Да започнем отначало

17.

Няколко минути по-късно влизаме в асансьора, с който стигаме до третия етаж. Вратите се отварят със звън и тръгваме по коридора, когато сър Ричард се удря по челото.

— Боже, забравих да ти дам напътствия за срещата.

След онова, което се случи, това напълно ми се изплъзна от ума, но сега, като ми напомни, в стомаха ми започва да пълзи тревога.

— Не се тревожи — успокоява ме той, забелязвайки изражението ми. — Всичко ще бъде чудесно, просто ме следвай. — И отваря вратата към конферентната зала. — А, добро утро на всички, радвам се да ви видя тук! — И без да губи време, започва да обикаля присъстващите, да стиска ръце, да обменя шеги и да води кратки разговори.

Сядаме. Сър Ричард начело на масата, а аз… по дяволите… сърцето ми застива, когато виждам, че единственото свободно място, което е останало, е до вещицата Уенди. Това е лош късмет, ама наистина много лош.

Пренебрегвайки погледа й, сядам бързо, вадя бележника и молива си. Усещам очите й върху себе си, тя се опитва да наднича през рамото му, за да види какво пиша, а аз се изкушавам да я нарисувам, яхнала метла. Но разбира се, не съм толкова талантлива. Жалко. Вместо това пиша „Протокол“ с главни букви и го подчертавам с две линии.

Добре, дотук добре.

След трийсет минути съм записала времето, мястото на срещата и списък на присъстващите, и се чудя какво друго да пиша.

— Така, следващата графика показва последния анализ на ефективността на брандинг стратегиите — казва Кевин от счетоводството, който е застанал пред презентацията си, която както изглежда се състои от еднакво изглеждащи графики и таблици, които не мога да разбера.

Оглеждам крадешком всички присъстващи на масата и си спомням една точка от моята книга „Протокол се води лесно!“, а именно: „Въздържайте се от описание на лични наблюдения.“

В такъв случай, значи е по-добре да не пиша следните наблюдения:

Наблюдавам го как рови доста задълбочено, а сетне изследва както точно е извадил. Следва пауза… о, боже, не, нали няма да направи онова, което си мисля, че се кани да направи… и го изяжда. Бързо отмествам погледа си встрани, забивам го в Кевин и се опитвам да се концентрирам върху онова, което казва, но умът ми е като хвърчило. Без значение колко упорито се опитвам да го прикова към срещата, той постоянно се разсейва — далеч от таблиците и графиките, към пайетите и копчетата и една идея за нова, по-малка чанта. Харесвам първата си идея, но тази ще бъде подходяща за вечер, голяма само колкото да побере едно червило, ключовете и мобилния телефон. Бих могла да направя каишка за китката от онази прекрасна кадифена панделка, която имам; тя е в тъмнолилаво и, ако се завие около ръката…

Ами ако пришия паунови пера върху цялата чанта? Винаги откривам такива в магазините втора ръка, зеленото и синьото на перата ще се съчетават прекрасно с тъмнолилавото на кадифето… да, наистина ще стане удивително…

— Благодаря ти, Кевин, забележително експозе — ентусиазирано го хвали Уенди. — Съгласни ли сте?

Обръщам се и виждам, че зяпа в бележника ми. Тогава неочаквано осъзнавам, че през цялото време съм драскала. Вместо да водя бележки, аз съм скицирала дизайна на новата чанта и страниците са пълни с драскулки и рисунки.

По дяволите. Обръщам бързо листа и се опитвам да се съсредоточа върху Кевин, но той е свършил изказването си и се връща към мястото си. Ами сега? Е, този път вече съм загубена. Няма да мога дори да се опитам да напиша бележки. Чувствам очите на вещицата да пробиват лицето ми от едната страна. Боже, тя няма да ми позволи да чуя края на това.

Чувствайки се обречена, търся с очи сър Ричард, който започва да говори.

— Така, хайде да опростим нещата, Кевин! Да обясним с по-прости думи… — Той долавя погледа ми и ми намига.

Възползвам се възможността да записвам, тъй като Кевин вече говори с думи, които разбирам, чувствам облекчение и изпращам на сър Ричард благодарна усмивка.

