Да започнем отначало

19.

Връщаме се вкъщи и Фиона се хвърля да чисти. Под пронизителните писъци на „Pass me the Marigolds!“33 тя търчи из апартамента на високите си токчета с жълти кухненски ръкавици на ръцете и след двайсет минути купчините от хартия, мръсните чаши от кафе и преливащите от угарки пепелници, които покриваха кухненската маса като боклуци на бунището, са изчезнали.

На тяхно място артистично са подредени купи и плата с хапки, ваза със свежи цветя и бутилка вино, която се изстудява в кофичка с лед. При това виното не е обикновеното Шардоне от 4.99 лири от кварталния магазин без лиценз, а скъпа бутилка от доста претенциозен търговец в Кенсингтън, където продавачът говори ли, говори за аромата на лимонова трева и скритите полутонове на цариградско грозде, докато накрая Фиона не издържа и го попита направо: „А има ли вкус на скъпо вино?“

Колкото до планината от шампоани и овлажнители, сега тя с подредена върху кухненските рафтове, така че дори залата за красота на „Селфриджис“34 би завидяла на аранжировката.

Неочаквано се чува звън.

— О, господи, те са тук! — въздиша Фиона, смъква ръкавиците и търси блясъка си за устни. Трепери и се вълнува все едно отива на първа среща. — Как изглеждам? — пита, оправя косата си и придърпва роклята.

— Изглеждаш страхотно — уверявам я аз. Пременила се е в нова рокля, която, както всичко в гардероба й, е с един номер по-малка („за да ме стимулира да пазя диета“) и диша толкова затруднено, че се опасявам, че всеки момент ще припадне.

— Всичко изглежда чудесно, не се притеснявай.

— Знам, но Пипа идва за пръв път тук. Поканила съм я още преди време, но тя винаги е много заета.

— Хм… обзалагам се — мърморя на себе си. Интересно как така точно сега, когато има цял куп безплатни козметични продукти за грабене, е намерила време в така препълнената си програма!

Фиона грабва интерфона.

— Здравей скъпа, най-горният етаж — чурулика с медения си глас тя.

— Къде е асансьорът? — гласът на Пипа ще продъни слушалката.

Фиона сякаш онемява.

— … всъщност… няма асансьор.

— Нямате асансьор! — възкликва Пипа и недоумението в гласа й прелива в негодувание. — Ти да не мислиш, че ще влача чантата си „Биркин“ по стълбите!

— О, скъпа, съжалявам… — започва да се извинява Фиона. — Ако искаш ще сляза и ще я нося вместо теб…

Не издържам повече. Грабвам слушалката.

— Апартамент номер седем. Тръгвай нагоре и ще го видиш след няколко минути! — инструктирам я, преди да оставя слушалката на мястото й.

Фиона ме гледа онемяла, сякаш не е съвсем сигурна какво става.

— Е, няма ли да си сложиш още малко спирала или нещо друго? — питам невинно и бързо се обръщам, преди да успее да каже нещо, като се преструвам, че лъскам и без това ослепителната чаша за вино.

След няколко минути се чува силен тропот от обувки — Пипа и целият й антураж от изрусени гарги се появяват със зачервени лица и без дъх.

— Браво на вас! — посреща ги Фиона, сякаш са кралски особи. Не съм я виждала толкова въодушевена, откакто преди една година по Коледа отслабна пет килограма след възпаление на сливиците.

— Само този път! — едва произнася Пипа, като влиза в коридора и едва не припада. Следват я цяла тумба анорексични блондинки, които трополят и пляскат като лабрадора на родителите ми. — Чудя се как не получих удар!

— Сериозно? Аз пък си мислех, че ще изкачиш стълбите тичешком — прекъсвам я изненадано. — Като знам какви тренировки правиш с личния си треньор, за което Фиона ми разказа. — Усмихвам й се сладко-сладко.

— О, ъъъ… да… така е… — усмихва се лицемерно и тя, но ако можеше, щеше да ме захапе.

— Искате ли малко вино? — предлага Фиона, прекосявайки кухнята като героиня от „Партито на Абигейл“35, и започва да отваря бутилката, която трябва да се е изстудила.

Никой не й обръща внимание.

— Къде са продуктите? — пита една от блондинките. Мисля, че е Гризли, но може да е и Лоли — трябва да призная, че ми е трудно да ги различавам.

— О, ето там…

И преди да довърши изречението е избутана встрани от тълпата блондинки, които се втурват към подредените козметични продукти като купувачи в първия ден на разпродажбите в „Хародс“.

