Да започнем отначало

16.

На другата сутрин се събуждам от целувките на Себ върху лицето си. Увита в леглото, на топло, чувствам леки целувки върху клепачите си, после по бузите, които ме изваждат от дълбините на съня.

— Хей, спяща красавице — шепне той в ухото ми.

Мммм. Супер. Толкова е приятно. Искам да се будя така всяка сутрин.

Зъбите му гризат леко ухото ми и по гръбнака ми тръгва тръпка на възбуда, която праща сигнали по цялото ми тяло.

— Време е да се събудиш.

Обзема ме вълна от желание. Той иска да го направим отново! Значи е вярно онова, което казват хората: че сексът бил като карането на колело. Не се забравя… След като отново се качиш на…

Протягам ръка под завивката и търся топлото му тяло до моето. Но къде е той?

Отварям рязко очи, за да видя как облича екипа си за бягане.

— Време е да потичаме.

— Каквооо?

— Мислех, че ще тичаш с мен — усмихва се, докато взема бейзболната си шапка и я обръща наопаки. — Нали ми каза, че обичаш движението?

Мигам срещу него в ярката зимна светлина, която влиза през прозореца и имам чувството, че току-що са ме залели е леденостуден душ.

— Нима? — споменът за онази вечер в кръчмата неочаквано се връща. — О, да, да, аз… да, наистина — бързо се поправям, докато търкам очите си, за да прогоня съня.

— Макар че с твоите тренировки във военния фитнес, сигурно ще ме оставиш далеч зад себе си — смее се Себ.

Да го изпреваря? Гледам го замаяно. Преди той ме оставяше да си доспя в леглото, докато отиваше да тича, но сега няма да стане. Сега е убеден, че съм фанатично запалена по фитнеса и тренировките. Че съм една от онези луди, които обикалят из парковете в мразовитите утрини и вечери, облечени с цветни трика, докато някакъв пич е камуфлажно облекло вика по тях.

— След това ще ми покажеш някоя от онези коремни преси на пейка, за които ми говори.

Коремни преси? На пейка?

— О… с удоволствие, но… — Започвам отчаяно да търся извинение във все още полузаспалия си мозък. Най-после се сещам — нямам маратонки.

Което е самата истина. Ако имах, щях да отида да тичам с него, ей богу! Честен кръст.

— Мога да ти дам едни от моите назаем — предлага той. — Кой номер носиш?

— Най-малкият — отговарям, защото знам отлично, че той носи девет.

Лицето му изразява съмнение.

— Мързелана.

— Знам, мързелана съм. — Правя разочарована физиономия.

— Добре, следващия път. — Той разтяга мускули, навежда се и ме целува. — Ще се върна скоро, а ти стой тук и никъде не мърдай.

— Добре, щом настояваш.

— Настоявам — шепне и ме целува по-сериозно. — Миналата нощ бе толкова удивителна, ти си удивителна, и онова, което направи… — Мушка ръката си под завивката и ме придърпва към себе си. — Откъде знаеше, че…?

— Сега ще ти кажа — шепна аз и свалям ципа на екипа му, като пъхам пръстите си надолу.

Дишането му се учестява.

— Знаеш ли, тази сутрин може и да пропусна…

Влизам в офиса все едно плувам върху облак от секс. Един бял, пухкав, оргазмен облак, който ме съпровожда през целия път от апартамента на Себ, в метрото, в „Старбъкс“ и през въртящата се врата на „Блексток&Уайт“, сякаш съм върху някакво вълшебно килимче.

Нищо не може да промени доброто ми настроение. Нито вагонът на метрото, който бе претъпкан с пътници, нито грубиянът с костюм, който ме настъпи по крака. Нито огромната опашка в „Старбъкс“, нито дори виелицата, която реши да ме преследва по улицата, запращайки малки твърди парченца лед в лицето ми.

Нито дори фактът, че тази сутрин Себ щеше да лети за Женева по работа и щеше да отсъства през целия уикенд.

