Да започнем отначало

34.

Замръзвам за миг, прекалено съм шокирана, за да помръдна. Не мога да повярвам какво стана. Всичко се обърка, така ужасно и страшно се обърка. Оглеждам се диво, посетителите ме гледат, но не ми пука, не ми пука за никого, освен за Фъргюс.

— Добре ли сте?

Чувам глас и забелязвам момичето, което той смяташе за Сара, да ме гледа загрижено.

— Не… всъщност… извинете. Не исках да ви въвличам в тази история — успявам да изрека и хуквам навън след него.

Започнало е да вали дъжд и едва различавам фигурата му на другия тротоар.

— Фъргюс, почакай! — тичам по стълбите и пресичам улицата, без да се съобразявам с колите. Една от тях натиска клаксон, шофьорът й започва да вика ядосано по мен, но аз не му обръщам внимание.

— Фъргюс, моля те! Знам, че си сърдит, но позволи ми да ти обясня!

Той не се обръща. Продължава да върви, все едно не ме чува и не ме забелязва. Опитвам се да го настигна, но дъждът става още по-силен и паважът е мокър и хлъзгав.

— Не беше от съжаление, трябва да ми повярваш! — викам към изчезващата фигура, като отчаяно се опитвам да надвикам шума от трафика. — Никога не бих го направила, ти си ми приятел…

Той неочаквано спира и се обръща рязко.

— Приятел? — вика презрително. — Ти наричаш това приятелство? Какъв вид приятел си ти? — пита и ме гледа през пелената от дъжд.

Никога не съм го виждала такъв и чувствам, че очите ми се замъгляват от сълзи, но не мога да ги пусна да текат. Трябва да обясня, да го накарам да разбере.

— Приятел, който не иска да те заболи — отговарям, преглъщам с мъка и се опитвам да успокоя бурята от чувства, която заплашва да ме удави. — Когато публикува обявата в „Прекъснати връзки“ и никой не ти отговори, не можех да понеса да те гледам толкова тъжен и отчаян. След това трябваше да отидеш на прослушването, ти си толкова добър актьор, а непрекъснато говореше, че ще те отхвърлят, че няма да те вземат… — Гласът ми трепери и заглъхва, но се опитвам да го върна и да продължа. — … Просто исках да ти вдъхна някаква увереност, исках да ти дам тласък, да те накарам да осъзнаеш колко страхотен и талантлив си…

Поглеждам към него, но той е забил поглед в паважа, със стиснати зъби.

— Затова си помислих, че ако ти пиша и се престоря на нея… — Трепвам. Навремето това ми изглеждаше добра идея, но сега, когато я произнасям на глас, ми се струва безумно глупава и безсмислена. — Мислех, че бих могла да те ентусиазирам, да те накарам да повярваш в себе си…

— Не ме покровителствай — поглежда ме той, а по лицето му е изписана наранена гордост.

— Не го правя! Ти приемаш всичко за неперспективно, преиграваш.

— Аз ли преигравам? — пита подигравателно той и аз се сепвам.

— Фъргюс, нямах предвид…

О, боже, какъв е смисълът? Вдигам ръце и закривам лицето си. Вместо да поправя нещата, само ги влошавам. Това е като автомобил без управление, без спирачки, който не знаеш как да спреш.

Но трябва да опитам.

— Не исках да те боли, не исках да бъдеш наранен — казвам, свалям ръцете си и го поглеждам в очите. — Знам, какво е да бъдеш отхвърлен.

— Да бе — зъби се той. — Как би могла да знаеш какво е да бъдеш отхвърлен?

Млъквам. Не мога да му кажа. Не мога да му кажа за Себ, не за друго, просто няма да ми повярва.

— Аз… не мога да обясня…

— Тогава е смешно.

— Но е истина, изпитвала съм го и ти трябва да ми повярваш — моля се и преглъщам сълзите си.

— Да ти повярвам? — вика той презрително. — Защо трябва да ти вярвам? Дори ти не си вярваш!

Обвинението му ме изненадва.

— Работиш канцеларска работа, която не харесваш и не си добра, само защото не ти стиска, нямаш смелостта да повярваш, че имаш талант, да следваш мечтите си, поне да се пробваш в онова, в което си добра…

Гледам го онемяла.

