Да започнем отначало

30.

Много преди дните на Expedia.com отидох в една местна пътническа агенция, за да направя резервация за ваканция. Бях само на седемнайсет и с приятелката ми Сузи щяхме да ходим на организирано пътуване до остров Корфу. Та си спомням, че докато чакахме да ни дойде редът, разглеждах една от брошурите за ваканция през зимата. На първата корица — смееща се двойка, спускаща се от планината, зъбите им по-бели от снега, якетата им — в ярки цветове.

За едно момиче, което като дете се е пързаляло е пластмасова торба по нивите на бащината си ферма, това изглеждаше бляскаво и привлекателно. Никога няма да забравя как поглъщах жадно редовете, описващи забавлението и радостта от това да се спускаш по пистите, за ползите от чистия въздух и спорта, да се събуждаш с чувството на новороден, ободрен и активизиран човек.

Добре, тъй като сега съм в Шамони, хайде да видим колко от написаното в онази брошура е вярно:

1. Забавление и радост по пистите?

Истината: Паднах сто пъти. Почти се разплаках. Избягах в кафенето и ядох торта.

2. Ползите от чистия въздух и спорта?

Истината: Синина, с размерите на Африка върху левия ми хълбок. Повече мехури и мазоли по краката ми, отколкото когато за последен път се прибрах пеша от един нощен клуб до вкъщи с високи токчета, защото изпуснах последния автобус. Никога повече няма да подценявам седенето на дивана и гледането на „Х-фактор“.

3. Събуждаш се свеж и отпочинал, като новороден?

Истината: Събудих се с чувството, че ме е блъснал лондонски автобус на два етажа.

На другата сутрин не мога да се помръдна. Думата „мъчително“ не описва онова, което чувствам. Не е достатъчна. Все едно за една нощ бях остаряла със сто години и, за да стана от леглото, ми е необходима цяла вечност. А като си помисля, че трябва да направя отново същото, потръпвам все едно са ме полели със студен душ. В момента не съм в състояние да вървя, та камо ли да се кача на дъската.

Но след четирийсет и пет минути под горещия душ успявам да се заредя с някакъв ентусиазъм и съм решена да отида още веднъж. Не мога да се предам само след един ден! Добре де, вчера беше истинска катастрофа, но няма да позволя това да развали цялото пътуване. Не мога да позволя да се случи отново. Сега е големият ми шанс да докажа на Себ, че съм единственото момиче за него. Не бива да го пропилея.

След като мускулите ми са достатъчно отпуснати, че да успея да обуя чорапите си без писъци, се отправям към кухнята за закуска. Само за да открия, че всички други вече са закусили и обуват ботушите си.

— Хей, ето къде си била — казва Себ, когато се появявам, сякаш не знаеше, че съм тук. — Готови сме да излизаме.

— Вече? — проверявам в каната за кафе. На дъното има само черна утайка.

— Добре, ще си взема едно кафе по пътя…

— Няма нужда да бързаш — намесва се презрително Ана. — Ние отиваме на Лез Уш, ще се спускаме по Кандахар48.

— Къде какво ще правят? — питам Себ, за да получа обяснение, без да й обръщам внимание. Както вече казах, не говоря езика „сноуборд“.

— Кандахар е най-известната писта от състезанията за Световната купа. Ще се спускаме по нея — обяснява той.

— Не мисля, че ти ще се справиш само с един урок — отново се намесва Ана. — Но няма значение.

Опитах се да я харесам, наистина се опитах, но безуспешно. Тя без съмнение е истинска крава.

— Но може да дойдеш с нас с кабинковия лифт — предлага Себ, който по неизвестна за мен причина не забелязва злобата на кучката. — Гледката е страхотна!

— И ще можеш да гледаш своя човек отвисоко — хили се Крис, грабва последната филийка препечен хляб под носа ми, преди да успея да протегна ръка към нея, и я тика в устата си.

Стомахът ми протестира шумно. Гладен съм, казва той, направи ми кафе и препечи хляб.

— След това можеш да се върнеш на бебешката писта — довършва Ана.

Предпочитам да не й обръщам внимание.

— Добре. В такъв случай отивам, обличам се и тръгвам с вас.

Въпреки гадните коментари на Ана се радвам, че тръгнах, тъй като гледката от кабинковия лифт наистина си заслужаваше да изтърпя компанията й по време на пътуването. Беше невероятно. Както и да наблюдавам Себ да се спуска от върха на планината. Склонът е много стръмен, почти отвесен, но той сякаш се гмурка по ръбовете и изчезва с останалите, а отдолу се чува само ехото от виковете им.