Вместо това се носех като неподвластна на гравитацията с огромна усмивка на лицето, умът ми се рееше и бродеше през последните няколко дни. Бяха толкова вихрени, че не можах да спра и да си поема дъх. Когато не се виждахме, си говорехме по телефона, пращахме си писма, пишехме си съобщения… Невероятно! Имахме само две срещи, но вече бяхме по-близки, отколкото преди! Някак си по-свързани. Смешно ми е, защото съм чувала хора да говорят как са настроени на една и съща вълна с партньора си, а не разбирах какво имат предвид.

Сега вече знам.

Седейки пред бюрото си, гледам замечтано екрана и си мисля за Себ. Няма да го видя до понеделник, а ми се струва цяла вечност. Поне ще мога да си обуя някакви по-удобни гащи, успокоявам се, докато се въртя на стола и се опитвам да изместя прашката, която се врязва в дупето ми. Но става още по-зле.

Ох.

Трепвам, защото ме прищипва.

Всъщност мисля, че това бе нещо като команда, тъй като няколко ударни вълни минават през мен. Само че този път това няма нищо общо със Себ и онова, което той прави с неговия…

Чувствам, че се изчервявам и бързо се оглеждам, за да уверя, че никой не ме наблюдава. Така стоят нещата със сутрешния секс, винаги имам чувството, че всички знаят какво съм правила. Сякаш целият офис може да прочете мислите ми, които казват „Току-що ГО правих с гаджето си“.

Но тук е само Ким, която седи зад бюрото си, и както винаги се е заровила в „Пропуснати връзки“.

— О, я виж това — казва и започва да чете на глас съобщението. — „Съмнявам се, че ме помниш, но когато посетих Лондон, те видях на Окото. Ти бе в съседната гондола и двамата се гледахме през прозореца. Вече една година не спирам да мисля за теб!“ — тя подпира брадичката си с ръка и изпуска дълга въздишка. — Боже, не е ли това най-романтичното нещо, което сте чели?

— Глупости! Най-романтичното нещо, което някога съм чел, е „Вечерята е във фурната“ — киска се Уейни — дългогодишният й приятел, който в момента влиза в приемната, облечен в шофьорската си униформа, и й намига.

Ким му отвръща със зъбене.

— Ти какво мислиш, Тес? — пита, като напълно го игнорира и се обръща към мен тя.

— Какво? Аз ли? — хваща ме неподготвена, докато се опитвам да извадя прашката, която се е впила в мен като конец в сирене и почервенявам. — Ами… не знам, мисля, че трябва да отида до тоалетната.

Като оставям Уейни и Ким, се втурвам към тоалетната и се заключвам в една от кабинките. Смъквам прашките. О, боже, какво облекчение! Кой би си помислил, че една лентичка от дантела може да се превърне в такъв инструмент за мъчение? Пъхам дразнителя в чантата си, вдигам панталоните и излизам от кабинката.

И се сблъскам с Вещицата.

Какво ви казах за безшумните й обувки? Вярно е, въобще и не я чух да влиза. Тя стои пред огледалото и слага още един пласт яркочервено червило върху устните си, докато упражнява позата на Хилъри Клинтън.

Когато забелязва отражението ми зад себе си, се обръща към мен със злобна физиономия.

— О, Тес, забелязах, че те няма на бюрото и се чудех къде ли си се покрила.

Сърцето ми все едно потъва. Ако има човек, който може да развали настроението ми и да ме свали от моя облак, това е тя.

— Добро утро, Уенди — кимам, като за кратко се чудя дали бих могла да се измъкна, но тя блокира пътя ми за бягство. Въпреки миниатюрните си размери, прилича на американски куотърбек. Няма как да я заобиколиш.

— Не си забравила, че трябва да водиш протокола на срещата тази сутрин, нали? — напомня ми с лицемерна усмивка.

— Как бих могла — отговарям, како се опитвам да звуча спокойно, но усещам как ръцете ми направо се схващат при мисълта. Когато дойде време за протокол, аз не забравям, аз направо блокирам. Да водя протокол може би е най-омразната част от работата ми тук. Никога не съм сигурна и не знам какво е позволено да пропусна и какво непременно трябва да запиша, затова пиша всичко, докато ръката ми се схване и драскулките в бележника ми са така нечетливи, че трябва да наема експерт по почерци, който да разгадае какво съм написала.

