28.

Кое момиче не мечтае гаджето му да го поглези през уикенда? И не просто така, а да му направи изненада. Това е тема на романтичните романи или на филмите с Джулия Робъртс. В истинския живот такива неща не се случват. Със сигурност не и в моя.

Досега.

Аз, Тес Конъли, ще бъда заведена на миниваканция! Това е толкова вълнуващо! Постоянно чета за подобни изненади в лъскавите списания на Фиона: бутик „В&В“, тузарски хотели, шикозни бърлоги, спакурорти и центрове… Всеки път, когато прелистя страниците, започвам да мечтая: въздишам дълбоко, докато гледам огромните легла, басейните във форма на бъбрек, екзотично изглеждащите коктейли с чадърчета…

Така че може да си представите вълнението, което ме обзема, докато пътуваме към летището и моля Себ да ми каже, а той се смее и отказва. Стигаме паркинга за кратък престой на летище Хийтроу, а аз едва сдържам възторга си. Още миг и ще избухна.

Най-накрая той се смилява над мен и ми казва къде отиваме.

— Е, какво мислиш? — пита в очакване на моята реакция.

За част от секундата обмислям току-що получената информация:

Сноуборд? — повтарям. Гласът ми трепери повече, отколкото ми се иска.

— Знаех си, че ще бъдеш изумена — сияе той и на лицето му отново изгрява огромната му бяла усмивка. — Спомних си, че на първата ни среща ми каза колко много искаш да се научиш.

— Да, аз също — едва успявам да промърморя. Ами да! Сама съм си виновна! По дяволите и аз, и голямата ми уста! Представата за шикозен хотел в Париж бързо се изпарява. — Но не съм си взела нищо подходящо за сноуборд в багажа — успявам да промърморя.

Човек никога не знае. Може би все още има време да сменим сноуборда с пътуване до Париж. Да пием коктейли в „Костес“46. Да се мотаем облечени в пухкави халати, докато се наслаждаваме на спапроцедури и масажи.

— Не се притеснявай, ще купим всичко там — успокоява ме той.

Или може би не ме успокоява.

Когато приключва с разтоварването на своя багаж от количката върху транспортната лента се обръща и ме прегръща, като ме притиска към себе си.

— Вярвай ми, ще бъде страхотно!

Потънала дълбоко в прегръдката му, гледам в бледосините му очи, а в ума ми проблясва споменът за картичката, която изгорих в новогодишната нощ — онази със снежното зайче и неговата покана да ме вземе да караме сноуборд. Спомням си и съжалението, че тогава не тръгнах с него, както и желанието см да бях направила нещата различно.

Ето че сега мога.

Вземам се в ръце и се стягам. Тес, какво правиш? Нали мечтаеше за това през всички самотни нощи, когато лежеше будна върху мократа от сълзи възглавница и се събуждаше с подпухнали от плач очи! Това е твоят втори шанс. Този път можеш да караш сноуборд! Хиляди хора го правят и харесват, защо ти да не можеш? Не си по-различна! Несигурна си, защото никога не си го правила, но се обзалагам, че е нещо вълшебно! Ще можеш да му покажеш колко си схватлива, колко обичаш да се пързаляш и как можеш да се забавляваш! Ще му покажеш колко си подхождате един на друг!

— Страхотно! — усмихвам се в отговор, имитирайки неговата усмивка. — Направо нямам търпение.

Отиваме в Шимони. Себ е уредил всичко — по-точно неговата суперкадърна секретарка и ние ще летим директно за Женева с бизнес класа. Да, точно така. Бизнес класа! Сетне ще ни трансферират до зимния курорт с шатъл-бус, където ще отседнем в едно chalet47, което е собственост на приятел на Себ.

Жената на чекинга ни упътва усмихнато към шикозното фоайе на клуба, а аз си мисля колко различно е всичко това в сравнение с моите пътувания: евтин полет с нискотарифна авиокомпания, безбожно ранни часове на полета, блъсканица на летище Станстед със сандвич в ръка, търсене на свободно пластмасово столче, качване на самолета като стадо овце, защото съм спестила допълнителната такса да ме качат по-рано…

Този път се отпускаме във фотьойлите в суперфутуристичното фоайе, гледаме телевизия и пием шампанско. В седем сутринта! Сякаш е Коледа. Сетне, точно преди полета, ни качват на борда, настаняват ни на комфортните кожени седалки и ни поднасят още шампанско! Аз се страхувам да летя и винаги съм нервна, но когато този самолет се издига в небето, чувствам вълнение. Ако пътуването ще е такова, съгласна съм на всичко!

