Просто получих втори шанс за любов по вълшебен начин, но вълшебството бе, че аз бях тази, която се научи да обича. Ужасно срамно е, че научих това прекалено късно. Така че не мога да бъда с Фъргюс.

Звънецът звъни и аз едва не подскачам. О, това сигурно е пицата с четири сирена и чесновото хлебче, които поръчах по телефона. Ура и браво на „Доставки на пици Марио“! Много са бързи!

— Идвам… — викам, местя Флий от скута си, той надава недоволен писък. Бързам по коридора. — Само момент, да намеря портфейла си. — Грабвам чантата, започвам да ровя в нея е една ръка, докато с другата натискам дръжката на вратата.

Отварям, главата ми все още е почти завряна в чантата. Следващия път трябва да направя подплатата от по-светла коприна, тази тъмно синя е прекалено тъмна и нищо не виждам.

— А, ето го! — вдигам глава и размахвам триумфално портфейла си.

На прага стои висока фигура. Забелязвам първо смачканите ботуши, следват дълги крайници, сетне тъмно кожено палто. Гърдите ми се свиват. Някъде вътре мен пулсът започва да бие неравномерно, докато очите ми се взират. Рошава черна коса пада върху лицето и почти скрива очите. Доста по-дълга е, отколкото си спомням.

— Фъргюс? — успявам да произнеса след дълга пауза. — Какво правиш тук?

Неочаквано се чувствам абсурдно нервна. И глупава. За бога, чия е гази глупава идея да облека пижама?

— Не знам — отговаря безгрижно той. — Просто минавам оттук.

Не мога да повярвам, че е той. Стои пред мен. След всичкото това време. Има толкова много неща, които искам да му кажа.

— Откъде знаеш къде живея? — май всичко, което мога да правя, е да задавам глупави въпроси.

— Бях куриер, свикнал съм да намирам адресите — започва той и изведнъж млъква. — Добре, признавам, използвах чара си върху онзи дракон в „Хемингуей Хаус“.

— Имаш предвид Катрин? — не мога да не се усмихна. — Като нашата бъдеща кралица?

— Да, точно така — усмихва се и той и за миг двамата млъкваме, а спомените ни се връщат.

— Но днес е Нова година. Няма ли да празнуваш някъде?

— Затова съм тук. Кой друг не обича Нова година толкова, колкото мен? Помислих си дали не бих могъл да празнувам с теб?

Усещам, че се усмихвам.

— Опасявам се, че ще си остана вкъщи.

— Чудесно! Нали имаме среща? „Следващата Нова година — на моя или на твоя диван?“ — напомня ми той, вдигайки вежди. — Само че аз нямам диван.

— Какво е станало с шезлонга ти?

— Намира се в един склад. Напуснах студиото, тъй като снимам главно в Манчестър. Ще си го взема скоро, защото… си купих къща. Не е нищо особено, но мисля, че ще ти хареса. — Той млъква.

— Уау — казвам, — значи добре ти плащат!

— Да, предполагам — свива скромно рамене той. — Аз пък чух за твоите чанти, дори видях една. Едно момиче носеше такава и аз тръгнах след нея. Мисля, че се уплаши, сигурно реши, че ще я открадна.

Смея се.

— Значи и двамата осъществихме мечтите си? — казвам.

Следва кратка пауза.

— Да — кима той. — Нещо такова. — Мълчи и пъха ръце в джобовете си, преди да проговори отново. — Виж, искам да ти се извиня.

— Не, аз се извинявам! Бях такава идиотка да изпратя онези имейли — прекъсвам го, преди той да успее да ме спре. — Много съм глупава, не знам какво съм си мислила.

— Не, не, аз бях идиотът! Как мога да не разбера причината, поради която го направи.

Ето че преодоляхме бариерата и сега чувствата ни се изливат.

— Аз не мислех — завършва той, клатейки глава.

Отново настъпва пауза, сякаш думите ни свършиха. Минава цяла вечност.

— Можем ли да се престорим, че не се е случвало? Да започнем отначало?

Очите му търсят моите и аз чувствам как нещо ме дърпа дълбоко отвътре и ме подтиква да кажа „да“, но не мога.

— Не — клатя твърдо глава.

— Не? — той изглежда съкрушен.

Мисля за всичко, което ни се случи — за добрите и лошите неща, и както казва дядо: никога не искаш част от това да си отиде. Защото дори болезнени, нашите спомени и времето, прекарано заедно, ни правят такива, каквито сме, а аз не искам да изтривам нищо от тях.

— Нека да продължим оттам, където спряхме — казвам тихо.

За миг той се замисля, сякаш се опитва да разбере какво става, сетне лицето му омеква, защото разбира.

— А докъде бяхме стигнали?

— Ами, да видим… — Правя се, че мисля. — Срещнахме се, започнахме да се опознаваме, сетне се скарахме… така че… какво следва след голяма кавга…?

Той се усмихва и вдига вежди.

— Сдобряване?

Очите ни се срещат и двамата се усмихваме. Най-накрая след всичко, което се случи, той протяга ръце, прегръща ме и ме притиска съм себе си.

Желание. Това беше нещото, което почувствах на терасата, докато снегът валеше над главите ни, осъзнавам неочаквано, чувствайки го до себе си. Онова усещане, което не можех да определя. Беше желание.

— Обаче има едно нещо — казвам и той спира. — Отсега нататък трябва да бъдем абсолютно честни един към друг.

— Добре, в такъв случай има нещо, което трябва да знаеш. — Той неочаквано става сериозен.

— Така ли? — чувствам паника.

— Влюбен съм в теб, Тес Конъли.

Оооо, чувствам облекчение.

— Не очаквах да чуя това. Всъщност аз съм влюбена в теб.

Докато ме притиска силно към себе си, бутаме вратата. Тя се затваря зад нас, а той се навежда над мен и топлите му устни докосват моите. Целува ме, все едно съм актрисата, която играе главната роля.

Вярвайте ми, това е нещо, което никога няма да поискам да забравя.