— О, виж, крем против бръчки… Искам кутийката с почистващия крем… дай ми защитния… не, аз го искам, ти можеш да вземеш маската с минерали за коса…

Докато се бият ожесточено за кремчета и лосиони, Фиона стои като истукан и не може да повярва на очите си.

— Аз ще пия една чаша — казвам.

Тя ми налива, ръката й трепери. Осъзнавам, че е нервна и неочаквано се връщам в училище. Тогава бе толкова нервна, когато се навърташе около Сюзън Флетчър — най-популярното момиче в класа ни. Тя беше истинска крава, но Фиона отчаяно искаше да й бъде приятелка. Сякаш се надяваше, че част от популярността и увереността на Сюзън ще се пренесат и върху нея, че ако спечели одобрението й и бъде приета за член на тяхната група, ще стане част от тях. Което означаваше, че повече нямаше да бъде себе си: едно срамежливо момиченце с къдрава коса, кукленско лице с бузки и нахакана амбициозна майка.

— Някой иска ли хапки? — вдига една купа, но все едно е невидима. Лудницата продължава. Поглеждам към Пипа, която е хвърлила огромната си чанта „Биркин“ на стола и е напълнила ръцете си с кутийки кремове. Фиона оставя купата с мрачно изражение.

— Виното е прекрасно — казвам, като й се усмихвам окуражително.

— А… добре — отвръща тя, но след всички усилия, които прави, мога да кажа, че е дълбоко разочарована. Очевидно не беше си представяла партито така. Гледам Пипа и компания и тъкмо се каня да кажа нещо, когато вниманието ми неочаквано е привлечено от чантата „Биркин“.

Какво има там? Нещо се движи.

Което, разбира се, е нелепо и смешно. Чантите не се движат.

Гледам я няколко мига, сега стои неподвижно на стола (естествено!) и отпивам от виното си. Просто не може да бъде! Не съм изпила две глътки и вече ми се привиждат разни неща!

Но там нещо наистина мърда!

Поглеждам с крайчеца на окото. И този път съм абсолютно убедена, че не греша. Определено виждам, че нещо мърда. Гледам като замръзнала, после от чантата се появява розово носле, чифт очи като мъниста и малко космато телце. То скача като светкавица върху купата с уасаби грах36.

— О, боже, това е плъх! — викам с цяло гърло.

— Плъх!? Къде? — крещи Фиона, скача и пробожда с острите си токчета крака на Пипа, която издава вик, който може да ти спука тъпанчетата.

— Ааааа!

Което на свой ред предизвиква лавина от викове, докато кухнята не се изпълва с истеричните крясъци на момичета и летящи във всички посоки кутийки крем, докато гостенките се блъскат от ужас.

— О, боже, плъх! Това е плъх! Къде е…

— Талула! — вие Пипа, като неочаквано се освобождава и се хвърля към масата. — Скъпата ми Талула!

Талула?

Неочаквано всички млъкват, когато тя хваща плъха и го притиска към гърдите си, като гали главицата му, пее и гука в ухото му все едно е бебе.

Тя има плъх на име Талула?

— Не плачи, бебчо, мама е тук, не се страхувай — нежно му говори, сетне ме поглежда убийствено. — Плъх! — сумти невярващо. — Талула е моето ново любимо кученце!

— Това е куче? — гледам с удивление малкото, приличащо на гризач създание.

— Въобще не е куче — отвръща ядосано Пипа. — Това е миниатюрна китайска смесена порода. Но ти едва ли знаеш нещо за тях, нали? — И поглежда пренебрежително към Флий, който седи на ръба на дивана с разперени крака. Изчислил е перфектно времето да започва да си чисти задничето.

— Няма значение, паниката свърши — намесва се Фиона, която клечи на пода и събира продуктите, които всички останали изтърваха в уплахата си. — Беше глупаво недоразумение. — Тя се изправя, привежда в ред косата си и се усмихва широко. — Мисля, че е време да пием по чаша хубаво вино, какво ще кажете?

— Страхувам се, че трябва да тръгваме — казва една от блондинките, като пали цигара.

— Тук не се пуши — прекъсвам я аз, раздразнена, че дори не поиска разрешение и не попита дали може.

— Глупости! — Фиона се смее и услужливо подава един пепелник. — Моля ви, чувствайте се като у дома си. Във фурната има воловани с гъби.

Пипа сумти с презрение.

— Воловани? Нима хората още ядат това?

Фиона изглежда направо съкрушена.