Но тук не става дума дали имам желание да го направя! Когато за пръв път започнах да водя записки на съвещанията, отидох и купих всички книги със заглавия от рода на „Как да правим полезни записки“ или „Как се води лесно протокол“, които са пълни със съвети: „Как да запишем датата и времето на срещата“ (това е лесно), „Списък на присъстващите“ (и това го мога), „Отбелязване на действията, които ще се предприемат“ (тук става малко по-сложно. Какво точно значи?) и „Вземане на решение“, което звучи страхотно на теория, но за да бъде честна, на тези срещи никой никога не взема никакво решение. Просто три часа разни хора седят около махагоновата маса в конферентната зала, говорят неясно за доклади и стратегии, докато пият кафе и ядат лакомо от „изключителните шоколадови бисквити“, които Ким тича да купува от „Маркс&Спенсър“.

Накрая, разбира се, идва смъртоносният удар. „Напиши всичко и раздай по едно копие на присъстващите“ (И тук настъпва истинската паника).

— Знаеш ли, че не съм получила копие от последната среща — продължава Уенди.

— Така ли? — преструвам се на искрено изненадана. — Много странно, сигурно се е загубило по вътрешната поща. Или нещо такова.

„Нещо такова“ включва мен и моето решение да не й изпращам протоколите по имейла. Просто не я включих в списъка. И без това ми е достатъчно трудно, та само тя ми липсваше да ме критикува и да ми търси кусури!

— Може ли да ми го пратиш втори път? — тя вдига въпросително изписаните си с молив вежди. По неизвестни причини е оскубала напълно истинските си вежди, след което ги е нарисувала с молив като черни дъги. — Надявам се да е скоро. Ако нямаш нищо против… — И отново лепва фалшивата усмивка върху устните си.

— О, да, разбира се — кимам, като правя кръст с пръстите си зад гърба си. Боже, сега ще трябва да търся друго извинение! — Е, трябва да тичам — казвам, като я заобикалям внимателно — Не искам да закъснея за срещата!

Хвърлям се към вратата, излизам и бързам да се върна в приемната. Всъщност бързам не защото трябва да измисля какво да пратя на Уенди веднага, а за да намеря сър Ричард. Той обикновено ми дава кратки напътствия, преди да влезем на събранията, сякаш знае, че ги смятам за… о, как беше думата, ах, да — „предизвикателни“! Макар че това не е точно думата, която използвам, но моята е нецензурна.

Минавам през кухнята, вземам обичайната му чаша с кафе — черно с три бучки захар, и отивам в офиса му. Странно. Вратата му, която обикновено е широко отворена — което е част от неговата политика „без бариери“, днес е затворена. Чукам. Няма отговор. Чакам объркана един миг, после, като балансирам с кафето в една ръка, натискам дръжката и я отварям.

Офисът е тъмен, венецианските щори са спуснати и когато влизам вътре, ми се струва, че е празен. Сетне дочувам нещо. Някакъв тих звук. Какво ли може да е? Чувствайки лек трепет, се оглеждам, очите ми се опитват да се приспособят, но ми е трудно да видя нещо. Не съм сигурна къде е ключът за осветлението. О, господи, отново този звук! Какво, по дяволите, е това? Може би някакво животно е влязло през нощта, например улична котка или може би лисица! Неочаквано в съзнанието ми изплуват заглавия от вестниците за хора, които били разкъсани на парчета при неочаквана атака от освирепели животни. Стига де, стига глупости! Това са просто вестникарски измислици! Лисиците са мили животни.

Сега пък чувам нещо като хъркане.

По дяволите.

Оставям кафето на бюрото и вдигам бързо щорите.

Яркото зимно слънце нахлува, осветява офиса и аз чувам зад себе си неясно мърморене:

— Какво, за бога…

Обръщам се, за да видя една фигура, която лежи на дивана, покрита със старо одеяло.