Ако се нуждаех от още доказателства, че никога няма да стана скиор или сноубордист, това беше. Куражът ми стигна само да погледна от ръба.

Вземам обратно кабинковия лифт и слизам долу, купувам си някаква закуска и отивам на бебешката писта за следващия урок. Макар че, ако трябва да бъда откровена, започвам да си мисля други неща. Айнщайн някога е казал, че определението за лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати. Което: а) описва идеално опитите ми да се науча да карам ски и б) означава, че сигурно съм напълно луда.

Боря се да стана след поредното падане, когато чувствам леки вибрации. Интересно, звучи като мобилния ми телефон. О, боже, но това е точно той, осъзнавам и започвам да ровя под пластовете дрехи, с които съм облечена. Накрая го намирам, точно преди да замлъкне.

— Хей, там ли си? Тъкмо щях да затворя.

Това е Фъргюс. Звучи припряно.

— Извинявай, намирам се на върха на една планина — вероятно няма добро покритие.

— Исках да говоря с теб, Тес.

— Така ли? — Чувствам се необяснимо защо доволна.

— Сара отново ми писа.

Задоволството ми е последвано от разочарование.

— И се нуждая от женски съвет.

— Да, разбира се, кажи! — отговарям, като се осъзнавам бързо.

Той кашля и започва да чете:

Мълчание, след което:

— Е, какво мислиш?

Мисля, че ми беше много трудно да измисля това ново извинение и ми трябваше цяла вечност да намеря това будистко име. Вчера почти час се рових в Гугъл в кафенето!

Но разбира се онова, което мисля и онова, което говоря, са две различни неща. Преглъщам с мъка. Трябва да бъда много внимателна. Не искам да влоша нещата повече, отколкото и без това вече са.

— Добре, поне направи опит — казвам предпазливо, долавяйки случайно погледа на Франсоа, инструкторът, който ме гледа укорително и сочи телефона ми. Което ми е смешно, като се има предвид, че неговият е като залепен за ухото му. Правя му сигнал „само за минута“ и чакам Фъргюс да отговори.

Струва ми се, че минава цяла вечност.

— Да, права си. — Той въздиша от другата страна на линията.

Бях задържала дъха си и едва смеех да дишам, така че сега го изпускам шумно. О, слава богу. Опасността е отминала. Цялото ми тяло се отпуска с облекчение.

Само за секунда.

— Но пък друга част от мен казва: „Слушай, Фъргюс, ако искаш нещо, трябва да имаш смелост да си го вземеш“.

Устата ми пресъхва.

— Какво? — едва грача.

— През целия си живот толкова се страхувах от провал, че не смеех да рискувам. Искам да кажа, добре, опитах се да бъда актьор, но рискувах ли? Наистина ли се борих за това?

Мислите ми започват да прескачат в неравномерен такт.

— Хм… Не знам, ти кажи! — но въпросът му беше риторичен, а и той вече бе готов с отговора.

— Не искам просто да се предам. Затова ще й отговоря и ще й кажа, че съм мислил много…

— Така ли? — прекъсвам го с ужас.

— Да — отвръща с увереност, която не съм чувала преди. — Мама О’Фланаган няма да е щастлива, нито местният католически свещеник, но четох много по въпроса и знаеш ли какво? Реших, че мога да стана будист.

Отварям уста да кажа нещо, не съм сигурна точно какво, но преди да успея, телефонът замлъква.

— Фъргюс? Фъргюс! — викам в слушалката, преди да осъзная, че няма сигнал. Набирам обратно номера му, когато осъзнавам, че екранът на телефона е черен. По дяволите. Батерията ми е празна!

Остатъкът от урока прекарвам в опити да се концентрирам, но провалът ми е пълен. Не спирам да мисля за разговора с Фъргюс, което означава, че прекарах повечето време по задник, много повече, отколкото преди. Стори ми се, че Франсоа въздъхва с облекчение, когато му казвам, че днес е последният ми ден и утре няма да съм тук. Той казва нещо на френски, което не разбирам, но нямам нужда от превод, когато ме прегръща, преди да ме пусне с най-широката усмивка, която досега ми е давал.

След това се връщам право във вилата. Искам да заредя телефона си, за да се обадя на Фъргюс, но когато търся зарядното си устройство, откривам, че съм го забравила, а всички останали имат айфон.

Нещо, което Ана не пропуска да отбележи със злобно задоволство.

— Какво? Нямаш айфон? — кикоти се на дивана, където се е увила като змия около Крис е чаша червено вино в ръка. — Колко старомодно!

— Обичам старата си нокия — отговарям отбранително.

— Все някой ден ще трябва да влезеш в 21-ви век — усмихва се Себ и ме привлича към себе си за целувка.

