Да започнем отначало

12.

Само че има един малък проблем.

Рано на другата сутрин на път за работа минавам покрай видеоклуба, за да взема под наем копие на филма и да се подготвя, тъй като почти съм го забравила. Няма за какво да се притеснявам, ще си го припомня, ще го гледам няколко пъти, така че когато видя отново Себ, ще го знам наизуст. Той ще бъде наистина впечатлен! Ще бъде фантастично, ще му взема акъла!

Обаче, когато стигам до видеоклуба, виждам, че е затворено. Чукам на вратата и една намусена служителка ме информира, че са затворили за ремонт.

— Опитайте в нашия онлайн магазин — вика тя, за да я чуя през стъклото, преди да пусне щорите.

Така и правя.

Да, имат филма, но ще отнеме няколко дни, за да пристигне по пощата. А аз нямам няколко дни, тъй като Себ вече ми е писал, за да ме уведоми каква страхотна работа е свършил снощи.

На което отговарям:

Преди да получа инфаркт.

По дяволите. Какво да правя? Уж този филм е най-любимият ми за всички времена, а не мога да се сетя нищо от него. Освен че не можах да разбера защо е целият този шум около него, към края вече бях толкова отегчена, че задрямах. Сега, за по-малко от 36 часа, трябва да стана експерт по този филм. Трябва да мога да обсъждам любимите си сцени, да предлагам тълкувания, да цитирам диалози.

Спокойно, без паника.

Вече е почти обяд, а аз седя на бюрото си и нервно ровя из страниците за дивиди под наем. Днес е първият ден след празниците и целият офис се е завърнал, така че трябва да се концентрирам върху електронната поща, която пълни входящата ми кутия. Да не споменавам жълтите и розови листчета за напомняне, които обкръжават като рамка екрана на компютъра и са там толкова отдавна, че вече изглеждат малко прашни, затова се опитвам да ги забърша леко с ръкава си.

Но точно сега имам по-неотложна задача. Втората ми среща със Себ е утре вечер и въпреки дузината отчаяни разговори, които проведох, нямам решение. Трябва ми план за действие. Такъв, който да не включва скачане от Хамърсмит Бридж.

— Хей, Ким, гледала ли си „Междузвездни войни“? — викам към нашата рецепционистка Ким, която е кацнала на бюрото си като пъстроцветен папагал. За нея зимата няма значение. Докато всички хора крият замръзналите си крайници под дебели чорапогащници и вълнени жилетки от „Zara“, тя изглежда така все едно е в Ибиса през август, със своя изкуствен оранжев тен, блестящи сенки за очи и изрусена коса, която е вдигната и стърчи на върха на главата й.

Ким спира да чете „Пропуснати връзки“ и ме поглежда. Въпреки че излиза с Уейн — нашият шофьор, е пристрастена към тази уебстраница, където хората пускат съобщения, опитвайки се да открият следите на непознати, които някога са хванали окото им, но тогава са били прекалено свенливи или несигурни да ги заговорят. „Защото съм безнадеждно романтична“, обяснява винаги Ким, въздишайки замислено. В което въобще не се съмнявам. Но също така мисля, че е безнадеждно луда по Уейн, който след осем години връзка все още не й е предложил брак, а тя тайно се надява някоя от обявите да се отнася за нея, така че да събере смелост и да го изостави.

— О, това да не е новото риалити шоу по Канал четири? — пита заинтересовано. — Онова, с известните звезди, за което има големи опашки?

Намерила съм и аз кого да питам! Очевидно съм се прицелила в неправилния човек.

— Звезди ли? — чувам глас и двете е Ким обръщаме глави, за да видим една ниска жена е изпито лице да върви по коридора към нас. Сърцето ми потъва някъде в петите. Това е Уенди Монтгомъри, една от директорите, известна повече като вещицата, и не само защото винаги е облечена в черно. Тя работи на етажа над нас в офис, пълен със снимки на котките й в сребърни рамки, и колекция от кактуси, които са подредени по перваза на прозорците като безформени бодливи войници.

Носят се слухове, че се е кандидатирала за мястото на сър Ричард, но аз се надявам наистина да са само слухове. Както и че на коледното парти се опитала да прелъсти Гари — счетоводителят, като го заклещила зад охладителя за вода и вкарала езика си чак в гърлото му. Но тази сутрин той се обадил, че е болен, така че никой не може да установи има ли някаква истина в това или не.

Макар че, ако човек слуша мелницата на служебните клюки, нещо, което аз, разбира се, не правя, горкият човек страдал от посттравматичен стрес. Което си е напълно естествено — ако слуховете са истина, кой не би страдал?

— Какъв е този разговор за знаменитости? — пита Уенди, приковавайки ни с поглед. — Ким, надявам се, че това, в което така си потънала, са фактури. — Тя поглежда екрана на компютъра й с гримаса. — Обедната ти почивка ще започне чак след пет минути.

Бедната Ким скоростно превключва от „Пропуснати връзки“ на Ексел.

