Да започнем отначало

11.

От Хамърсмит до мястото на срещата ни има само четири спирки, но когато пристигам на Глоучестър Роуд вече е почти осем. Докато излизам от метрото, ме спохожда споменът за последната ми първа среща, когато се опитвах да тичам с онези безумно високи токчета, за малко не си навехнах глезена, докато бързах по заледения паваж, чувствайки как по краката ми буквално разцъфтяват мехури с размер на мраморни статуи, и постоянно гледах часовника си, обзета от паника, че ужасно закъснявам.

Но не и този път. О, не. Сега вървя уверено с удобните си плоски ботуши, подминавайки момичета на токчета, които пристъпват внимателно, опитвайки да не се подхлъзнат върху леда, който е превърнал паветата в истинска пързалка. Боже, страхотно е! Бих могла да извървя километри с тези ботуши, мисля си доволно, наслаждавайки се на тяхната стабилна, непързаляща се подметка, докато напредвам уверено по улицата, а от устата ми излизат облачета бяла пара.

След малко виждам кръчмата на ъгъла и ми се струва, че е минало много малко време. Това е голяма викторианска сграда, с огромни, заоблени прозорци с резби, а навън пред нея има маси и столове, около които няколко смелчаци са се скупчили и пушат цигари. Приближавам и чувствам неочаквана нервност при мисълта, че отново ще видя Себ.

Което си е чиста лудост, след като съм излизала с него почти цяла година, напомням си твърдо. Не ми е непознат. Не и за мен. Все пак предполагам, че чувството прилича на онова, което обзема актьорите, когато излизат на сцената за първи път. Няма значение колко много репетиции са правили, след като завесата се вдигне, това е, няма връщане назад. Повече няма възможност за грешки, този път трябва да се справят.

Този път аз трябва да се справя.

Спирам за миг пред вратата и си поемам дълбоко дъх. Добре, просто се отпусни. Помни, нищо не може да се обърка, просто защото вече се е случило. Поглеждам часовника си. Ето, виждаш ли? Първия път закъснях, а сега съм точно навреме!

И за пръв път, откакто той ме помоли да се срещнем, нервността ми изчезва и се чувствам заредена с приятно вълнение. Сигурност. Надежда. Защото, никога няма да разбера как стана всичко това, но то е факт. В моето ъгълче на вселената съдбата направи някаква необяснима магия и аз вярвам, че за това със сигурност има причина.

Хващам дръжката на вратата с вълнените си ръкавици и я отварям.

Този път първата ни среща ще бъде перфектна.

Влизам в кръчмата и ме удря мирис на бира и шум от гласове. Това е един от онези гастропъбс26 с подове от дървени греди, много дървени маси и столове и голяма черна дъска за меню, на която са изписани неща като рибен кейк и moules-frites27 с баснословни цени. В тези заведения обичат да пишат менюто на френски по неизвестни за мен причини.

Оглеждам тълпата и търся Себ. Предния път седеше близо до откритата камина, върху един стар кожен диван, четеше книга и ме чакаше. Поглеждам и съм абсолютно сигурна, че е точно там. Носи джинси и светлосиня риза, която подхожда на очите му. Сърцето ми прескача като топка. Както винаги изглежда великолепно. Тръгвам, докато свалям шала и ръкавиците си.

— Здравей! — казвам и заставам пред него.

Той поглежда нагоре и ми се усмихва. Господи, американците винаги имат такива страхотни бели зъби!

— Здравей! — отвръща и скача, за да ме прегърне. При него я няма онази английска скованост и тромавост, когато за пръв път срещаш някого — непохватна целувка по бузата, не знаеш къде да денеш ръцете си, още от времето, когато се прегръщахме като тийнейджъри в дискотеката.

Вместо това той уверено ме прегръща и притиска към себе си. Докато го прави, бузата ми докосва прясно избръснатото му лице и аз вдъхвам познатия аромат. Чувствам как в мен се напира топлина. Човек има същото усещане, когато след дълго пътуване се прибере у дома.

— Изглеждаш страхотно — усмихва се Себ, като ме отдръпва леко от себе си и ме оглежда.

— Благодаря. Ти също.

За кратък миг стоим един срещу друг, изпивайки се с очи, сетне той изглежда се сеща и ми прави място до себе си на дивана.

— Извинявай, не знам защо реших, че ще закъснееш…

— Какво? Нима мислиш, че всички момичета карат мъжете да ги чакат? — дразня го, като сядам до него.