Само след няколко часа пристигаме в Шамони.

— Добре дошли в Шамони! — поздравява ни шофьорът на шатъл-буса, когато автоматичните врати се отварят и ние слизаме.

Първото нещо, което ме изумява, е ослепителната яркост. След сивотата на Лондон, светлината тук е почти заслепяваща и аз моментално вадя евтините очила, които си купих на Хийтроу. След като ги слагам на носа си, поемам дълбока глътка чист алпийски въздух и застивам на място за миг, поглъщайки великолепието на заобикалящата ни зимна приказка. Гледката буквално е главозамайваща. Девствено бял сняг като глазура на торта, току-що боядисано небе, с цвят, който не можеш да забравиш, ослепително слънце и…

— Погледни, това е то! — въздъхвам дълбоко.

— Какво? — пита Себ, без да откъсва очи от айфона си.

Всъщност той не откъсна поглед от него по време на целия полет „Извинявай, работа!“, но за първи път това не ме подразни. Бях прекалено заета да зяпам през прозореца към удивителния пейзаж и да чета туристическите пътеводители, които си купих ентусиазирано на летището.

— Мон Блан! — възклицавам, като гледам страниците на пътеводителя и върха, който стърчи пред нас, забил се величествено в небесата, покрит с бяла шапка. — Знаеш ли, че е висок петнайсет хиляди седемстотин осемдесет и две стъпки над морското равнище?

— Да, знам — кима той, поглежда и се усмихва както винаги. — Страхотно, нали?

— А знаеш ли, че цялото име на Шамони всъщност е Шамони Мон Блан и е било столица на първите зимни олимпийски игри през 1924 година?

Е, няма смисъл да правя нищо наполовина. Моето мото е „Ако ще правя нещо, обичам да вложа цялата си душа в него“. Въпреки че понякога това струва скъпо, мисля си, като се сещам за провала ми е военните фитнескурсове.

Долавям, че Себ ме наблюдава с огромната си бяла усмивка.

— Какво ти казах? Знаех си, че ще се влюбиш!

Смея се, защото въпреки първоначалното ми нежелание, трябва да се съглася с него. Не мога да повярвам колко съм грешала относно сноуборда. Признавам, не бях права! Сякаш най-накрая приличаме на идеалната двойка, която прави подходящи и еднакви неща и се наслаждава заедно на свободното си време. Той ме заслепява с още по-белозъба усмивка и аз чувствам благодарност. О, толкова съм щастлива, че това се случва с мен, че имам удивителния шанс да поправя грешката си и този път да направя нещата правилно! Сериозно, сигурно съм най-невероятната късметлийка на този свят!

Щастлива и ентусиазирана, пъхам ръка в неговата и двамата слизаме. Себ изглежда като част от обстановката е якето си за ски и дебелите си ботуши с грайфери, които напомнят на гумите на трактор, но моите ботуши са предназначени за британските зими — т.е. за лигавите лондонски улици, а не за пухкав сняг и лед, и аз моментално започвам да се пързалям на всяка крачка.

— Оооо! — залитам настрани, а той ме хваща и пак се смее.

— Дръж се за мен — не е далеч.

Краката му стъпват стабилно, газят снега, и двамата подминаваме много вили, всяка от които изглежда по-луксозна от предишната. Най-накрая стигаме до удивителна дървена конструкция във формата на буквата Л, кацнала високо на хълма, с панорамни прозорци, огромна тераса и… сърцето ми подскача и замира… това външно джакузи ли е?

— Тук е — обявява Себ, като спира. — Нашият дом за уикенда.

Боже! Въздъхвам, като гледам вилата е възхищение. Все едно е излязла от страниците на лъскаво списание. Има да разказвам на Фиона!

Като спира на входа, той се навежда и ме целува. Устата му е мека и топла в ледения въздух и аз чувствам как потъвам в разтопено щастие. Има ли нещо на света, което да е по-перфектно от това?

Вътре неочаквано настъпва движение и аз отскачам стреснато назад, тъй като чувам мъжки глас.

— Пич! Ти си тук!

Много силен американски глас. Глас, който звучи точно като…

— Крис — хили се Себ, тъй като вратата се отваря и от нея излиза приятелят на Себ от ресторанта. Последват много пляскания на разперени длани — „Дай ми пет“, потупвания по рамото и гърба.

Гледам замръзнала като пейзажа около мен и не мога да повярвам на очите си. Крис е тук? В собствената си зимна вила? Какво по…?