— А ти какво правиш, Тес? Сър Ричард намери ли ти работа? — Тя поглежда към моето бюро, докато приближава с обувките си „Хъш Пъпис“. Веднъж някой ми каза, че носела само такива обувки, за да може да се промъква безшумно и да подслушва хората.

— Да, абсолютно — отвръщам ентусиазирано. — Тъкмо организирам визите за Индия — добавям, като мяркам с очи бележката, залепена на монитора. По дяволите. Наистина трябва да го направя.

— Добре, и внимавай, защото това ще бъде последното му пътуване като главен изпълнителен директор. Много скоро ще имате нов шеф… — тя се усмихва загадъчно, а кораловото й червило прилича на дълбока кървава рана върху бледото лице. Това е друга отличителна черта на Уенди: винаги е намазана с плътен слой фон дьо тен и ярко червило, така че лицето й наподобява маска от японския театър „Кабуки“. — Сигурна съм, че и тук ще настъпят големи промени…

— И какви ще бъдат тези промени? — пита сър Ричард, като подава разрошената си глава от своя кабинет. Когато въведе новата си „зелена политика“, той реши също, че компанията се нуждае от „премахване на бариерите и край на старата йерархия“, така че премести кабинета си от горния на долния етаж. Повечето от главните директори казаха: „Прекрасна идея“ и се вкопчиха здраво в плюшените си ъглови кабинети на горния етаж. В това число и Уенди, която на всеослушание го нарече „Старо хипи“ и „Само през трупа ми!“. Което за съжаление се оказа само празна заплаха от нейна страна (имам предвид трупа й).

Стресната от появата му, тя отваря и затваря устата си като риба.

— О, сър Ричард, не знаех, че днес сте тук! — едва успява да изломоти.

Някои хора, очевидно не могат да свикнат с мисълта, че шефът може да е на долния етаж.

— Че защо да не съм? Все още съм генерален директор — отговаря той с нотка в гласа, която не бях чувала преди. Излиза от кабинета си със своя кафяв костюм, лъснал на определени места от носене, с по-намачкан от всякога вид, и изглежда критично Уенди.

— Ами да, разбира се, разбира се — пелтечи тя. — Имах предвид всички големи промени, които ще са необходими, за да компенсираме загубата на вашето ръководство и опит… — едва преглъща, а малките й очички мигат често-често. — И… ами… вашия опит, сър.

— Така ли? — вдига вежди сър Ричард. — В такъв случай ще бъде много трудно да ми намерите заместник?

— Сигурна съм… имам предвид, че който и да се опита, ще трябва наистина да бъде забележителен. — Тя се изправя с дребния си ръст от 150 сантиметра, вирва брадичка и застава в поза, за която май си мисли, че я прави да изглежда забележително. В същата поза се е снимала и за каталога на компанията. Слуховете говорят, че копирала от снимка на Хилъри Клинтън.

— Да, наистина — мърмори сър Ричард. Честно казано въобще не изглежда впечатлен.

Поглеждам към Уенди, която все още стои с изпъчени гърди и не мога да не изпитам съжаление към нея. Тя си мисли, че е супер бизнесдама — онова, което не осъзнава, е, че всички я смятат за една много тъжна жена.

Но Уенди не си дава сметка, смятайки погрешно, че прави добро впечатление, и се опитва да продължи разговора.

— И така, с какво смятате да се занимавате, когато се пенсионирате? Сигурна съм, че е лейди Блексток вече имате много планове.

При споменаване на името на лейди Блексток, сър Ричард неочаквано се сконфузва, сякаш се чувства неудобно и се опитва да приглади перчема върху плешивата си глава. Той обаче се съпротивлява като непокорен бунтар и отново щръква.

— Да… не съм съвсем сигурен — отговаря с неохота той.

— Сигурно ще отидете на околосветско пътешествие — намесва се Ким, която през цялото време надава ухо. — Моите баба и дядо направиха така, когато той се пенсионира.

Уенди й хвърля смразяващ поглед.

— Благодаря ти, Ким. Ако нямаш нищо против, това е разговор между директорите.

— Само исках да кажа…

Докато те продължават да се обясняват, аз обръщам вниманието си към моя шеф. Изглежда необикновено нервен и виждам, че носи куфарчето си.

— Трябва да вървя, имам среща — прекъсва ги той.

Мръщя се. В днешния ден няма записани никакви срещи.

— Бъди така добра да приемаш всички съобщения, Тес — обръща се към мен той и добавя по-тихо: — Ще отсъствам целия следобед и ще изключа мобилния си телефон.

— Да, разбира се, няма проблем. — За миг се чудя дали не съм пропуснала нещо и преглеждам надрасканите бележки, но там няма записано нищо. Може да не съм най-добрата секретарка на света, но очевидно сър Ричард не иска никой да знае къде отива.

Той ми се усмихва с благодарност.

— И не бива да работиш в обедната почивка — мъмри ме приятелски, докато отива към асансьора.

Усмихвам се на себе си. Той наистина е най-добрият шеф на света.