Чувствам леко задоволство. Започвам с добър старт, благодарение на дневника и на това, че обух ниски ботуши. В противен случай сега все още щях да се препъвам и да пуфтя по улицата като парен локомотив.

А сега седя до Себ и той ми се усмихва глуповато.

— Извинявай, би трябвало да се досетя, че си различна. — През цялото време очите му търсят моите.

— Не обичам да закъснявам — отвръщам и срещам погледа му. Което е самата истина — мразя да закъснявам. За нещастие обаче, колкото и да опитвам, винаги го правя. Или ключовете ми са паднали под дивана. Или метрото неочаквано спира в тунела.

— Добре, това е нещо, което е общо и за двама ни. Аз не мога да закъснявам, дори и да искам. Сигурно е свързано с баща ми, който е военен. Мисля, че съм наследил неговите гени за точност — смее се Себ.

Добре, така да бъде. Отсега нататък ще направя сериозни усилия да съм винаги навреме. Дори и по-рано.

— Макар че това ме обрича да бъда бедният пич, който винаги чака някого — продължава с нещастна усмивка той. — Ето защо си нося нещо за четене. Тук имам почти половин библиотека. — Той сочи една издута раница на пода и една книга, подаваща се от страничния й джоб. — Вече съм преполовил втората книга на Обама.

— О, добра ли е? — питам учтиво. — Виждала съм тези политически автобиографии, които винаги са начело в списъка на бестселърите и си мисля, че сигурно са фантастични за четене.

След което отивам и си купувам последния чиклит, защото знам, че ще ми бъде много по-приятно, мисля си тайничко.

— Удивителна е, въпреки че лично аз смятам, че първата книга е по-добра. Трябва да я прочетеш! Я почакай, мисля, че имам един екземпляр тук… — Той се навежда, рови из сака си и вади дебела книга. — Ето я! Какво ти казах — че нося цяла библиотека със себе си! Това е чисто ново копие, тъй като не можах да намеря оригинала. Сигурно съм го дал на някой назаем.

Да, на мен, мисля си, разпознавайки книгата в ръката му. Същата, която ми даде и преди, а аз така и не прочетох.

Обаче, както казах, този път съм решила да направя нещата различно.

— О, благодаря! — поемам книгата, която ми подава. — Нямам търпения да я прочета! — прелиствам я набързо. Боже, не си спомнях, че е толкова голяма — почти 500 страници!

— Божествена е! Повярвай, тя напълно промени живота ми. Ще промени и твоя.

— Супер! — и е особено тежка, осъзнавам, като оставям книгата в скута си.

Усмихваме се един на друг, свързани от Обама, и за миг си представям как двамата водим дискусия за този велик човек, социалните му реформи и за известната му реч „Да, ние можем!“

— Е, какъв е твоят номер? — пита той.

Мигам объркано.

— Какъв номер?

— Да запълниш времето си, докато чакаш някого.

— О… да… — Хвана ме неподготвена, затова се оглеждам, за да измисля нещо, с което да се измъкна. Виждам слушалките, които се подават от джоба ми. — Моят айпод — казвам, сграбчвам ги и ги показвам като доказателство. — Изненадана съм, че все още имам слух — смея се.

Той също се смее и чувствам облекчение.

— Така, а сега следващият въпрос…

Боже, още ли има? Какво ще ме разпитва?

— Какво ще пиеш?

Споменът как разливам чашата „Мерло“ в скута му и се навеждам към него с купчина салфетки, изплува в ума ми. Сега обаче знам. Чувствайки се стъпила на здрава почва, се преструвам, че мисля.

Помни, Тес, нищо червено, нищо, от което остават петна.

— Ще пия бяло вино, моля.

— Някакви предпочитания за марка?

— Не… каквото и да е, нямам предпочитания. Само да не е червено.

— Червено? — той очевидно ме слуша с половин ухо, защото ме поглежда изненадано. — Мисля, че каза бяло.

— Ами… да, така казах. Имах предвид каквото и да е, само да е бяло!

Той се смее.

— Добре, веднага се връщам.

— Чудесно! — усмихвам се сияйно и аз. Наблюдавам го как отива към бара. Сетне въздишам дълбоко. Всъщност не се оказа толкова лесно, колкото си мислех.

Но всичките ми съмнения скоро изчезват, когато той се връща с питиетата и сяда отново до мен на дивана. Само че този път сяда по-наблизо, така че бедрото му докосва моето и аз чувствам приятел гъдел.

