Да започнем отначало

37.

Когато Себ скъса с мен, ако някой ми беше казал, че няколко месеца по-късно, аз ще скъсам с него, никога нямаше да му повярвам. Щях да кажа, че е невъзможно, смешно и немислимо. Щях да ги обвиня, че са луди.

Щях да… Тъй де, ясно ви е какво щях да направя.

След като той си отиде, си направих чаша чай с две бучки захар. Всъщност три. Ами това трябва да направи човек, когато е изпаднал в шок, нали? Освен това, в този случай бях шокирала себе си. Нямах представа, че ще скъсам с него. Когато тази сутрин се събудих, нямах намерение да приключа връзката ни. Не си бях написала листче за напомняне и не го бях залепила на компютъра (макар че след вчерашния екшън смятам тотално да променя метода си за напомняне).

Всъщност, ако скъсването с някой е престъпление, пледирам „Невинна, ваша светлост“, тъй като не бе преднамерено. Просто това беше моментът, в който престанах да се взирам в Себ и онова, което искаше той, и се фокусирах върху себе си и онова, което искам аз. И осъзнах, че не е Себ. Искам някого, който да ме обича заради това, което съм наистина, заради мен самата — а той не ме обичаше.

В този миг всичко се промени. Както целият пуловер се разплита, когато дръпнеш една-единствена нишка, така и цялата ни връзка се разпадна.

И неочаквано се оказахме пак там. Скъсали. Отново.

Само че този път е различно. Аз съм различна. Седя на дивана с чашата чай и препрочитам дневника си, но сега ми се струва, че е написан от някой друг. Не съм онова момиче с разбито сърце, което обвиняваше себе си за всичко.

„Той ми каза, че не виждал бъдеще за нас.“

Чета тези думи отново и този път не мога да пропусна иронията. По някаква странна, необяснима прищявка на съдбата аз успях да изтрия нашето минало, но Себ беше този, който не успя да види нашето бъдеще!

А сега, този път, за първи път и аз не мога.

След основните катаклизми от последните няколко дни, остатъкът от седмицата преминава относително спокойно. Което не е чак толкова лошо. Да си призная, не мисля, че бих могла да изтърпя повече шокиращи събития. Чувствам се както когато бях на шест години и обичах да играя на онази игра, където ти завързват очите и те завъртат, сетне те блъскат, а ти започваш да се луташ и клатиш, опитвайки се да не паднеш.

Но сега, просто се нуждая от време да събера чарковете си отново, казвам си твърдо. Трябва да се успокоя и да възвърна равновесието си, всъщност онова, което ми трябва, е малко скука.

Да ви кажа честно, скуката е недооценена. Понякога в живота трябва да си леко отегчен, да събереш мислите си, без някой да те бута или заслепява, да ти връзва очите и да обръща света наопаки. Всички ти казват, че промяната е хубаво нещо, но точно сега бих могла да се справя с известно количество скука, благодаря много.

Така, придържайки се към темата за скука и досада, решавам да прекарам уикенда в тотално почистване на стаята си. От новогодишната вечер съм оставила нещата на произвола на съдбата: събрали са се тонове пране, което трябва да се изпере, една купчина за гладене, гардеробът ми е пълен с дрехи, които никога не обличам…

Отварям вратата му, гледам и не вярвам на очите си. Аз ли съм тази или някой друг, който не е обличал поне 75% от дрехите си?

Часът е осем в събота сутринта, а аз вече съм станала, пила съм кафе и ровя сред закачалките, откривайки неща, които не съм вадила от години, ако ли не никога. Това е, край. Никога повече няма да си купя нищо, казвам си назидателно и строго, с ръце пълни е дрехи, които пъхам в една торба за благотворителния магазин. Виж! Погледни! Все още има дрехи, които си стоят с етикетите! Мръщя се и отмествам очи. Добре, какво друго трябва да си отиде? Оглеждам стаята и погледът ми пада върху книгата на Обама, която лежи на бюрото, непрочетена. Поправка: която никога няма да бъде прочетена.