О, не. Това е приятелят.

Сърцето ми се свива. Не смея да си помисля. Но думите се подреждат една след друга, и аз се насилвам да ги свържа заедно.

Това. Е. Неговата. Вила.

Чувствам как предишният ми ентусиазъм се топи по-бързо от полярните шапки.

— И Тина! — гърми гласът на Крис, като се обръща към мен. — Радвам се да те видя!

— Аз съм Тес — опитвам се да го поправя, но той вече ни е прегърнал през раменете и ни води към вътрешността, като превъзбуден каубой, невидял жива душа месеци наред.

И точно когато си мисля, че по-лошо не може да стане…

— Хей, Ана, виж кой е тук! — вика Крис.

Влизаме в огромна дневна стая, обща с кухненския бокс и зад вратата на хладилника се появява самата Ледена кралица. Облечена в бели джинси и бял пуловер с висока яка, тя ми напомня на тънка ледена висулка и не излъчва повече топлина от истинската такава.

— Здравейте, момчета! — произнася с типичен акцент от Челси, същият, който Фиона така безуспешно се опитва да имитира. — Как мина пътуването? — подава две бири.

— Супер — хили се Себ, хвърля чантите и грабва едната. Крис грабва другата. Аз преглъщам жадно.

Наистина съм много жадна, осъзнавам, и поглеждам към Ана, но тя сякаш не ме забелязва. Сигурно съм невидима.

— Е, готови ли сте, снежни маймуни?

— Абсолютно! — отвръща въодушевено Себ.

Гледам и нищо не разбирам. Нямам никаква представа за какво говорят!

— Какво е снежна маймуна? — питам.

Ана изсумтява нещо като подигравателен смях.

— Така се наричаме помежду си ние, сноубордистите, мило — обяснява ми Себ, като обгръща талията ми е ръка. — Но не се тревожи, аз съм ти уредил няколко урока за начинаещи.

— Тя не кара ли ски? — възкликва Ана.

— Не — отговарям и клатя глава.

— О, боже! — въздъхва с широко ококорени очи.

Изглежда така изненадана, сякаш току-що съм й казала, че не мога да чета.

— Ски за стари дами — отново ме заслепява с неизменната си усмивка Себ. — Тес ще се учи да кара ски.

Ана гледа все едно току-що е изпила сока на един лимон, а аз се усмихвам на Себ.

— Е, добре, какво чакаме? Напред към пистите! — вика Крис и оставя празната бутилка от бира. — Готов ли си? — поглежда към Себ.

— Можеш да се обзаложиш! — обръща се към мен и вдига вежди. — А ти, Тес?

Нервите ми почти сдават багажа, но успявам да се стегна.

— Както никога досега — отвръщам с усмивка. Ще се справя. Няма за какво да се тревожа. Ще бъде изключително забавно.

Нима?



Е, добре де, не съвсем.

За първи път заставам на писта, слушам инструктора и се оглеждам в огледалните прозорци на ски училището. Има много думи, с които да опиша чувството си, и „забавно“ не е една от тях.

Като начало, приличам на момченцето „Мишлен“ в женски вариант. Докато всички останали, които минават наоколо, изглеждат секси с впитите си клинове и термални якета, които са прилепнали по тях като собствената им кожа, а очилата им са кацнали на челата все едно са на плажа в Сан Тропе, аз съм подплатена като комедиант в една от онези смешни дебели грейки. Вярвайте ми, това придава съвсем ново значение на думата „наслояване“. Всъщност по мен има толкова много слоеве, че не мога да вървя, та камо ли да се пързалям.

Първи са термалните или основни слоеве. Следват руното или средните слоеве. Накрая идва ред на яркото пухено яке и непромокаемите панталони. Сетне наколенките, предпазните възглавнички за китките и лактите. Нещо като водонепроницаеми ръкавици за фурна. Шлем. И за да съм съвсем сигурна, да не тая никаква надежда и да не се опитвам да изглеждам поне малко привлекателна, чифт огледални очила, които не само смачкват носа ми все едно съм се боксирала, но и оставят грозна червена следа върху лицето ми.

Себ беше дизайнерът, който ме заведе в магазина и ме издокара така. Наистина прояви голяма щедрост и плати за всичко, сетне ме достави в ски училището за първия ми урок и изчезна. Което беше много мило и загрижено, но ако съм честна, трябва да призная, че няма нищо общо с романтичния уикенд, който трябваше да прекарам с гаджето си, и за който се надявах. Всъщност, докато ми махаше с ръка, отдалечавайки се към лифта, за да се присъедини към останалите, пожелавайки ми успех и уговаряйки среща по-късно в хижата, се чувствам като четиригодишно дребосъче, оставено за първи в училището само, отколкото като негово гадже.