Останалата част от срещата минава без засечки, благодарение на сър Ричард и неговото постоянно желание да уточнява и изяснява, сетне се връщам бързо на бюрото си и прекарвам част от сутринта, опитвайки да напиша бележките и да изпратя копия от протокола. Дори се изкушавам да занеса едно лично на Уенди. Макар че, след като се замисля, май няма нужда да ходя толкова далеч.

Както и да е, чувствам се много добре, докато става обед и излизам навън. Пресичам улицата, за да си купя печен картоф, който да занеса в офиса. Нареждам се на опашката, облягам се на бара и когато се оглеждам, забелязвам една фигура, седяща в ъгъла. Той е наполовина скрит зад листовка на „Метро“, очите ми за малко да го подминат, но разпознавам познатите кичури непокорна черна коса.

— Фъргюс?

Лицето му се появява зад вестника, той изглежда леко стреснат.

— Хей, приятно е те видя тук! — усмихвам се.

— О… да… тук е приятно — кима той, като оглежда кафенето.

— Не можеш да устоиш, а?

Той ме гледа, сякаш е объркан.

— На печените картофи — добавям.

— О, да, разбира се, картофите! — прави физиономия и тупа корема си. — Просто не мога да стоя далеч от тях!

Поглеждам масата му. Празна е, има само бутилка кола.

Настъпва пауза и след това…

— Добре, разкри ме — признава той, след като проследява погледа ми. — Не съм тук заради картофите. Дойдох да видя дали онова момиче няма да се появи отново.

— И какво, тук ли е?

— Не — клати глава той.

— От колко време чакаш?

Замисля се.

— Не знам, но пия пета кола.

Двамата се гледаме.

— А ти как си? Как беше филмът? — пита, като сменя темата.

— О, супер — кимам, а мисълта ми се връща към миналата мощ и по гърба ми минава приятен трепет.

— Нима ти хареса? — той изглежда изненадан, и като преправя гласа си, произнася „Нека силата бъде с теб!“

— Всъщност не ми харесва — признавам със смях, — но моят приятел го обожава… — Спирам, осъзнавайки, че съм на път да издам прекалено много информация.

Но няма нужда да се тревожа, защото Фъргюс почти не ме слуша. Вместо това вперва поглед във вратата, тъй като някой влиза — един строителен работник с бръсната глава и татуировки.

— Извинявай, какво каза? — пита той и отново се обръща към мен.

Всъщност през следващите пет минути мисля, че не чува и дума от казаното от мен. Всеки път, когато вратата на кафенето се отвори, той обръща очи към нея, тялото му се напряга в очакване, преди да види, че не е тя и да омекне като балон на няколко дни.

Накрая моите картофи са готови и той ме изпраща до офиса, а аз се обръщам към него.

— И знаеш ли, никога няма да познаеш какво се случи! Един тигър влезе в офиса и откъсна главата на шефа!

— Хм, интересно.

— Фъргюс! — възкликвам.

— Какво? Направих ли нещо? — излиза като от транс той и изглежда стреснат.

Изпитвам симпатия към него. Знам как се чувства, нали и аз бях същата, когато мислех само за Себ. Всъщност още се чувствам по този начин, сещам се за пухения облак от оргазъм, който ме доведе до работа тази сутрин.

— Искаш ли да говориш за нея? — окуражавам го.

— За какво да говорим? — свива рамене той, докато държи вратата отворена за мен. — Никога повече няма да я видя. Нямам никакъв шанс.

— Здравей, Фъргюс — прекъсва ни Ким, докато влизаме в приемната. — Как си? — Тя се усмихва флиртаджийски и проверява косата си, да не би да се е разместила. Което е невъзможно, като се има предвид, че е твърда като камък вследствие на лака за коса „Елнет“, който носи със себе си и постоянно се пръска, освен ако човек не се опита да разбие прическата й с чук. Дори и тогава не е сигурно.

— По-добре, след като те видях — усмихва се той, като възвръща чара си за секунда, все едно натиска копче.

Тя се смее, зарадвана от комплимента, сетне се обръща към мен.