Обикновено подобно действие ме вълнува, но сега ме дразни и аз се дърпам.

Усмивката му изчезва и е заменена от недоволна гримаса.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Хм, всичко е наред. Изморена съм — отвръщам припряно и бързам да прогоня лошите мисли и съмнения. Да, това е всичко, Себ не е виновен, просто аз съм изморена и крива. Този уикенд ме изтощи напълно. — Между впрочем, няма ли да си събираме багажа? — напомням му аз.

— Знам, че не обичаш да закъсняваш, но още е рано — отговаря ми той, връща усмивката си и протяга към отворена бутилка вино. Започва да пълни две чаши.

— Защо, в колко часа е полетът ни за Лондон? — вероятно е някой от онези, които пристигат на Хийтроу в ранните часове.

— Не се притеснявай, полетът е чак утре — казва, подавайки ми чаша вино.

За миг решавам, че се шегува.

— Ти сериозно ли говориш?

— Защо мислиш, че не съм сериозен? — пита безразлично той.

— Но утре е понеделник!

— Десет точки за верен отговор — вика Крис от дивана, а Ана се залива от смях, сякаш е най-добрата шега, която е чувала.

— И аз трябва да съм на работа — добавям заради нея, чиято работа очевидно е да бъде професионално гадже на някого.

Тя ми се озъбва, тръска русата си коса над раменете и се сгушва в Крис. Очевидно съм докоснала някой оголен нерв. Да си призная, въпреки че е крава, изпитвам някакво съжаление към нея. Срещала съм момичета като Ана, които правят кариера, като излизат с богати мъже, но забелязах няколко бръчки около очите й, а вчера я хванах да се гледа в огледалото и да придърпва лицето си, защото смяташе, че никой не я вижда. Предполагам, че е по-стара, отколкото казва.

Но какво става, когато ботоксът престане да действа? Когато задникът й започне да увисва? Земното притегляне не може да бъде надхитрено. Крис инвестира в приятелките си, както в колите си, и винаги предпочита новите модели. Скоро на този диван ще седи друга, по-млада блондинка. Тогава какво ще прави Ана?

— Сигурен съм, че можеш да се оправиш с шефа си — казва ми Себ. — Само един ден.

Поглеждам го и не вярвам на ушите си.

— Не мога просто да звънна и да съобщя, че няма да отида на работа — възмущавам се. — „Извинете, сър Ричард, но аз съм в Шамони.“

— А защо не? — свива рамене той. — Работата ти не е чак толкова важна, нали? Никога си споменавала за нея, освен че, когато той се пенсионира, сигурно и ти ще напуснеш.

Чувствам се като ужилена. Истина е, аз рядко говоря с него за работата си, но това е защото първия път той не се интересуваше от нея.

— Защо говориш така? — възмутена съм. — Може да не съм най-добрата лична асистентка в света и това може да не е най-важната работа, но за мен тя е важна…

Досега не бях осъзнавала колко сериозно съм възприемала дейността си в „Блексток&Уайт“. Не защото имах големи амбиции за кариера. Напротив, да работя в офис, независимо в какъв, не бе мечтата на живота ми. И нека да погледнем истината в очите — моите таланти не са в създаването на електронни таблици. Но винаги се опитвам да дам нещо от себе си, независимо дали съм добра или не (като например в сноуборда…) Както пише в училищното ми досие: „Тес може да не е най-академичната ученичка, но винаги дава всичко от себе си.“

— Не мога да изоставя сър Ричард.

Всички погледи се насочват към мен, а Себ отпива от виното си.

— И какво искаш да направя? Да сменя полета? — усмихва се подигравателно на предположението си.

В този момент осъзнавам цялата истина за това, че никога не говорим за моята работа е него — защото той винаги прави така, че да изглеждам незначителна в сравнение с неговата мегауспешна, космическа кариера.

— Да… точно това искам — отговарям спокойно, но твърдо.

За миг никой не продумва, сетне Крис се изцепва:

— Ей, пич, май ще ни напуснеш? — и цупи долната си устна като наказан ученик.

— Щом Тес трябва да се върне, значи трябва — съгласява се Себ, но виждам, че стиска зъби и е много недоволен.

— А не може ли ти да останеш? — предлага Ана, като гледа само в него. Сякаш се радва, че аз ще си отида.

— Ана е права, мога да летя и сама — казвам равнодушно. — Не е проблем. — Правя опит да огранича щетите. — Не искам да развалям уикенда ви.

Но той вече е взел телефона си и набира номера.

— Ало, „Бритиш Еъруейс Екзекютив Клъб“? Трябва да сменя резервацията си…