— Сър Ричард! — възкликвам шокирана.

Той сграбчва очилата от масичката до него и ги слага на носа си.

— О, Тес, ти ли си… — моментално отхвърля одеялото и сяда. Забелязвам, че е спал с костюма, което обяснява защо изглежда по-смачкан от обикновено.

— Всичко наред ли е? — затварям бързо вратата зад себе си. Очите ми за секунда обхващат всичко: пълната с вещи пътна чанта на пода, четката за зъби… Откога спи тук?

— Ужасно съжалявам, не биваше да ме виждаш в това положение. — Той започва да се извинява, докато се опитва да приглади кичурите коса, които стърчат на върха на главата му като мъртва паяжина.

— Не се тревожете. Виждала съм и по-лошо. Да знаете само каква е съквартирантката ми! — опитвам да се шегувам, докато му подавам кафето.

Той поема чашата е благодарност и пие жадно.

За момент никой не говори.

— Аз… може би е по-добре да почакам отвън… — Тръгвам към вратата.

— Лейди Блексток и аз се разведохме. Пренесох се тук.

Обръщам се към него е искрено изумление.

— Съжалявам, нямах представа…

— Няма за какво да съжаляваш. — Той клати главата си. — Бракът ни отдавна приключи, така е по-добре.

— Но къде ще отидете? Не може да останете тук. — Гледам едрата му фигура, сгърчена на малкия диван. Изглежда ужасно неудобно, сигурно не е спал добре.

— Това е само временно решение, докато се ориентирам… Обикновено оставам в клуба, но предпочитам там да не знаят какво става с мен… — Виждам, че му е трудно. — Както и да е, вчера огледах няколко апартамента в града…

А, ето значи къде ходи вчера, когато се измъкна по никое време, осъзнавам. Нищо чудно, че не бе записано в дневния ред.

— Този уикенд ще се пренеса в един.

Прекъснати сме от силния звън на телефона върху бюрото му, той го вдига бързо и отговаря:

— Благодаря, идваме веднага — оставя слушалката и се обръща към мен. — Беше Уенди, напомни ми вежливо, че вече всички са се събрали в конферентната зала. — В гласа му се долавя нотка на раздразнение. Като пъха ризата в панталоните си, той закопчава намачканото си сако, сетне се ядосва високо: — О, дявол го взел, копчето е паднало.

Оглеждам го и чувствам пристъп на тревога. Той може да е генерален директор, но изглежда като клошар. Като негов личен асистент не мога да позволя да се появи така на срещата.

— Чакайте, свалете сакото си за малко — казвам бързо.

По лицето му се чете объркване…

— Но…?

— Сакото! Свалете го! — нареждам, като вдигам ръка. Той се колебае, а аз осъзнавам прекалено късно, че не бива да командвам шефа си, преди да го свали и да ми го подаде. Бързо проверявам отвътре. — Да, така си и мислех. Вижте, тук има резервно копче — казвам доволно и му го показвам.

— Ти си умно момиче, откъде знаеше това?

— Шивачите винаги пришиват копчета тук — обяснявам. — Дядо ме е учил. — Грабвам чантата си, ровя из нея и вадя кутийка с шивашки принадлежности, която винаги нося със себе си. — Веднага ще го зашия.

— Можеш ли? — сър Ричард изглежда удивен.

— Ще отнеме само минутка — казвам, докато вдявам конец в иглата. — Защо в това време не се избръснете набързо? — посочвам му електрическата самобръсначка, която виждам на бюрото му.

— Ами да, разбира се. — Той търка наболата си брада с искрена изненада. Хваща самобръсначката и се обръща към мен.

— Какво щях да правя без теб? — и като ми се усмихва, започва енергично да се бръсне над кошчето за хартия.

— О, няма нищо, всичко е наред — успокоявам го аз, но се чувствам изпълнена с гордост. Така, може и да съм безполезна в правенето на протоколи, но когато става дума за шиене на копчета… Късам конеца със зъби и се наслаждавам на работата си. Дядо ме е научил добре. Сакото все още е малко смачкано, но пък изглежда като ново.