— Как е виното? — отново една от онези усмивки, които карат стомаха ми да се преобръща.

Отпивам глътка.

Мммм, великолепно, вкусно.

Което е самата истина, виното наистина е изстудено и приятно. Идеално за горещ летен ден.

И не толкова добра идея за мразовита януарска вечер като днешната, отбелязвам наум, докато разклащам кубчетата лед в чашата. Всъщност ми става малко студено. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела чаша червено. В края на краищата по това време на годината няма нищо по-хубаво от чаша червено вино пред горящия огън в камината, нали?

Но няма значение. Все пак е прекрасно, мисля си, опитвайки се да не треперя, докато ледените вълни на виното си проправят път към стомаха ми.

Интродукцията е минала, започваме да си говорим. Себ ме разпитва за мен, за семейството ми, с какво се занимавам. Отговарям му неясно и уклончиво — доколкото си спомням преди никога не се бе интересувал от работата ми, което е разбираемо, тъй като е от онези големи клечки в Ситито и получава милион пъти повече от моята заплата — затова решавам да говоря за дядо.

— Той ми харесва, бих искал да се срещна с него — признава Себ, когато подхващаме вторите си питиета.

— Сигурна съм, че и той би искал. — Отново проблясък на спомен — за тяхната последна първа среща и дядо, който се правеше на Тони Сопрано. — Но стига толкова сме говорили за мен. Кажи нещо за себе си.

— Какво искаш да знаеш? — смее се той.

— Всичко — настоявам ентусиазирано, макар да знам всички отговори.

— Добре… — Той си поема дълбоко въздух все едно се зарежда. — Израснал съм в Чикаго, най-малкият от четирима братя. — Върти очи. — Като дете се учих да свиря на китара и исках да стана следващият Еди Ван Хален, но за съжаление не успях — тук прави комична физиономия, — и след като завърших колежа, облякох костюм и отидох да работя за една голяма финансова компания в Ню Йорк, а преди няколко години ме преместиха в техния лондонски офис. — Спира и отпива жадно от бирата си. — Хм, какво друго? Мисля, че имам добро чувство за хумор, обичам животните, както и да помагам на малки стари дами да пресичат улицата. — Мръщи се и после се смее. — О да, и си падам по всички видове спорт… Обичам да спортувам, да поддържам формата си. — Пак се смее скромно и потупва талията си, където обикновено се трупат мазнините.

— Знам — кимам, спомняйки си, как сутрин се събуждах още преди зазоряване от будилника му, който го будеше, за да отиде да бяга преди фитнеса.

— Знаеш?

— Имам предвид, че се досещам — поправям се бързо. — Изглеждаш в добра форма.

Форма? Нима произнесох тази дума! Чувствам, че се изчервявам.

— Ще го приема като комплимент — изглежда леко развеселен. — А ти?

Умът ми се раздвоява. С едната половина мисля за формуляра за членство в един фитнес клуб, който се търкаля в чекмеджето на бюрото ми от доста време, за моя нещастен опит да тичам край реката, който завърши с мазоли на краката, мускулна треска и почти инфаркт, и за годините в училище, прекарани на резервната скамейка, защото имам два леви крака.

Това съм истинската аз.

С другата половина мисля за Себ, който е спортист. Когато не беше на работа, бе на уредите или на тенис корта, винаги ме упрекваше, че през уикендите се излежавам в кревата, като казваше, че би искал да съм по-спортна натура.

— О, да, и аз обичам физическите движения — кимам. С крайчеца на окото зървам една реклама, закачена с кабарче на дъската за обяви зад главата му. — Посещавам курс за военен фитнес.

Той изглежда впечатлен.

— Нима? Забележително. — Сякаш ме гледа с повече уважение. — Тези момчета са много яки.

— Ти ли ще ми кажеш! Всички тези коремни преси!

Коремни преси ли казах? Та аз през живота си не съм правила коремни преси. Дори не съм сигурна какво значи!

— Мога да си представя! Ходих няколко дни на сноуборд, но не бях във форма и се скапах тотално.

Така върти очи, че се чувствам длъжна да се засмея.

— Да, бе, да!

— Вярно е — настоява с насмешка, която е присъща само на човек, който знае, че това не е вярно. Като кльощавите момичета, които се оплакват, че били дебели. Или супермоделите, които твърдят, че са грозни, като онази, която се появи наскоро на корицата на списанието, в което пише Фиона, със скули, за които можеш да умреш, и устни като възглавница, които те карат да изхвърлиш червилото си в знак на пълно поражение. Вътре имаше интервю е нея, в което тя споделяше как мрази да се гледа в огледалото, тъй като лицето й приличало на патица, а устните й били много големи. Извинете, моля, кого се опитва да будалка? Нима има устни, които са прекалено големи?