— Хей, Тес, чакай да чуеш какво пише в „Пропуснати връзки“, направо ще се влюбиш!

Неочаквано ме осенява идея.

— Знам! Измислих! Защо не пуснеш обява? — предлагам, като се обръщам към Фъргюс.

— О, да не би да си пропуснал някаква връзка? — възклицава Ким. — Колко вълнуващо!

— Стига де, не знам какво… — понечва да се измъкне той, но тя го прекъсва.

— Какво искаш да пишеш в обявата? Аз ще ти я пусна онлайн веднага, на момента!

— Можеш ли? — пита той и дава заден ход.

— Разбира се! Винаги съм искала да пусна една такава. Знаеш ли, те са толкова романтични! Можеш да прочетеш удивителни истории, в които хората се женят и живеят щастливи след…

— Ти сериозно ли? — Фъргюс изглежда заинтригуван.

— Абсолютно! — Ким почти вика, развълнувана, че има слушател.

Чувствам леко притеснение от развитието на нещата. Тя прегръща идеята и Фъргюс също е примамен от нея.

— Всъщност, като се замисля, не съм сигурна, че е чак толкова подходящо — опитвам се да поправя нещата, но вече е късно.

— Знаеш ли, може би трябва да опитам — казва той. — Защо не? Няма да навреди, нали?

— Супер! — смее се доволно Ким. — Така, първо трябва да влезем в страницата „момчето среща момичето“. — Млъква рязко. — Освен ако не „среща момче“. — Поглежда го със съмнение.

Той се изчервява.

— Стига де, за какъв ме вземаш? Момиче е — възмутено се оправдава.

— Е, човек не може да бъде сигурен в наши дни — чурулика Ким, докато пръстите й танцуват по клавишите. — Тъй… Е, какво искаш да напиша?

— Амиии… — Той прекарва пръсти през заплетената си коса и сбръчква вежди.

— Ако искаш мога да ти дам няколко предложения.

— Остави го! Може би се нуждае от малко повече мислене — заковавам я с поглед. — Няма нужда да бърза.

Фъргюс прекъсва и двете ни, като неочаквано намира дар словото си и се впуска в монолог.

„Ти беше най-красивото русокосо момиче в кафе «Лукс» в сряда на обяд… Аз бях момчето с червена тениска и неоново яке, което се срамуваше да каже дори «Здравей!…»“

Сякаш е на сцената и играе самия Хамлет, с клюмнала на гърдите глава, умоляващ публиката да обърне внимание на мъката му. Поглеждам към Ким, чиито пръсти тичат по клавиатурата.

— … така че сега ти казвам „Здравей! Бих искал да те почерпя някой път кафе…“

— О, престани! Ако ще каниш момичето на среща, трябва да е поне на вечеря — прекъсвам го аз, — или на питие.

Да, ако не мога да му попреча да пусне обявата, поне мога да му помогна да я напише както трябва.

Той прекъсва монолога си и се обръща към мен.

— Никога не пия на първа среща. Не и след Сузи, Малибу и инцидента с ананаса.

Гледам го неразбиращо.

— Бях на петнайсет години. Първата ми дискотека като ученик. — Клати глава и прави физиономия, сякаш току-що е ял нещо много кисело.

Няма смисъл да го карам да обяснява. Изражението му е достатъчно красноречиво.

— Добре. И кафе стига.

— Готово, сега трябва да ми кажеш имейл адреса си. — Фъргюс го диктува и тя бързо го изписва. — Ето, това е всичко. Поща! — размахвайки мишката, Ким се обляга на стола си. — Готово! Сияещата й усмивка го залива с лъчите си и разперва петте си пръста. — Късмет!

— Благодаря — той също се усмихва и й връща също пет пръста.

Телефонът на Ким ни прекъсва и тя го вдига, а аз поглеждам към Фъргюс. Само че усмивката му е изчезнала и изглежда доста нервен. Сякаш въобще не е сигурен какво е направил.

— И? Сега какво? — питам.

Той се обръща към мен, вдига рамене и ме гледа с надежда.

— Мисля, че просто трябва да чакам.