Е, тя може би ще промени нечий живот, мисля, като я прибавям към купчината дрехи с чувство на облекчение и задоволство. О, я виж, тук е и бельото, което Себ току-що ми купи. Гледам в хартиеното пликче — прашки с диаманти. Вдигам ги между палеца и показалеца си, като прашка за стрелба. Само при мисълта къде щеше да попадне диамантът, очите ми се навлажняват. Слава Богу, това никога няма да стане.

Торбата вече е толкова пълна, че вземам една стара картонена кутия и пускам прашките в нея, при книгата на Обама, после започвам да се оглеждам в търсене на други неща за изхвърляне. А, ето това — парчето дърво, което взех, когато ходихме на плажа. Може някой да го хареса. Слагам и него в кутията, замислям се…

Обикалям стаята с кутията в ръка, събирайки различни дреболии и предмети. Върху тоалетната масичка забелязвам корковата тапа от бутилката червено вино до гривничката от концерта; близо до камината има кутийка кибрит от Мала, едно от перцата за китара на Себ също отива в кутията, заедно с талона от уроците по сноуборд… А какво е това в джоба на джинсите ми?

Изваждам билетите, с които ходихме да гледаме „Междузвездни войни“ и ги хвърлям в кутията. Какво друго липсва? О, да, снимката от сватбата. Отивам към гардероба, опипвам джоба на сакото си и вадя няколко стари конфети и снимката, на която сме със Себ. Оставям я в кутията. Това е. Това е всичко.

Гледам съдържанието. Колко смешно. Точно каквото бе и преди. Както първия път, когато се срещахме. А може би не — защото сега, когато гледам всички тези спомени, не се чувствам тъжна, нито съжалявам, нито съм сантиментална. Напротив, вместо това просто си спомням с каква досада и отегчение изгледах „Междузвездни войни“, да не споменавам за цялата колекция от 6 филма след това, как на оня концерт трябваше да напъхам слушалките в ушите си толкова навътре, че не успах да ги извадя на връщане и не чух нито дума от онова, което той казваше; колко нещастни бяхме на сватбата и затова изглеждаме така и на снимката.

Спомням си как хвърлих обратно букета и изражението върху лицето на булката…

И неочаквано, не знам откъде, в мен избухва смях, после още и още, докато очите ми се пълнят със сълзи, които се стичат по лицето ми, докато умът ми блуждае между всички различни спомени, свързани един е друг.

Ти беше сред тях. И аз бях. Два пъти.

Чак когато най-накрая успявам да избърша сълзите си, изваждам книгата и прашките. Те могат да отидат за благотворителност. А останалото? Останалото — в кофата за боклук. Както казах, в края на краищата това е само боклук.

След няколко часа разчистване резултатът е три големи торби и две картонени кутии. Най-накрая свършвам и влача всичко към магазина. Всъщност трябва да го направя на няколко курса, така че когато оставям на земята и последния чувал, се чувствам напълно изтощена.

От своя страна, жената, която държи магазина, е въодушевена.

— Толкова мноооого ви благодаря, и всичко е тоооолкова прекрасно — гука тя, суетейки се сред купчините дрехи и веднага започва да ги сортира по цветове. — О, тази жилетка ми харесва!

Поглеждам и виждам, че държи красива блуза от мохер е три четвърти ръкави и седефени копчета, и чувствам съжаление. Винаги се случва така, когато раздавам разни неща. В мига, в който някоя дреха вече е в благотворителния магазин, се случва нещо странно. Неочаквано започвам да я обичам отново и не мога да живея без нея.

Колко жалко, че няма еквивалент на благотворителна торба за хора. Така бихме могли да спасим много връзки в опасност: просто хвърляте партньора в торбата и в последния миг: хей, я чакайте, отново се влюбвате в него.

— Извинете, може ли да оставите тази работа за после… когато си отида… — моля, чувствайки се неудобно.

Тя спира, като държи жилетката до гърдите си.

— О, напълно разбирам — съгласява се, сетне снижава гласа си и казва тържествено: — Някоя вещ може би навява скъпи спомени, нали?