— Ти караш ли сноуборд? Или ски? — пита той, отпивайки от бирата си.

Колебая се. Най-близкото нещо, приличащо на сняг, до което съм доближавала, е йогуртът в супера.

— Не, но винаги съм искала да се науча — отговарям, опитвайки се да блокирам мисълта за двата ми леви крака. — Обаче съм сигурна, че ще се справя отлично с апреските — подхвърлям и размахвам многозначително чашата си.

Той се смее.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото. Прекалено много бира и бум! Всъщност така си счупих телефона. Все пак се радвам, че се случи.

Гледам го озадачено.

— Ако не бях паднал, нямаше да те срещна — обяснява, а изражението му става мило.

— О, да. — Отпивам бързо от виното.

— Макар че, ако си спомняш, ти твърдеше, че сме се срещали и преди?

Почти се задавям, защото разговорът тръгва в неправилна посока.

— Хей, добре ли си?

— Да, да — кашлям и оставям чашата си на масата. Само че кашлям толкова силно, че не преценявам правилно и тя се обръща. Като в забавен кадър наблюдавам как се накланя право към скута на Себ на няколко сантиметра… мамка му, този път не трябва да се разлее… този път трябваше да го направя различно…

Хвърлям се напред и сграбчвам чашата в последната секунда.

— Я, виж ти, какъв удивителен рефлекс — казва впечатлен той.

Да, така е, особено за някого, който в живота си не е хващал дори топка.

— Благодаря — смея се, но повече от облекчение. Боже! Бях на косъм! Но успях да го предотвратя.

— И така, Тес… — Себ се обляга на дивана и сякаш се приближава още повече към мен, а аз имам приятно предчувствие. — Какви са плановете ти за тази седмица?

— Нищо особено, просто работа… и фитнес — отвръщам, опитвайки се да звуча естествено и да не мисля за факта, че сега наистина ще се наложи да се запиша. Е, какво толкова, всъщност е много полезно. Новогодишно решение да вляза във форма и всичко останало.

— Защото си мисля, дали ще се съгласиш да отидем на кино? Може би?

В стомаха ми отново пърхат пеперуди.

— Защо не, звучи чудесно — опитвам се да не бъда прекалено щастлива.

— Добре — той изглежда доволен. — По екраните е излязъл някакъв трилър на 3D, бих могъл да взема билети…

— Да, би било интересно… — прекъсвам го, все едно се замислям. Сетне изчаквам минута. — Всъщност не съм сигурна дали ми се гледа точно трилър…

— О, не се безпокой, може да гледаме нещо друго. Какво ти се гледа?

Мисълта ми се връща съм онази кутия за обувки, която изхвърлих в огъня и двата билета от първия филм, който гледахме заедно — „Междузвездни войни“.

— Нещо коренно различно от трилър — казвам, осенена от идеята. — Да ти кажа честно, може да ти прозвучи глупаво, но онова, което наистина ми се гледа, е фантастика.

— Ти харесваш фантастика? — възкликва силно заинтригуван той. — Не се шегуваш, нали? Аз също!

— Наистина ли? Какво съвпадение — опитвам се да звуча изненадано.

— Абсолютно! — той се навежда по-близо към мен и ме фиксира с онези големи сини очи. — Тогава, я ми кажи кой е любимият ти филм?

— Това е лесно. — Чувствам как всичко в мене се размазва от задоволство. — „Междузвездни войни“, разбира се.

Гледа ме все едно току-що е умрял и се е възнесъл в небесата.

— Боже, най-после момиче по моя вкус. Гледал съм го поне сто пъти!

Знам, много добре помня как го възхваляваше отново и отново, а аз се чудех за какво са целият този шум и дандания.

— Бихме могли да отидем и да го гледаме? Вероятно го въртят в онова филмотечно кино… — Той млъква и неочаквано ме гледа несигурно. — Ако искаш, разбира се.

— С огромно удоволствие. — Колкото и да се притеснявах в началото, всичко вече е изчезнало. Тази среща пожъна такъв успех, че нямам търпения за втората.

— Тогава да пием за нашия план! — гледа ме в очите и чука чашата си в моята. — За нашата филмова вечер!