— Видях чантата при дядо ти. Беше удивителна! Имаш талант, а си губиш времето и го прахосваш, защото не ти стига кураж да повярваш в себе си, защото мислиш, че не си достатъчно кадърна…

— Кой го казва! — отвръщам ядосано, като неочаквано намирам гласа си. — Ти не вярваше в себе си преди прослушването, ти не смяташе, че си достатъчно добър.

— Но все пак отидох, нали? — спори с мен той. — Все пак се опитах.

— Защото аз ти изпратих имейла — отговарям разпалено.

— О, моля те, не си прави илюзии. Така или иначе щях да отида. Мислиш, че не съм свикнал да ме отхвърлят? Щях да опитам, защото ако не опиташ, значи си се провалил предварително. — Млъква, приглажда с ръка косата си, която е залепнала по лицето му от дъжда, сетне ме гледа настойчиво. — От какво се страхуваш толкова, Тес? Защо се страхуваш да бъдеш себе си?

— Не се страхувам от нищо — отвръщам разпалено.

— Затова ли през цялото време се преструваш, че си някой друг? — той ме гледа в тъмната улица, а веждите му се вдигат въпросително. — Мислех, че аз съм актьорът.

Кой знае как и кога разговорът се бе обърнал и сега фокусът е насочен към мен, а това не ми харесва.

Не знам за какво говориш.

— Нима? Филмът? Концертът? — пита заядливо и предизвикателно той. — А сноубордът?

Неочаквано си припомням всичките ни разговори: когато търсих диска на „Междузвездни войни“ и той ми помогна да го намеря, аз признах, че не харесвам фантастика; когато казах, че ще слушам със слушалки независимата група на Себ, защото всъщност обичам ретро музика и той ме накара да се смея с песента на „Ноланс“; колко щастлива бях, когато получих писмото му, докато седях самотна в онова интернет кафе в Шамони, обадих се и чух гласа му, уверявайки го колко добре се чувствам.

— А аз си мислех, че Сара бе фалшивата — казва с горчив смях Фъргюс.

— Аз не съм фалшива! — крещя. — Ти не знаеш за какво говориш! — но дори да отричам, знам, че той произнесе на глас нещо, което не искам да чувам — произнесе моите съмнения, които растяха, а аз не исках да си призная.

Двамата стоим известно време и мълчим под светлината на уличните лампи, дишаме тежко, а дъждът прониква през дрехите ни. Във въздуха тежат обида и гняв, плътни и тежки като дим, и издигат помежду ни невидима стена. Толкова близки преди малко и толкова далечни сега.

— Сигурна ли си, Тес? — пита накрая след дългата пауза той. — Защото аз не съм. Мислех, че те познавам, истинската, тази, която бе под всичко останало, но сега не мисля така. Не знам кое е истинско и кое не. — Поглежда ме право в очите. — А ти познаваш ли себе си, Тес?

Когато очите ни се срещат, виждам в тях нещо, което кара сърцето ми да се свие болезнено. Разочарование. Сетне той се обръща и се отдалечава. Само че този път аз не викам след него. Късно е. Стоя под дъжда и гледам фигурата му, която постепенно се смалява, размазва се от светлините на колите, докато накрая изчезва от погледа и от живота ми. Край. Няма го.

Когато най-после се прибирам вкъщи, апартаментът е студен и празен. Фиона е оставила бележка, че излиза с Талула на курс, а аз съм уморена и мокра, затова вземам душ, и сетне си лягам с Флий и лаптопа.

И тогава намирам имейла.

След онова, което се случи, напълно бях забравила за него, но сега го отварям с натежало сърце:

Усмихвам се, когато прочитам писмото, но сълзите замъгляват погледа ми. Не мислех, че някога може да се чувствам по-зле, но съм грешала. Както съм грешала за много неща, осъзнавам, а в гърлото ми се надигат ридания.

Гледам думите на Фъргюс на монитора, те се размазват и размиват като водни бои под дъжда. Чувствам се замаяна, прекалено много неща се събраха, за да мога да ги приема. Нямах никаква представа, че е имал чувства към мен, че е бил влюбен в мен. БИЛ! Напомням си. Минало време. Защото каквито и чувства да е имал, те вече са се изпарили. Видях това с очите си. Спомням си как стояхме на улицата, начина, по който ме погледна и сърцето ме заболя. Той е бил толкова честен, а аз толкова фалшива. Как би могъл да ми прости?

Как аз бих могла да си простя някога?

Една сълза се откъсва и пада. След нея още една, после още една. Не се опитвам да ги спра. Не бих могла, дори и да исках.