— Да — кимам, опитвайки да се засмея.

Звънчето на вратата звъни, прекъсва ни и в магазина влиза една дребна, сивокоса жена. Едва ли е по-висока от метър и петдесет, но влачи чанта на колелца, голяма почти колкото нея.

— О, моля, позволете, дайте на мен — вика продавачката, тича и държи вратата отворена. — Аз ще взема това…

— Non, non — отвръща жената със силен френски акцент. — И аз мога, добре съм. — Поглежда към мен и ми смигва. — Може да съм стара, но съм във форма. Като отлежал ликьор.

Засмива се весело, показвайки два реда малки, перфектни зъби, които, както забелязвам, са си само нейни. За някой на нейната възраст, това си е направо удивително, но пък тя не е типичната жена. Облечена е в черно, с яркочервено червило, а косата й е свита елегантно в малко кокче. Тя цялата е символ на елегантността.

— Донесох някои неща. — Отваря своята чанта на колеца. — Очевидно не е измъчвана от други мисли като мен, и започва да вади всичко върху тезгяха. И тогава виждам брашнения чувал.

— О, те са били ваши! — значи това е мистериозната френска дама, за която бях чувала.

— Oui, — кима дамата — имам още много. — Рови в чантата и изважда цялото й съдържание.

— Уха! — издавам възглас на задоволство. — Откъде идва всичко това?

— Оттам, където живях като малко момиче, една ферма във Франция… — Тя се усмихва на спомена. — Запазила съм толкова много неща, но сега се местя. Децата пораснаха и всеки пое по пътя си, съпругът ми почина, а къщата ми е много голяма.

— О, съжалявам.

— Non — клати глава тя. — Той беше болен, така е по-добре. Животът е като танц. Такова забавление, но когато си уморен, забравяш стъпките… — тя отново млъква и свива рамене. — Тогава е време да си починеш.

Докато говори за танци, си спомням за червената рокля и поглеждам към щендера с рокли. Дамата проследява погледа ми.

— Трябва да я пробвате.

— О, аз съм много по-едра — протестирам.

— Глупости! — тя клати малката си, приличаща на птица главица и с изненадваща пъргавост прекосява магазина и откача роклята от закачалката. — Свалете палтото.

Не съм свикнала непознати френски старици да ме командват, но безропотно правя каквото ми нареди.

— Това е коприна, погледнете как пада. — Като я слага върху ръцете ми, започва да нагъва плата около мен е умението на шивачка. — На мен ми беше малко дълга, такава бе модата през петдесетте… но на вас — parfait!

Отстъпва със задоволство назад и двете гледаме отражението ми в огледалото отсреща. Дрехата е върху джинсите и тениската ми, а аз съм обута със старите си маратонки, косата ми е небрежно вързана на опашка, но сякаш става магия и всичко изчезва.

Единственото, което мога да видя, са диплите и гънките на приятната яркочервена материя, която мирише на парфюм и на отминали дни, и за един кратък, прекрасен миг сякаш се пренасям в Париж през петдесетте години — дансинг, свещи, оркестърът свири…

— Всичко, от което се нуждаете сега, е някого, с когото да танцувате — кима й продавачката в магазина.

Връщам се от Париж и виждам, че съм в „Оксфам“ в Хамърсмит, а Риана пее по радиото.

— Да… — кимам, чувствайки се леко объркана.

— Сигурна съм, че има много мъже, с които да танцува — смее се старата дама, обръщайки се към продавачката. — Спомняте ли си, когато бяхте млада? Имаше толкова много мъже, nest pas?

Продавачката почервенява от предположението до корените на косата си, защото без съмнение е прекарала младостта си, заета с църковна благотворителност и разпродажби. Макар че имат разлика поне двайсет години, съвсем очевидно е, че тя не се е радвала на същата популярност сред противоположния пол, както французойката със своето ярко червило и червена рокля.

— Всъщност не знам много за това… — смее се неловко, отбягвайки погледа на старата дама и предпочита да гледа мен. — Е, как ще платите за роклята?