Но, почакайте, не искам да звуча като неблагодарница. Сигурна съм, че се чувствам така, защото всичко за мен е ново. Няколко урока и скоро ще се гушкам до него на лифта и ще фуча по пистите. Само си помислете — ще бъдем заедно снежни маймуни!

— Така, това е вашето старо крака.

Обръщам се, за да се съсредоточа върху думите на инструктора. Името му е Франсоа и е красив както може да бъде един осемнайсетгодишен френски инструктор по ски. Със силен загар, огледални очила рейбан и дълга руса коса, хваната на опашка, той се пързаля наоколо върху сноуборда, все едно е излязъл е него от родовия канал на майка си.

В сравнение с него, имам чувството, че аз съм майка му. Но не защото съм най-старата тук. При това не само с няколко години, осъзнавам, като се оглеждам и забелязвам, че останалите ученици в класа стигат едва до коленете ми. Сега разбирам защо наричат тези писти „детски“ — защото повечето от пързалящите са все още в бебешка възраст. Още по-притеснително е, че докато полагам усилия да остана права, те очевидно нямат никакъв проблем и го правят от раз.

И вече фучат край мен като гюллета. Изпищявам и се хвърлям встрани, преди да бъда покосена.

— Браво, Фреди! Браво, Анри! — хвали ги инструкторът и се присъединява към тях.

Всъщност, като се замисля, може би се нуждая от повече от уроци, изправям се и се опитвам да остана права върху дъската.

Няколко минути по-късно, след като успявам да се закрепя отново, Франсоа изглежда ме забелязва и приближава.

— Не, не така, ето така — инструктира ме нетърпеливо той.

Опитвам се да запазя равновесие. Настина опитвам. Но е невъзможно. Дъската се изплъзва под мен и аз падам сигурно за стотен път.

— Ох! — надавам стон, защото се приземявам твърдо върху задника си. Търкам мястото с ръка, скрита в ръкавица, и отново ставам. Само няколко синини, казвам си, трябва да се упражнявам. Практиката е всичко.

Опитвайки се да пренебрегна факта, че ми става все по-студено и че вече съм съвсем мокра, вземам дъската, сетне се препъвам. Сълзите ми неочаквано започват да текат. Господи, какво става, защо плача? Толкова ли съм глупава! Това са само няколко синини!

Не, не са просто синини! Колкото и да се срамувам да призная, това са много повече от няколко синини. Опитвам се така упорито да се науча, да се наслаждавам, да се радвам, да бъда ентусиазирана, да обичам снега и сноуборда, както всички останали, но…

Но… Просто не става. Не ми е приятно, не ми харесва и не знам какво не ми е наред. Една сълза се промъква под очилата и аз бързо я избърсвам, преди другите да са забелязали. Най-лошото е, че си давам сметка, каква щастливка съм. Повечето момичета са готови да отхапят дясната си ръка, само и само да бъдат заведени на подобно скъпо и луксозно място като това във френските Алпи за уикенда. Това, че не ми харесва, си е моя грешка. Вината не е на другите. И със сигурност не е на Себ.

Мисля за него. Сега е на върха на планината със своите приятели, отдаден на славната алпийска авантюра, изпълнена със слънце и красота, и през почивките се наслаждава на най-добрите барове и ресторанти, кацнали по върховете на най-високите писти.

При тази мисъл неочаквано се чувствам абсолютно изоставена и самотна. По-самотна, отколкото си спомням някога да съм била, облечена с този смешен и глупав костюм, на хиляди километри от дома, без да има човек, с когото да поговоря, освен с тези говорещи френски дечица.

Всичко, което мога да направя, е да преглътна сълзите и да погледна към Франсоа. Но той въобще не ме забелязва, флиртувайки с една загоряла блондинка в яркорозов клин, прилепнал по формите й — вероятно майка на едно от гюллетата. Двамата ги гледат с умиление и се смеят. Мен все едно ме няма.

В такъв случай…

Мятам сноуборда на рамо, обръщам се и тръгвам надолу, падайки и пързаляйки се по склона, с ботушите, които вече са ми направили мазоли. Започвам да мисля, че първоначално бях права. Започвам да мисля, че въобще не трябваше да идвам тук.

Загрузка...