— Много промени — повтаря застрашително Уенди.

Вдигам очи, за да видя как пронизва с поглед мен и Ким, която пребледнява под тена си, сетне се завърта на пети и тръгва, марширувайки по коридора под акомпанимента на плътните си бедра, които се търкат едно в друго. Чудя се как не я удря ток от статичното електричество, тъй като килимът е от изкуствени влакна.

Е, това е просто само една пожелателна мисъл.

Обръщам се към компютъра, за да продължа търсенето си, но след няколко минути съм готова да се откажа. Няма смисъл. Никога няма да успея да намеря копие на „Междузвездни войни“, мисля си отчаяно, прескачайки без успех през безкрайните сайтове без успех. Натискам бутона за изтриване.

— Хей, как върви?

Лайно, педераст, мръсник!

— Само толкова?

Вдигам глава и виждам чифт зелени очи, вперени въпросително в мен. Принадлежат на Фъргюс, куриерът с колелото.

— О, на глас ли го казах?

— Не се притеснявай. Само аз те чух — той се смее, а аз се оглеждам, за да видя, че Ким не е на мястото си. Сигурно е излязла, след като вещицата изчезна.

— Извинявай — отправям му поглед, пълен с извинение, и хващам мишката, за да отбележа пратката, която ми носи. Докато го правя, осъзнавам, че пръстите ми са се схванали, сякаш съм ги стискала прекалено силно. — Опитвам се да намеря един диск, а никъде го няма — обяснявам, като ги мърдам, за да накарам кръвта да циркулира отново.

— Провери ли в малкото магазинче до спирката на метрото? — предлага той.

— Затворено е от сто години.

— Така ли? — изглежда изненадан. — „Тауър рекърдс“?

— Точно.

— А „Блокбастърс“?

— Ремонтират си интериора.

— Виж ти, значи наистина си се потрудила здраво — възхищава ми се той. Разхлабва шлема си и тръска коса. — А какво ще кажеш да си го купиш?

— Опитах навсякъде. Или го нямат на склад, или купуването онлайн ще отнеме няколко дни — лицето ми помръква.

— А ти не можеш да чакаш, така ли?

— Не — въздишам и клатя глава. — Трябва да го гледам, преди да отида да го гледам.

— Извинявай, би ли повторила пак, че нещо не разбрах?

Чувствам, че пак се изчервявам.

— Трябва ми възможно най-скоро, това е всичко.

Той събира вежди.

— Хм… винаги има начин… — мърмори, докато мисли.

— Няма. Безнадеждно е. Опитах всичко.

Това е краят. Моят план да бъда идеалното гадже и този път Себ да е влюби до уши в мен се проваля, още преди да съм започнала. Браво, Тес! Още един от твоите огромни, разтърсващи земята успехи в живота.

— Измислих! — неочаквано удря с юмрук върху бюрото ми Фъргюс и аз подскачам. — Библиотеката!

— Какво библиотеката? — повтарям учудено.

— Нали знаеш, във всеки град има такава…

— Знам какво е библиотека — въздишам. — Просто…

— Какво просто? Мислиш си, че са пълни само със стари, потънали в прах книги и бездомници?

— Не, въобще не мисля това — протестирам.

Да бе, само малко може би, мисля си виновно.

— Кога за последен път си ходила в библиотека? — пита предизвикателно той. — Те вече са съвсем различни. Няма само книги, може да си вземеш компактдискове, игри, електронни книги, аудиодискове… Аз непрекъснато ползвам услугите на една, която е близо до мен, и това ми спестява цяло състояние. — Очите му светят от ентусиазъм. — Защо не опиташ, но побързай, преди кметството да се опита да ги затвори, както правят всички тези правителствени…

Но докато той говори, аз вече съм намерила в Гугъл най-близката библиотека и им звъня. Библиотекарката отговаря и днес за не знам кой път задавам въпроса си по телефона, но този път отговорът е „Да“.

— Имат диска! — съскам, като затварям с ръка слушалката. — О, супер, благодаря ви! Ще мина да го взема днес по-късно — отговарям и затварям с въздишка на облекчение.

Той прекъсва речта си против правителството.

— Видя ли! Какво ти казах! — смее се и изглежда доволен. — Та какво говорех за правителството…

Но преди да започне отново, го прекъсвам.

— Обядвал ли си? — питам. Неочаквано осъзнавам, че съм била толкова объркана, че цяла сутрин не съм яла нищо и сега направо умирам от глад. — Има едно хубаво малко кафене отсреща, където правят най-страхотните печени картофи. Не обикновените боклуци на микровълновата, тези са печени на фурна и кожичката им е хрупкава, а имат и невероятно вкусни подправки…

— Мммм, звучи много вкусно, но трябва да вървя — отговаря неохотно той, докато радиото му се събужда и започва да пращи.

— Аз черпя, защото ме спаси — изкушавам го.

Той се колебае, сетне изключва радиото.

— Окей, съгласен.

— Отлично. Само да си взема палтото.