— Аз ги купих от „Уейгроуд“37…

— Благодаря, но наистина не можем да останем.

— Отивате ли си вече? — горката Фиона, направо е разбита.

— Опасявам се, че да, сладурче. За уикенда ще отсъстваме от Лондон. Приятелите ни Фреди и Белс ни поканиха, но имаме един мъъъъ-ничък проблем.

— И какъв е той? — питам аз, като свивам очи и я фиксирам подозрително. Не ми харесва това, никак не ми харесва.

— Значииии, те отскоро си имат едно възхитително бебе, което значииии, че не мога да взема Талула с мен. Бебета, домашни любимци и т.н., нали се сещаш, че са несъвместими — глезено се смее кравата.

— Не! — отсичам твърдо, преди още да е попитала. Защото знам какво ще последва.

— Тес — съска Фиона, като ми хвърля смразяващ укорителен поглед.

— Ами чудя се дали ще се съгласиш да гледаш Талула, само за няколко дни, докато ме няма… — пренебрегвайки ме, тази тъпа кокошка се усмихва на Фиона с най-сияйната си усмивка. — Ти се отнасяш така прекрасно с животните, освен това няма човек, на когото смея да поверя моето любимо бебче, само на теб, Фифи…

Това действа. Гледам и не вярвам на очите си — разочарованието на Фиона се изпарява и тя едва не се разтапя от гордост.

— О, щом така мислиш… тя е супер сладка.

— А какво ще правим с Флий? — питам.

— О, Талула е много добра, няма да се опита да я изяде — обяснява, без да ме удостои дори с пренебрежителен поглед Пипа.

— Да, но той може да се опита и да я изяде — предупреждавам зловещо аз.

Тя се мръщи и прегръща силно приличащото на плъх куче.

— Само се шегува — намесва се бързо Фиона. — Тес има особено чувство за хумор.

— Нима? — прави гримаса Пипа, подавайки Талула, която моментално поврежда новата рокля на Фиона с диамантената си яка.

— Е, ние трябва да вървим. В противен случай ще изпуснем полета — прекъсва идилията една от блондинките, като гледа часовника си.

— Какъв полет? — пита Фиона и изглежда объркана. — Мислех, че Фред и Бел живеят в Уилшър.

— Не, това са Тиги и Тачкин — поправя я друга блондинка.

— Тогава закъде ще летите, Пипа? — питам направо, като я фиксирам очи.

Докато пристяга палтото си, тя започва да лъже.

— О, не ви ли казах! Колко съм глупава… Бали.

— Остров Бали? — Фиона направо е удивена.

— Сигурно се шегуваш! — не мога да потисна изригването си аз. — Няма начин…

Но тя не ме оставя да довърша.

— Това е краткотрайна визита, ще се върна, преди да се усетиш. — И бързо целува Фиона по двете бузи. — Мъц, мъц, благодаря, скъпа, желая ти прекрасен уикенд…

Грабва чантата „Биркин“, спира пред кухненския шкаф, с един замах на ръката забърсва всички останали козметични продукти — шишенца, кутийки, кремчета, аерозоли и ги прибира в чантата си, преди да продължи по пътя. Ятото блондинки, които носят своите издути чанти, я следва, марширувайки през коридора и навън през вратата.

Фиона върви след тях като умърлушено пале.

— Чао, приятен път! — вика от прага, докато те изчезват надолу по полутъмното общо стълбище.

Тогава чувам отново гласа на Пипа.

— По дяволите, забравих за твоите проклети стълби!

Последван от гласа на Фиона.

— Искаш ли да дойда и да ти помогна да пренесеш…

Блъскам вратата, тя се затваря с трясък, а аз поглеждам Фиона с поглед, който казва „Само да си посмяла!“

Двете се връщаме мълчаливо в кухнята. Грабвам бутилката вино и пълня чашата си, сетне предлагам на Фиона, която започва да унищожава волованите с гъби, въпреки диетата. Тя кима благодарно и вдига своята чаша. Напълвам я до ръба, а тя отпива голяма глътка.

— Това е много сладко кученце — казва глупаво, поглеждайки към Талула, която издава слаб звук и се опитва да захапе Флий. Котаракът ми издава заплашително съскане, извива гърба си като тетива, а кучето-плъх бързо се скрива под дивана.

Двете се споглеждаме. Фиона държи платото с воловани и аз си вземам един. Дъвчем в пълно мълчание.

Нещо ми подсказва, че ни предстои много дълъг уикенд.